Кирстен Уайт
Ярко пламтим (50)

50

Три години по-късно, близо до Амасия

Раду свърши с молитвата и се облегна на пети, наслаждавайки се на мира и покоя точно тук. Разсея го тупване и смях. Той се изправи и хвърли поглед на писмата, които го очакваха на писалището. Повечето се отнасяха до местни въпроси — дребни спорове, данъчни разписки, всички дреболии, изискващи вниманието му на бей, за да вървят нещата във владенията му гладко.

Едно от писмата обаче бе от Мара Бранкович. Той го взе със себе си, когато излезе в замайващо многоцветната градина, където Оана нареждаше продуктите за закуска на открито, а Фатима шиеше на сянка. Назира седеше в люлката, която някога бе висяла в имението на Кумал. Бяха я взели със себе си. Бяха взели него със себе си, духа му, по единствения възможен начин.

— От Мара е — каза Раду и подаде писмото на Назира.

Назира го прочете и се усмихна, клатейки глава.

— Пише, че Урбана праща поздрави.

— Би трябвало да знае, че знаем, че лъже.

— Подозирам, че го прави, за да се развлича. Благодари ни за съболезнованията след смъртта на майка й. Мехмед си има тревоги с източните граници, затова не се задържа дълго в столицата напоследък. А, да, ето я и истинската причина за писмото — нужни са й били само три страници, за да стигне до нея. Иска да знае дали имаш нещо против да напомниш на Лада за дължимите плащания към империята. „Тези неща звучат по-приятно, когато ги каже член на семейството.“ — Назира се засмя. — Опитва се да прехвърли част от работата си на други хора.

Раду седна на земята до Фатима и погледна над рамото й към туниката, която шиеше.

— Прекрасна е.

Тя се усмихна доволно.

— За Теодора е.

— Значи ще остане прекрасна цели три минути, след като тя я облече.

Усмивката на Фатима стана по-мека и по-горда. Тя погали плата.

— Да.

Киприян нахлу в градината с рев, понесъл Теодора на раменете си. Направи няколко кръга около дървото и после падна на тревата. Теодора скочи върху корема му, без да спира да се смее, а Киприян се престори на умрял.

Теодора се намръщи и тръгна към къщата. Дългата й черна коса вече се беше измъкнала от внимателно сплетените плитки, които Фатима й бе направила едва тази сутрин.

Раду се протегна и положи глава върху корема на Киприян. Денят беше топъл, приятен и мек, най-хубавият сезон. Тази вечер той щеше да отговори на Мара и да напише доклад за Мехмед как вървят нещата в бейлика му. Но следобедът?

Следобедът беше за щастие.

Оана свърши със сервирането на храната с мърморенето, че тук не може да намери правилните съставки за ястията. Беше се приспособила добре към новия си живот, макар да отказваше да научи турски. Но за Теодора беше добре да научи румънски. Изглеждаше редно.

— Теодора! — извика Оана. — Време е за ядене!

Раду се надигна, започна да подава храната на другите и се заслуша в плановете на Назира за почивка в Бурса, за да види морето. Някой ден щяха да отидат на поклонение в Мека, но това можеше да почака, докато Теодора порасне още малко. Мислеха да посетят и Кипър, за да видят откъде е дошла майката на Киприян. Засега обаче Бурса бе най-далечното място, до което възнамеряваха да пътуват.

— Стига да не се налага да се качвам на кораб — каза Раду.

— Може да ти се стори странно, но и на нас с Киприян времето, прекарано на кораби, ни стига за цял живот — отвърна Назира.

— И самотните острови — каза Киприян през смях и преплете пръсти с тези на Раду.

Това все още му се струваше истинско чудо.

— Бих се с една планина — каза Теодора и се намести в средата на одеялото, с което събори няколко купи с храна. — Беше ядосана. Аз й крещях, а тя имаше огнени очи. Но после я убих с ножа си — тя вдигна пухкавата си ръчичка, стиснала нож.

Раду посегна напред и й го взе.

— Откъде успява да намира ножове? — почуди се Назира и се намръщи. После дръпна Теодора в скута си и се зае да й оправя косата. Теодора се сгуши в Назира и я погали по бузата.

Раду знаеше, че трябва да е ядосан, но не успя да сдържи смеха си.

По-късно, вечерта, докато завиваше Теодора, той пъхна ръка под възглавницата й и извади ножа, който тя бе скрила там.

Тя се нацупи. Той я целуна по челото.

— Ще ти го запазя за по-късно, когато пораснеш. И ако пак се наложи да се биеш с планина, ела да ми кажеш. И аз ще се бия с теб.

Тригодишното й телце не успяваше да сдържа нито ярост, нито будно състояние задълго. Раду остана до леглото й часове след като бе заспала, взрян в лицето й. Чертите на Лада и Мехмед се бяха съчетали в много по-мека форма. Пълните устни на Мехмед и големите очи на Лада, тъмните мигли на Мехмед и закривеният нос на Лада.

Той бе обичал и двама им толкова силно, но това не се бе оказало достатъчно да ги задържи. Сега можеше да се постарае това малко същество, което двамата бяха създали, да получи цялата любов на света.

— Бъди силна — прошепна той. — Бъди добра. Винаги имай надежда.

Той се наведе и я целуна по челото.

— И бъди свирепа.