Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влизам в мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bright We Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2014)

Издание:

Автор: Кирстен Уайт

Заглавие: Ярко пламтим

Преводач: Ирина Денева — Слав

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София

Излязла от печат: 25.08.2018

Редактор: Лора Ненковска

Художник: Sam Weber

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2185-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10250

История

  1. — Добавяне

15

Търговище

Лада огледа моста със съжаление.

— Сигурни ли сме, че нямаме достатъчно барут, за да го взривим?

Николае сложи ръка на рамото й и кимна мрачно.

— Боя се, че ще трябва да го разрушим по стария начин — като накараме други хора да го направят.

Лада и Николае стояха на хълм над моста и наблюдаваха работата. Под тях няколко от войниците й надзираваха група затворници, които чупеха моста. Той бе един от няколко, които трябваше да проверят до края на деня. Лада държеше да наглежда всичко, да се увери, че се върши работа. А и така можеше да проучи околностите.

— Толкова усилия положихме, за да обезопасим пътищата — каза тя, зарила ботуш в праха, — а сега трябва да ги направим непроходими.

— Не е задължително да го правим, нали знаеш? — Николае отново говореше с онзи мек глас, който влизаше между ребрата й като нож. Не бяха говорили насаме от скандала в покоите й. Тя бе избягвала повторния разговор. И сега искаше да го избегне.

Заговори така, сякаш го обстрелваше с думи.

— А какво би трябвало да направим?

Под белега, който разполовяваше лицето му, Николае придоби вид, изпълнен с копнеж.

— Харесваше ми, когато бяхме бандити. Можем пак да станем такива. Да се измъкнем в нощта и никога повече да не се върнем.

Лада се дръпна, изненадана. Беше очаквала той отново да заговори за нов договор.

— И защо да го правим?

— Защото ще е лесно. Защото можем. Не е нужно да избираме това.

— Страх ли те е?

Николае се засмя.

— Разбира се, че ме е страх. Ти се опитваш да накараш най-великата армия на света да дойде да се бие с теб. Бил съм в тази армия. Знам на какво са способни. Сънувам го всяка нощ. Толкова ме е страх, че се наложи да намаля пиенето, за да не се напикавам в гащите толкова често. — Той замълча и когато отново заговори, онзи ужасен мек тон се бе върнал в гласа му. Той се взря в нея, сякаш се опитваше да съхрани образа й в паметта си. — Страх ме е да не умра и ме е страх да не видя как ти умираш без да мога да направя нищо, за да го предотвратя. Всяка крачка в тази посока е като крачка към гроба ти. Не искам да стигна дотам.

Той се прокашля и извърна поглед с автоматична усмивка на устните.

— Макар че сигурно няма да се сдобием с гробове. Най-много да забият главите ни на пръчки, ако извадим късмет.

Лада вдигна очи към небето. Беше оставила Богдан в Търговище, за да избегне разговорите, изпълнени с емоции, които не желаеше да води. Сега изглеждаше, че е трябвало и Николае да остави там. Но той бе един от най-старите й приятели, първият й поддръжник, онзи, който я бе направил еничар. Баща й и бе дал нож. Николае й бе дал меч.

— ТИ успя — натърти той. — Стана княз. Никой никога не е казвал, че се налага да продължиш да бъдеш княз. Имаме толкова други варианти.

— Не мога да си тръгна.

— Защо?

Като мелодия, която тя не можеше да изкара от главата си, в спомените й изплува образът на Мехмед. Той знаеше защо. Само той разбираше този подтик, този стремеж, тази нужда да притежава страната си. Не можеше да я изостави, защото Влашко бе самата тя. Ако си тръгнеше от родината си, ако бе в състояние да я остави някому другиго, Лада щеше да спре да съществува. Съвсем просто беше.

— Ще останеш ли с мен? — Този път не бе затиснала гърлото му с лакът. Вместо това му протегна ръка без да сваля поглед от лешниковите му очи в опит да разбере какво се бе променило в тях. Когато той сложи ръка върху нейната, Лада осъзна какво бе изчезнало от очите му в деня, когато го нападна.

Николае вече нямаше надежда.

Оптимизмът му, обвит в мрачен, кървав хумор, бе постоянно присъствие в живота й. Сега той бе човек, гледащ собствената си смърт в очите. Тя бе виждала и други хора да я гледат така, но неизменно, когато държеше нож в ръка. Не когато им предлагаше ръката си.

— Николае, аз…

Мостът се срути с оглушителен трясък в реката. Николае и Лада се извърнаха да го погледнат.

— Ох — промълви Николае и залитна към Лада. Тя също залитна под тежестта му.

— Какво…

Николае погледна през рамо и блъсна Лада на земята. После потръпна и падна на колене.

— Какво ти става? — попита Лада и се изправи.

Николае падна напред.

В гърба му бяха забити две стрели от арбалет. От дупките разцъфваха петна кръв и се проточваха надолу по туниката му. Лада огледа дърветата и зърна мъж, който зареждаше арбалета си за трети път. Тя прескочи Николае и се втурна към него с крясъци. Убиецът зареди оръжието си.

Ножът й стигна шията му, преди неговият пръст да стигне спусъка.

Тя му преряза гърлото, после падна с него на земята, без да спира да забива ножа в тялото му, отново и отново. Едва когато изцъклените му очи се впериха в небето безжизнено и ръката й се напои с кръвта му, тя спря.

Част от нея искаше да побегне. Да помогне на Николае.

Останалата част от нея обаче знаеше точно какво означава кръвта по гърба му, знаеше къде са ударили стрелите, щом кръвта тече толкова бързо. Тези стрели бяха предназначени за нея. Първата той бе поел случайно, когато се бяха обърнали към срутения мост. Втората обаче бе поел нарочно. Може би все още имаше време да му благодари. Да му се скара, че е постъпил толкова глупаво. Да каже, че съжалява. Но тя не искаше да каже нито едно от тези неща.

Не и когато всяко от тях означаваше сбогуване.

Въпреки това тя се втурна обратно, всяка крачка дъх, всяка крачка удар на сърцето, всяка крачка вечност.

Коленичи до него и положи главата му в скута си. Той зарея поглед нагоре към нея с пребледняло глупаво, обично лице. Тя отметна косата му назад и го погали по челото. Кръвта от ръцете й го изцапа и тя изпадна в паника. Трябваше да го изчисти, да махне кръвта от лицето му. Зад очите й напираше огромна тежест, гърлото й се стегна и тя едва проговори.

— Ще ме следваш до края на света, така ми каза — тя задържа погледа му, макар очите му да започваха да губят фокус. — Държа да си изпълниш обещанието. Още сме много далеч от края на света.

Усмивката на Николае се разля по лицето му по-бавно от кръвта, събираща се в локва под гърба му.

— Не, Лада. Аз вече съм там. Просто те изпреварих.

— Внимавай или наистина ще забуча главата ти на пръчка.

Николае се засмя.

После умря.

 

 

— Но за кого е работил убиецът? — попита Богдан. Седеше на една маса в ъгъла на кухнята заедно с Дачиана, Оана и Щефан. Миризмата на прясно разкопана пръст бе полепнала по тях заедно със спомена как спускат тялото на Николае в земята само преди половин час.

Лада ритна един стол. Той се плъзна по неравния каменен под, катурна се и изтрака на пода.

— Няма значение за кого е работил!

— Може би щеше да е по-добре да го хванеш жив и да изтръгнеш информацията от него — отбеляза Дачиана. — Тогава щяхме да знаем кой иска да те убие.

— А кой не иска? Това би бил по-кратък списък — Лада не спираше да крачи напред-назад от единия до другия край на стаята, гневна и съкрушена, решена да направи нещо, каквото и да е, за да спре да се чувства по този начин. Разтърка ръце, за да не вкопчи пръсти в косата си.

Последния път, когато бе загубила един от приближените си, това бе Петру, убит в същия този замък. Още я болеше от спомена. Но Николае? Тя бе зависила от Николае, той бе един от много малкото хора, от които тя наистина се нуждаеше. И макар да се бе усъмнила в него, той й бе останал верен до края. Беше срещнал края си именно заради тази вярност към нея.

— Ако… — започна Богдан, но Лада го прекъсна.

— Няма значение. Убиецът не успя да си свърши работата.

Но отчасти беше успял. Част от нея бе погребана в земята заедно с Николае. Тя не знаеше колко голяма е тази част. Раната бе все още твърде прясна, твърде нова, за да усети формата на бъдещия белег. Искаше й се този белег да бъде изписан по лицето й като онзи на Николае. Искаше да вижда какво е изгубила.

Лада изправи стола си, издърпа го обратно до масата и седна.

— Имаме твърде много работа, за да губим време в мислене кой е пратил убиеца. А сега сме с един доверен човек по-малко, така че всички ще имат повече работа. Първият проблем е, че нямаме достатъчно хора. Дори ако запишем затворниците и скитниците в армията, врагът ни превъзхожда многократно. Очаквам Мехмед да доведе поне двайсетхилядна войска, но може да дойде и с трийсет или четирийсет хиляди. В момента ние имаме пет хиляди.

— Лада — Дачиана се наведе през масата, протегнала ръка. — Нека ти помогна. Вземи си почивка.

Лада се втренчи в ръката на Дачиана, после вдигна очи към лицето й. Дачиана беше силна. Всички жени във Влашко бяха силни — нямаше как да са слаби и да оцелеят. Лада се усмихна. Всички жени щяха да помогнат.

— И жените могат да се бият. Страната е колкото на мъжете, толкова и тяхна.

Богдан изсумтя.

— Жените ли?

Майка му го перна по рамото.

— Ние не сме нежни цветя. Изкривяваме си гърбовете от пране, оран и раждане. Можем да отупаме всеки враг както отупваме килим.

Лада кимна.

— Всеки, достатъчно силен, за да се бие, ще се бие. Мъже, жени, няма значение. Имаме много работа за вършене, преди боят да започне, а нямаме много време до средата на пролетта. Тогава ще дойде Мехмед.

Беше невъзможно султанът да поведе войска насам по-рано. Той щеше да изчака, докато изчезне опасността войниците да замръзнат до смърт и докато се събудят селата, за да има откъде да крадат храна.

— Започваме да събираме и да обучаваме жени веднага. Децата и старците ще пратим в планината.

— А болните? — попита Дачиана сухо.

— О, за тях имам други планове — Лада се усмихна на объркването й.

Щефан седеше напълно неподвижно, както винаги последният човек, който би привлякъл нечие внимание.

— Имаме по-малко войници и са по-зле обучени. На какво друго можем да разчитаме?

— Матей.

— Вярваш ли му?

— Съвсем не. Но чух, че е получил пари от папата, за да се бие с неверниците. А и няма да иска цялата османска армия да се настани до границата му. В негов интерес е да помогне Влашко да остане свободно. Ще помогне.

Щефан изглеждаше разтревожен.

— Какво? — попита Лада.

— Не му вярвам, че ще използва парите за онова, за което са пратени. Отдавна се опитва да събере пари за нещо друго.

Щефан зачака, спокоен, изпълнен с търпение. Вече бе направил извода си. Лада го усещаше. Тя се ядоса и се постара да си припомни какво знаеше за Матей. За какво биха могли да му потрябват пари. Накрая отметна глава и се втренчи ядно в тавана.

— Короната, взета от Полша. Короната, която не може да си позволи да си върне — тя изруга и изскърца със зъби. — Тази глупава, безполезна корона. Със сигурност още държи да я получи. Но е взел парите с обещание да се бие с неверниците. Не може да рискува да си навлече гнева на цялата католическа църква. Ще му се наложи да дойде.

Щефан не отговори.

Лада сви рамене, за да прикрие ледените тръпки от страх, плъзнали по врата и.

— Ще дойде или ще си плати, по един или друг начин.

— Според мен ще дойде — каза Богдан и й се усмихна насърчително.

— А според мен ти изобщо не познаваш Матей, затова не бива да изказваш мнение по въпроса — сопна му се Лада. Богдан трепна, сякаш го бе ударила. Оана се размърда в стола си, но Лада избегна погледите им. Не беше справедлива. Но беше княз. Не беше длъжна да е справедлива.

— Имаме ли някакви пари? — попита Оана, за да смени темата.

— Не.

Трябваше да изчака още година или две, да изчака страната да се стабилизира, да започнат в хазната да се стичат данъци. Но самата мисъл да седи в замъка да събира пари грош по грош и да чака едно бъдеще, в което Влашко ще бъде свободно, когато свободата бе толкова мъчително близо… Тя трябваше да изчака, но не бе в състояние да го направи.

— А оръжия? — попита Дачиана.

— Братовчед ми Стефан не може да ни прати войска, но е пратил малко барут и ръчни оръдия. Ще трябва да ги ползваме пестеливо. Лъкове и арбалети имаме много.

— А за какво са ни всички онези дърводелци? — попита Богдан.

Лада беше поканила всеки, който има опит в дърводелството и в изсичането на гори, в столицата. Беше назначила неколцина от хората си да надзирават мащабното начинание. За него не бяха нужни кой знае какви умения, а само огромни количества материал и работна ръка.

Лада отново се усмихна.

— Те се занимават с нещо друго.

— Значи имаме мъже и жени. И болни хора, очевидно — Дачиана гледаше как Щефан си води записки, как изчислява колко ще се увеличи армията, ако към нея се присъединят повечето от жените в страната. — Малко барут. Няколко ръчни оръдия. Ще укрепим ли градовете?

— Не — рече Лада. — Ако се стигне до обсада, ще загубим. Няма да допуснем да се стигне дотам.

Щефан кимна в мълчаливо съгласие.

Дачиана продължи да го гледа. Около очите й се оформиха тревожни бръчици.

— Ще ни стигне ли това, което имаме?

— Не. — Лада се приведе напред и разгледа бележките на Щефан. Врагът щеше да ги превъзхожда поне с четири към едно. Може би и с повече — всичко зависеше от това колко зрелищно смяташе да се разправи с нея Мехмед. Липсваха и толкова неща, които им бяха необходими. И хора. Николае. Петру. И Раду.

Но тя щеше да успее, независимо от недостига. Достатъчно силна беше. Страната й беше достатъчно силна. Щеше да покаже на Мехмед точно защо никога не би могъл да завладее Влашко, защо никога не би могъл да завладее нея.

— Имаме нещо друго — нашата земя. Ще използвам всеки лакът от нея срещу османците. — Пръстите на Лада по навик докоснаха кинжалите на китките й. — Империята идва за нас и аз възнамерявам да спечеля.