Кирстен Уайт
Ярко пламтим (9)

9

Търговище

Лада се криеше.

Предпочиташе да го приема като стратегическо отстъпление, но истината бе, че се нуждаеше от няколко минути обгърната от топлия аромат на печащ се хляб и нищо друго. Тя пъхна пръст в купата със сладко, извади го и го облиза.

— Дръж се прилично — смъмри я Оана, макар да не беше истински ядосана. Тананикаше си, докато се суетеше из огромната кухня. Лада отново се бе превърнала в дете и за пръв път през деветнайсетте си години не възразяваше. Пролази под една маса и се сгуши до топлите пещи, затвори очи и довърши купичката със сладкото.

— Виждала ли си Лада? — попита Николае. Беше останал с нея след кампанията в българските земи — присъствието му бе по-належащо в замъка, отколкото при войниците. Лада замръзна. Не го виждаше, но това не значеше, че и той не я вижда.

— Има спор между двама земевладелци, които са дошли да искат от нея да го разреши. Имаме и няколко молители, които искат да им се даде земя, преди да започне сеитбата, няколко десетки кандидати за армията чакат да бъдат одобрени, а и трябва да обсъдим как ще събираме данъци от областите без боляри. Получиха се и още писма.

Оана се премести така, че полите й да скриват гнезденцето на Лада.

— Може да е излязла да поязди.

— В този студ?

Оана изсумтя.

— Вече не съм й дойка, както тя обича да ми напомня. Не знам къде е. А сега се махай от кухнята ми или започвай да помагаш. Проклетият замък няма сам да се нахрани.

Николае набързо изчезна. Ръката на Оана се появи под масата, стиснала нова купичка със сладко и половин самун току-що изваден от пещта хляб.

След час Лада щеше да стане отново княз. Но засега си позволи разкоша да остави бившата й дойка да се погрижи за нея.

— Благодаря — промълви тя.

Веселото тананикане на Оана показа, че единствената благодарност, която й е нужна, е присъствието на Лада. Може би двете така и не бяха надраснали ролите си от миналото. Оана винаги щеше да си остане дойка. Лада — нейна повереница. Богдан — верният приятел. Раду…

Тя притисна топлия хляб към бузата си и реши да не мисли за нищо.

По-големият й брат Мирча бе погребан жив в земята. Понякога Лада се боеше, че ще бъде заровена жива в писма.

Тя разрови новата купчина, примижа от главоболие и закопня за топлината на кухнята. Пролетта все обещаваше, че идва, но я посрещаше скреж и камъните на замъка.

— Крепостта при Букурещ е почти готова — каза тя. Николае го записа и я зачака да продължи. — Крепостта Поенар край Арджеш е също почти готова. Де да бях там сега — Лада разтърка врата си и се размечта за студените камъни на върха, за тъмнозеленото на дърветата, за блещукащата лента на реката далеч под крепостта. От всички места в родното и. Влашко, Лада чувстваше най-близък именно планинския връх с крепостта. Но Търговище изискваше присъствието й с досадната настойчивост на стотици молители всеки ден и десетки спешни писма.

— Трябва ли да се занимаем и с други укрепления? — попита Николае. — И на стените тук трябва да се обърне внимание.

— Нищо няма да спечелим, ако се барикадираме вътре.

— Защитата на добре укрепена позиция е по-лесна от пряк сблъсък на открито.

Лада качи крака на масата.

— Кажи го на константинополци. Не. Ние ще се бием така, както никой досега не се е бил. Така ще запазим земята си.

— Ако султанът тръгне след нас.

— Ще тръгне — каза Лада, с глас натежал от спомена за последния път, когато се бе срещнала с Мехмед.

Нежността в гласа на Николае бе измамна като топъл ден през февруари.

— Мислиш ли, че е възможно да го провокираш, защото искаш той да дойде?

Лада изръмжа.

— Казвай каквото имаш да казваш, Николае.

— Искам да кажа, че полагаш огромни усилия да го раздразниш. Това в България беше ненужно.

Лада спусна крака на пода.

— Те избиха мои поданици!

— В едно село. Ти изби посланиците му в отговор. Мисля, че беше предостатъчно като отговор, но ти продължи да забиваш ножа все по-дълбоко и по-силно. Опитвам се да разбера защо.

— Правя каквото правя заради Влашко.

Николае се усмихна тъжно. Лицето му се разкриви около стария белег.

— Така ли? Ти значиш много за Мехмед. Би могла да използваш това, за да го накараш да се съгласи на нови условия. По-ниски данъци. Да не взима момчета за армията си. Той ще се съгласи. Можеш да направиш Влашко по-силно и по-влиятелно от векове насам.

— Но васал на турците!

— Така да е!

Лада скочи от стола си, вдигна Николае от мястото му и го прикова към земята, притиснала ръка към гърлото му. Оголи зъби. Тежкото й дишане се смесваше с все по-мъчителните му опити да си поеме дъх. Той не помръдна, не направи опит да я отхвърли от себе си.

— Няма да бъда васал на никого — изсъска тя. — Влашко е мое. Мое. Разбираш ли?

— Разбирам — едва проговори Николае.

— Лада? — чу се гласът на Дачиана.

Лада се изправи и обърна гръб на Николае. Дачиана стоеше на прага и гледаше сцената пред себе си колебливо. Държеше в ръце вързопи.

— Да? — сопна й се Лада.

— Новите ти дрехи. Щяхме да проверим дали съм ги преправила добре.

— Много добре. Върви си, Николае. Говори с Богдан, преди да тръгнеш. Той обхожда затворите в търсене на нови войници.

Тя очакваше Николае да започне да спори — той винаги спореше, — но той се поклони и излезе.

Дачиана зае мястото му и без да продума, помогна на Лада да се съблече. Тя бе по-добра шивачка от Оана, която вече недовиждаше. Затова Оана се бе заела с кухнята, а Дачиана се грижеше за облеклото на Лада. Когато най-сетне обездвижи Лада, за да изпробва дрехите, Дачиана проговори.

— Има ли проблем с Николае?

— Не.

— Добре. Харесвам го.

— Не съм те питала за мнението ти.

Дачиана издаде тих звук и вдигна поглед към Лада от пода, където бе клекнала, за да очертае плата с креда. Новото палто щеше да е с кожени яка и маншети. Беше в тъмночервено, за да подхожда на шапката на Лада.

— Значи, вероятно няма да искаш да чуеш следващото ми мнение, което е, че трябва да внимаваш да не оставаш насаме с Богдан в скоро време.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще те помоли да се омъжиш за него.

Лада трепна от изненада, което остави дълга следа от креда по бъдещата й туника.

— Какво?

— Понякога говори с мен след църковната служба. Последния път се огледа и спомена колко хубаво би било човек да се ожени в църквата. Попита дали според мен някое момиче би предпочело тази църква или манастира в Снагов. И понеже знам, че не се опитваше заобиколно да спечели моята любов, мога със сигурност да кажа, че е мислил за единствената жена, чието съществуване забелязва.

Лада седна и развали формата на недошитата туника.

— Защо никой от мъжете в живота ми не може просто да върши каквото му казвам?

Дачиана събра платовете си и внимателно свали каквото бе останало по тялото на Лада.

— Казвала ли си на Богдан да не се влюбва в теб? — тонът й бе шеговит.

— Не мога да разбера какво го е прихванало изобщо да се влюбва в мен. Или защо би си помисли, че някога ще се омъжа за него.

— Той е малко момченце — Дачиана остави плата, извади гребен и се зае с косата на Лада. Беше много по-внимателна от Оана. Лада не възразяваше чак толкова Дачиана да я реше. — Той вижда в теб онова, което иска да вижда. Бъди мила, когато ти предложи.

Лада погледна Дачиана през гъстите си мигли и вдигна вежда.

Дачиана се засмя.

— Е, не мила. Но се опитай да не бъдеш жестока. Той е ранима душа.

— Той е два пъти по-едър от теб. Виждала съм го да чупи вратове с голи ръце.

— Да, но ти ще му разбиеш сърцето дори без ръце.

— Никога не съм му искала сърцето.

Дачиана я среса и прокара ръка през косата й.

— Такава е работата със сърцата. Човек не чака някой да му поиска сърцето. Подава го и се надява да бъде прието.

Вратата се отвори със замах и в стаята нахлуха две дечица. След тях влезе Щефан. Кратък проблясък на изненада наруши обичайната му безизразност, когато зърна Лада.

— Съжалявам, реших, че си си тръгнала — той се наведе, за да вдигне децата, но те се измушиха от обятията му.

— Искат при майка си — каза през смях Дачиана. Разтвори обятия и двете деца се втурнаха към нея и се притиснаха в тялото й.

Лада се обърка. Тъй като често отсъстваше от замъка, не виждаше Дачиана всеки ден. А бебето на Дачиана — кръстено на Лада — не беше виждала почти от раждането му.

Но Лада бе напълно сигурна, че преди бе имало само едно дете.

— Кой е това? — попита тя, сочейки второто дете.

Дачиана и Щефан размениха бърз поглед. Лада го видя само защото бе толкова свикнала на равнодушното изражение на Щефан. Този споделен поглед проби пелената на объркването й. От дупката потече подозрение.

— Нашият син — Дачиана се усмихна мило, сякаш посочваше очевидното.

— И откъде се взе?

Дачиана освободи косата си от пухкавото юмруче на момченцето.

— Откъдето се взимат всички деца, разбира се.

Лада отказа да участва в играта им. Изправи се.

— Чие е това дете?

Щефан вдигна момчето и го притисна до себе си.

— Мое — каза той. Взе момиченцето в другата си ръка и излезе от стаята.

Дачиана си събра нещата, като избягваше погледа на Лада.

— Има много сираци — каза тя и сви рамене. — Помислихме си, че малката Лада ще се радва на братче.

— Хмм — Лада гледаше как Дачиана се опитва да си прибере гребена и го изпуска на пода. Вдигна го, сведе глава и излезе забързано. Не си беше довършила работата, което не бе обичайно за нея.

Дачиана бе работила като дойка в едно болярско семейство след раждането на дъщеря си. Болярско семейство от рода Дан.

Лада бе избила всички боляри от този род. И бе наредила и наследниците им да бъдат избити.

Тя намери листа, на който Николае внимателно си бе водил бележки, и добави две свои.

Наблюдавай Николае.

Наблюдавай Щефан.