Кирстен Уайт
Ярко пламтим (8)

8

Константинопол

През следващите две седмици Раду стоя в двореца — тук имаше най-малко призраци от миналото на града. Прекарваше времето си в писане на писма и разговори с Мара къде биха могли да търсят Назира. Усмихнатото търпение на Мара го ядеше отвътре. Спокойният, утешителен начин, по който му говореше, го изпълваше с ужас, че може би няма надежда да я намерят.

Но той нямаше да се откаже от надеждата си. Не и за Назира. Никога.

Раду бе поканен да присъства на всички срещи, които засягаха Европа. Той се чудеше дали е, за да се даде обяснение на присъствието му в двора на Мехмед, макар той да се чувстваше безполезен. За разлика от Мара, Раду не бе запазил връзки в родината си, освен с Арон и Андрей Дан, с които се срещаше от време на време. Това бяха отношения, натежали от неловкост. Неговата сестра бе убила баща им. Техният баща бе убил бащата на Раду. А сега сестра му седеше на трона, на който и тримата имаха еднакво право. Той ги избягваше, както и всички останали, доколкото можеше, без да се покаже като неучтив.

Единствено в молитвите Раду намираше покой, но дори потапянето му в исляма не можеше да успокои тревожното му, измъчено сърце. Всеки път щом си помислеше, че си е намерил място в света, светът се променяше около него и Раду отново оставаше сам.

Днес Мехмед седеше начело на съвета върху издигната платформа. Заедно с неколцина от съветниците му Раду седеше най-близо до него. Никой обаче не беше допускан на платформата. Дори Раду, въпреки близостта му с Мехмед насаме. Някои неща никога не се променяха.

Той уморено разтърка очи. Не знаеше още колко ще издържи да играе роля. Това го бе спасявало през изпълненото му с жестокост детство, бе му помагало да се ориентира в своенравния двор на султан Мурад и зад стените на Константинопол по време на обсадата. Но когато Назира и Киприян заминаха, той изгуби единствения човек, който наистина го познаваше. И единствения човек, когото би искал да остави да опита да го опознае.

Пробва се да слуша какво се говори около него, но му беше трудно да се съсредоточи. Мара обясняваше някакъв политически нюанс в дипломацията, за да осигури търговско предимство на Мехмед пред венецианците. На Раду темата му се стори крайно маловажна.

— А Назира? — попита Раду щом гласовете за миг замлъкнаха.

— Какво за нея? — попита Мехмед.

— Чуло ли се е нещо? Можем ли да пратим още хора да я търсят? Знаем, че напуснаха града на кораб. Може би, ако огледаме крайбрежието…

Мехмед поклати глава.

— Това ще е загуба на ресурси. Тя е заминала с племенник на императора. Ако тръгнем да ги търсим, похитителят й ще ВИДИ, че сме отчаяни и ще поиска по-голям откуп. Най-добрият ни вариант е да изчакаме исканията му — той забеляза ужасеното изражение на Раду и вдигна ръка успокоително. — Ще платим, разбира се! Колкото и да поискат. Но трябва да подходим внимателно, за да не разкрием колко е ценна всъщност.

— Киприян никога не би направил подобно нещо.

Чертите на Мехмед бяха внимателно подредени в равнодушно изражение.

— Киприян. А, да. Бях забравил името му.

Раду не му повярва. И не можеше да приеме, че това е решението, което му предлага Мехмед. Просто да чака и да види какво ще стане. Раду чакаше от месеци.

— Щом Назира не е писала, значи им се е случило нещо. Ако ми дадеш хора, аз ще…

Вратата се отвори със замах и Кумал паша, обичният девер на Раду, влезе забързано. Раду се запита дали не е бил привлечен несъзнателно от разговора за сестра си. Изправи се, изпълнен с благодарност. Кумал щеше да подкрепи искането му за повече хора.

Кумал се поклони.

— Извинете ме за прекъсването, но току-що получихме съобщение от българските земи — той протегна ръка със свитък хартия. Един слуга го взе, занесе го на Мехмед, поклони се и му го подаде. Раду нямаше търпение да продължи да притиска Мехмед за Назира, но Кумал бе дошъл по друг въпрос. Раду щеше да поговори с Мехмед по-късно. И отново щеше да повдигне въпроса, щом останеха насаме. Мехмед така очевидно бе избягвал да му даде отговор за разширяване на търсенето, че Раду сега се зачуди дали не е заради Киприян. Възможно ли беше Мехмед да ревнува?

Мехмед прегледа свитъка и обичайно спокойното му лице се промени. Той разтвори широко очи, докато четеше. После вдигна глава и погледна Раду.

— Лада. Нападнала е България и е избила десетки хиляди.

Сърцето на Раду ускори ритъм, сякаш той самият бе нападнат.

— Защо?

Беше убила посланиците и още преди да са й отговорили, беше направила това?

Мехмед се изправи.

— Кумал паша, Мара Бранкович, Раду бей, останете. Всички останали се махайте.

Последва тропот и развети роби и не след дълго четиримата останаха сами, с изключение на пазачите на Мехмед.

— Елате — каза той и ги поведе към частния си кабинет.

Раду го последва и изпита странното усещане, че стаята е по-широка с повече хора в нея. Вероятно защото Мехмед насаме изпълваше пространството, но с други хора наоколо Раду нямаше това усещане. Раду се облегна на стената, а Мехмед закрачи напред-назад. Кумал и Мара седнаха на една ниска, дълга пейка.

— Не можеш да допуснеш това да остане без последствия — каза Мара, нарушавайки мълчанието.

Мехмед изглеждаше така, сякаш искаше да хвърли нещо. Само че всичко в стаята бе скъпо и изящно и беше негова собственост. Юмруците му се свиваха и отпускаха.

— Не разбирам. Аз й дадох трона.

Раду се размърда неловко.

— Не й го даде. Не точно. Така и не й прати войска или помощ. Тя си взе трона сама. Разбираш защо не се чувства като васал.

— Влашко е васална държава! Тя знае това.

— Ти не отговори и на убийствата на посланиците.

Мехмед изгледа Раду остро, но предпазливо.

— Да не казваш, че аз съм виновен за станалото?

— Разбира се, че не!

Мара поклати глава.

— Няма значение. Трябва да й бъде потърсена отговорност.

Раду прокара пръсти по ръба на чалмата си. Обикновено допирът до плата го успокояваше, но не и сега. Десетки хиляди. При това българи. Той не виждаше логика. Какво се опитваше да направи Лада?

— Взела ли е земя?

Кумал си шепнеше с Мара, споделяше й подробностите. Сега вдигна поглед и поклати глава.

— Само една крепост в Килия, която в миналото е била влашка.

— Значи не се разраства. Но защо ще напада българи? Това ще дестабилизира целия район.

Мара отвори ветрилото си с изщракване и го размаха пред лицето си, макар в стаята да беше хладно.

— Значи е минала през границата като вихър и е нападнала османските крепости. Войската ни там е силно намаляла и напълно объркана. Не мисля, че българите ще използват това като възможност да се надигнат срещу нас — сърбите няма да го направят, ние ще се бием редом с вас, — но случката ще вдъхне смелост на всички в района. Особено на Молдова. Лада поддържа ли връзка с крал Стефан? Той ви е братовчед, нали така?

Раду поклати глава. Чувстваше се напълно безполезен.

— Не зная. Не съм си бил вкъщи… — той млъкна на последната дума и се зачуди как му се бе изплъзнала за Влашко. — Не съм бил там от дете. Роднинството е по майчина линия, а тя си тръгна, когато бяхме много малки. Ако Лада се е свързала с него, трябва да го е направила неотдавна.

— Как изобщо е успяла да нанесе такива щети? — попита Кумал. — Това не би трябвало да е възможно.

— Ти не я познаваш. Невъзможното е онова, в което сестра ми е най-добра — каза Раду. — Също и в това никога да не се предава.

Мара си играеше с ветрилото — отваряше го и го сгъваше.

— Какво иска? Можем ли да я купим?

Мехмед мрачно се изсмя.

— Щом тронът на императрица не успя да изкуши Лада да се откаже от Влашко, нищо няма да я изкуши.

Раду си пое въздух рязко. Императрица? Кога й го беше предложил Мехмед? Не беше споменавал да е виждал или писал на Лада откакто тя си бе тръгнала. Мехмед винаги я пазеше в тайна, в кътче на сърцето си, недостъпно за Раду. Раду сведе глава. Всички часове, прекарани тук заедно. Цялото доверие и близост. Всичко, което Раду бе направил за Мехмед, докато Лада бе далече и работеше срещу него. Въпреки всичко това, тя го държеше в ръцете си. И винаги щеше да го държи.

Кумал стана и се приближи до картата, опъната на стената.

— Ако привлече Унгария, Молдова и Трансилвания на своя страна, може да успеят да разбунят целия район и да изгубим властта си в него. Ще изгубим и Дунава. Можем да се бием с Влашко без особени загуби, но не ми харесва мисълта да се разпростираме на няколко фронта.

— Никой не харесва Влашко особено. Ще й отнеме време да спечели подкрепата на Европа. Трябва да я нападнеш — каза Мара. — Веднага.

Раду отвори уста да възрази, но спря. Собственото му колебание бе струвало живота на толкова много хора в Константинопол и от двете страни на стените. Не беше предприел агресивни действия и сега го мъчеха спомени какво щеше да стане, ако го беше направил. Ако бе убил Константин, когато получи тази възможност, може би щеше да спаси живота на няколко десетки хиляди души. Но не го бе направил, защото бе привързан към императора и към Киприян. Все още не бе сигурен дали решението му е било правилно.

Предполагаше, че не. Можеше ли да стои отстрани и да гледа как умират още невинни хора? Този път вината не бе негова, но…

Или беше? Лада го беше помолила да отиде при нея. Без него нямаше кой да я озаптява, да я отклонява от първичните й импулси. Без Раду, който внимателно да я насочва в правилната посока, Лада се превръщаше в най-бруталната версия на себе си.

Той бе избрал Мехмед пред Лада и ето какъв бе резултатът. Още смърт. Винаги смърт.

Никой не бе отговорил на предложението за нападение на Мара. Всички гледаха него. В погледа на Кумал имаше съчувствие, в този на Мара очакване, а очите на Мехмед бяха измъчени и гневни. Най-сетне юмруците му се отпуснаха и раменете му се приведоха.

— Не искам — каза той. Гласът му бе мек. — Не искам да я убивам.

Раду кимна. Главата му сякаш бе от олово.

— Значи ще отида да говоря с нея.

Мара се намеси, все така овладяна и красива като картина, макар между веждите й да се бе вдълбала бръчка.

— И каква ще бъде ползата от говоренето? Не можеш да освободиш Влашко от васалния му договор. Това ще се превърне в ужасен прецедент. Ако не успеем да измислим нещо различно от пълна независимост, за което тя би пожелала да се спазари, нямаме какво да й предложим.

— Ако тя продължи да се държи така, ще бъде убита — Кумал вдигна ръце сякаш претегляше две възможности за избор. — Не го казвам като заплаха. Казвам го като истина. Ти самият каза, че тя никога не се предава. Действията й заплашват цялата ни империя. Нестабилността създава пукнатини, през които се просмуква смъртта. Наша отговорност е да пазим народа си и да отговаряме на заплахите срещу него. Раду, знам, че ти е сестра, но ако не е склонна на компромис, нещата неизбежно ще завършат с нейната смърт.

Усмивката на Раду бе напрегната. В очите си усещаше натиск като от сълзи, които отказваше да пролее. Кумал бе прав. Лада ухажваше смъртта и щеше да повлече със себе си по кървавия път незнайно колко човешки животи. Той бе излъгал надеждите й преди. Сега нямаше да го направи. Само че за да я опази, щеше да се наложи да я предаде.

Той кимна.

— Прав си. А тя няма да направи компромис. Когато дойде на мястото на срещата — а тя ще дойде, защото аз съм й брат и защото мисълта, че последните няколко години принадлежах на друг човек, я ядосва — ще я доведа тук.

— Тя никога няма да се върне — каза Мара.

— Не и доброволно — Раду изчака да разберат какво им казва.

— Не — възрази Мехмед. — Не мога да я направя пленник. Не мога да постъпвам като баща си. Това ще… — гласът му се пречупи. — Това ще убие и последните й остатъци от каквото и да е обич към нас двамата, Раду.

Раду прекоси стаята и хвана Мехмед за раменете. Видя собствената си тъга и умора отразени в очите на приятеля си. Ненавиждаше решението си, макар да чувстваше, че е правилното. Единственото.

— Може би някой ден ще оправим нещата. Но в момента заради нея умират хора. Твоят народ. Нашият народ. Можем ли да допуснем да продължат да измират, защото тя ни е близка?

Очите на Мехмед пробягаха наляво и надясно, сякаш виждаше различни варианти на бъдещето. Без съмнение, търсеше бъдеще, в което щеше да може да има Лада такава, каквато я искаше. Бъдещето, което виждаше, не се въртеше около Раду.

— Доведи я — каза Мехмед. — Доведи я у дома.

Каквото и да имаха сега и тук, в каквото и да можеше да се превърне връзката им, щеше да изчезне в мига, когато Лада се върнеше, колкото и да се противеше. Тя винаги щеше да бъде на първо място. Но това нямаше значение. Раду така и не бе успял да реши на какво да се надява, а и всякаква надежда угасна щом Мехмед без колебание го прати отново далеч, за да си върне Лада.

Една врата се беше затворила окончателно. Раду знаеше, че това бе започнало в деня, когато той избяга от Одрин с Киприян и откри, че някои сърца заслужават повече от други да разбиеш своето заради тях. Тогава бе усетил, че не след дълго вратата ще се затвори завинаги. Все още признаваше чувствата си към Мехмед, но усещаше, че вървят към изчерпване.

Раду свали ръце от раменете на Мехмед и се усмихна, защото не знаеше какво друго да направи. Толкова дълго бе хранил любовта си към него. Той бе първата му любов и Раду не вярваше, че друга може да заеме мястото й. И беше сбъркал.

Сега щеше да остави тази невъзможна любов бавно да отмре. Завинаги.