Кирстен Уайт
Ярко пламтим (6)

6

Константинопол

Раду все още намираше покой в молитвата. По време на обсадата му бяха липсвали джамиите, единението в молитвата с братята му. Връщането към този навик бе балсам за душата му.

Въпреки това обаче той не можа да се накара да иде в „Света София“ макар тя да беше превърната в джамия. Имаше прекалено много спомени от това място и нямаше да може изцяло да се потопи в молитвата. Вместо това обиколи останалите джамии в града. Повечето бяха бивши православни църкви, а в момента се строяха няколко нови джамии. Кумал ходеше с него на повечето молитви и, както беше обещал, Раду се молеше и с малките Мурад и Месих.

Един ден, докато се връщаше с децата от следобедна молитва, Раду срещна Мехмед и се изненада. Султанът толкова рядко излизаше навън. Раду се поклони ниско. Мехмед му направи знак да тръгне с него. Един от еничарите пазачи слезе от коня си и го предложи на Раду.

— Къде отиваме? — попита Раду. Внимателно задържа коня си на крачка зад Мехмед, от приличие. От една седмица беше в Константинопол и макар насаме да бяха по-близки от всякога — когато Мехмед намереше време да се видят, — на обществени места Раду ясно съзнаваше значението на дистанцията. Мехмед трябваше да се откроява, да бъде отделен от околните. Раду нямаше да наруши това правило.

— Урбана е измислила няколко нови оръдия, които иска да ми покаже. Сигурен съм, че ще се зарадва да види и теб.

Раду изпръхтя весело.

— Не я познаваш много добре, нали?

Мехмед обърна глава и се усмихна на Раду през рамо.

— Не мога да си представя някой да не се зарадва, като те види — погледът му се задържа върху Раду. Сякаш го наблюдаваше в очакване на реакция, вместо просто да го гледа.

Мехмед правеше това все по-често напоследък. Казваше нещо стоплящо сърцето или пък докосваше Раду по рамото, ръката, дори бузата, с все същия проницателен, наблюдаващ поглед. Каталогизираше реакциите му и какво ги предизвикваше — кои думи, кои жестове. Раду не знаеше как да тълкува всичко това. Сега предложи на Мехмед усмивка, която явно го задоволи.

През последната седмица, която бяха прекарали заедно обаче, Мехмед не бе повдигал въпроса за Лада. Дали бе обсъждал посланието й с другите си съветници, Раду не знаеше. Но му се струваше, че засега поне Мехмед няма нищо против да остави въпроса погребан заедно с труповете на мъжете, които Лада бе изпратила в сандъци.

Посланиците нерядко ставаха жертва на агресията между две държави. Самият Мехмед бе избил пратениците на император Константин предишната година — Киприян бе пощаден само защото бе извел Раду и Назира от Одрин. Раду обаче не можеше да допусне, че Мехмед не е притеснен от станалото и от целта зад него. Може би вече планираше нещо и мислеше, че Раду ще се възпротиви. Или пък, тъй като Константинопол бе паднал сравнително скоро, Мехмед просто не желаеше да се изправя срещу Лада, докато не стане наистина наложително.

Каквото и да мислеше Мехмед, споменът на Раду за видяното в сандъка не го напускаше, шаваше под кожата му. Желязото. Лицето, замръзнало в агония. Сестра му бе направила това. И трябваше да й бъде отговорено. Раду не знаеше как ще се почувства, когато този отговор дойде, не знаеше и какво би искал да се случи с нея.

Той бе избрал Мехмед, когато преди година Лада го бе помолила за помощ. Изглежда, щеше да му се налага да прави този избор отново и отново до края на живота на тримата. Беше сменил вярата си, живота си, дори името си, но не можеше да промени или да избяга от сестра си.

Раду все още мислеше за проблема с Лада, когато двамата стигнаха целта си. Светът се завъртя около него. Замръзнал на седлото, Раду се втренчи в леярната, където бе прекарал една дълга нощ с Киприян, докато топяха сребро и правеха пари.

— Раду?

Стреснат, Раду замига бързо и погледна Мехмед.

Той го изгледа с очакване.

— Изглеждаш, сякаш току-що си се събудил — Мехмед махна с ръка към сградата. — Познато ли ти е това място?

Раду кимна безмълвно с надеждата, че Мехмед няма да задава повече въпроси.

— Какво си правил тук? — Мехмед се приведе, наострил уши, към Раду. — Толкова малко си ми разказвал за дните си тук по време на обсадата! През тези месеци се превърна в непознат. Искам да чуя всичко. Да не си саботирал опитите им да си изградят арсенал?

Раду разтърка очи и ги покри с ръка за няколко секунди — по-дълго, отколкото би траял случаен, несъзнателен жест.

— Не. Те нямаха и най-малък шанс да направят достатъчно оръдия, за да ти излязат насреща с тях.

— Тогава какво си правил тук?

Раду изпъна рамене и зарея поглед към вратата на леярната, зад която бе прекарал една замайващо гореща и объркваща нощ с Киприян. Спомни си формата на раменете му, линията, където тялото му се скриваше под панталона. Усещанията в собственото му тяло, които бе скрил зад масата помежду им. А преди това смехът, чистото забавление, което бяха споделили, докато се промъкваха незабелязано по улиците тримата с обичната му фалшива съпруга и приятеля, когото двамата вече бяха предали.

— Откраднахме сребро от църквите и го претопихме, за да направим пари.

— Ти и Назира?

— И Киприян.

Мехмед рязко изопна гръб. Вече не се привеждаше към Раду. Любопитството в гласа му се промени точно като позата.

— За какво сте правили пари?

Раду въздъхна и остави спомена да отлети.

— За храна. Хората гладуваха.

— Това как помогна на нашата кауза?

Раду слезе от коня и спря с ръка на хълбока на животното. Не вдигна поглед, за да провери дали Мехмед отново го наблюдава.

— Никак. Не помогна нито на твоята, нито на тяхната кауза. Но в онзи момент ни се стори редно.

Раду влезе в леярната, премигвайки от внезапния мрак. Противоречивото му минало, объркващото му настояще и несигурното бъдеще натежаха в гърдите му и затрудниха дишането му още повече в задушливата жега вътре.

Точно като разтопеното сребро, в което примесите бяха изгорели, Раду се почувства разтопен и неоформен. Можеше да се налее във всякаква форма. Можеше да влезе във формата на най-близък приятел и довереник на Мехмед. Можеше да стане Раду бей, могъща фигура в Османската империя. Може би дори би могъл да се върне при Лада и да влезе отново във формата на по-незначителния Дракула.

Но формата, за която копнееше, формата, която усещаше най-истинска, не бе достъпна до него. Защото хората, около които можеше да се оформи такъв, бяха отдавна загубени. Може би завинаги.

Лада винаги бе знаела каква форма ще приеме. Никога не бе допускала тази форма да определят хората около нея. Но Раду не можеше да избяга от нуждата си да обича и да бъде обичан, от нуждата си от хора, които да му помогнат да види какъв би могъл — и би трябвало — да бъде. Лада оформяше себе си въпреки средата. Раду се оформяше именно заради средата.

Той щеше да остане в града, защото Мехмед все още оформяше част от него. Но не можеше да стане онова, което Мехмед искаше от него, онова, от което се нуждаеше. Раду се боеше, че пречистващият огън ще разкрие, че той всъщност никога не е бил сребро, а по-скоро боклук с примеси, който щеше да бъде изгорен до пепел в отчаяните си опити да се превърне в нещо стойностно.