Кирстен Уайт
Ярко пламтим (51)

Епилог

Манастирът на остров Снагов, седемнадесет години по-късно

Раду гледаше как приближаващата лодка става все по-голяма. Беше благодарен, че пристигна пръв, за да не се наложи да слезе на брега и да започне да повръща при първата им среща от десет години насам.

Теодора не можеше да си намери място от нетърпение. Беше облечена в дрехи, подходящи за път, но майсторски ушити от Фатима в ярките цветове, толкова обичани от Назира. Винаги носеше със себе си ножове — любимият й беше онзи, който й бе оставен в наследство.

Теодора не беше изящна, но бе силна и несъмнено очарователна. Беше възприела разумния оптимизъм на Назира, добротата на Фатима и, за жалост, чувството за хумор на Киприян. На двайсет, тя все още бе яркият център, около който се въртеше животът им. Раду бе благодарен, че бе настояла да дойде с него. Ако бе тръгнал сам, щяха да го съпътстват твърде много призраци. Теодора бе толкова напориста и весела, че не оставаше място за тъга.

Беше и нетърпелива. Чакаха почти час. Докато Мехмед слизаше на брега с помощта на свитата си, Теодора се постара да си придаде прилично изражение. Не кротко, в никакъв случай, но поне почтително.

Изглежда, пътуването бе понесло добре на Мехмед. Раду се усмихна, но не се втурна да посрещне стария си приятел, както би постъпил преди. Годините не се бяха отнесли благосклонно към Мехмед. Беше натежал и вървеше с подчертано накуцване. Чертите на лицето му бяха скрити под гъста брада, но очите му бяха ясни и умни както винаги.

Мехмед махна с ръка, за да разпъди пазачите си.

— Няма ли го носача на табуретката? — попита Раду с усмивка. Не можа да се сдържи.

Мехмед издаде звук, който може и да беше смях.

— Оказа се, че участва в заговор за убийството ми. Наложи се да го убия.

— Наистина ли? — веждите на Раду се повдигнаха в ужас.

Мехмед грейна в дяволита усмивка, която изведнъж свали трийсет години от него и го превърна отново в петнайсетгодишно момче.

— Не.

Раду се засмя и поклати глава.

— Помниш дъщеря ми, Теодора.

Мехмед й се усмихна топло.

— Слуховете за красотата ти стигнаха дори до нас в Константинопол. Радвам се да те видя отново. Миналия път беше доста по-ниска от мен.

Раду усети пробождане на тревога. Винаги щом я погледнеше, виждаше Лада и Мехмед. Но дори Мехмед да подозираше нещо, никога не бе казал и дума. Той потупа Теодора по ръката и й подаде кесия, от която се раздаде звън, подсказващ, че е пълна с монети.

— За всички рождени дни, които пропуснах, малка моя — каза той.

Клепачите на Теодора трепнаха.

— Благодаря.

— Ще ми се срещата ни да беше по по-приятен повод — каза Мехмед. — Макар че Лада не бе много умела в създаването на приятни поводи за срещи.

Теодора погледна Раду.

— Ще ми се да я бях познавала. Само съм слушала за нея — после тя се усмихна широко. В усмивката имаше нещо пакостливо. — Макар че и историите, които съм слушала, са доста добри. Лада Набивачката на кол. Никой друг няма такава леля.

Мехмед и Раду се засмяха, но с известна неловкост. Никой не бе разказвал на Теодора най-страшните истории. Включително как същата тази леля е убила чичо й.

— Ще ви оставя сами за няколко минути, преди да дойда да отдам почит — тя наведе глава. Сребърният медальон, който не сваляше от шията си, изпадна от дрехата й. Мехмед се втренчи в него, сякаш бе видял призрак. Обърна се към Раду, но Раду не трепна.

— Благодаря ти — каза той. — Няма да се бавим.

— Разбира се — тя се завъртя, разперила ръце, и вдиша дълбоко. — Стойте колкото искате. Тук има нещо особено. Харесва ми Влашко — толкова е топло и гостоприемно. Като майка, нали? — Тя пое надолу по пътеката с уверени, стабилни стъпки. Не стъпваше тежко и заплашително като Лада, но се движеше, сякаш земята, по която стъпваше, й принадлежеше.

Раду почувства повода за идването си тук по-остро и болезнено отпреди. Двамата тръгнаха бавно към църквата.

Мехмед се мръщеше.

— Теодора не е на Назира, нали?

Раду въздъхна, вместо да отговори.

— Подозирах го. От години. Но сега, когато присви очи заради надменния ми подарък! Спря ми дъха. Сякаш виждах миналото. Разбирам защо избягваше да идваш в столицата толкова години. Защо я пазеше.

Раду спря с ръка на дръжката на вратата.

— Тя е моя дъщеря.

Усмивката на Мехмед бе едновременно учтива и тъжна.

— Радвам се. Де да можехме всички да имаме бащи като теб.

Животът на Мехмед след раздялата им бе изпълнен със сътресения, с трагедии и насилие, дори в собственото му семейство. Сега той се обърна и зарея поглед към градините — явно все още не бе готов да влезе в църквата. Раду не се опита да го кара да побърза.

— Как е Назира?

— Добре е. Зрението й е отслабнало, но се справя, без да се оплаква.

Вече не можеха да излизат никъде, но Фатима не възразяваше. Единственото, което бяха искали и двете, бе да бъдат заедно.

— А Киприян?

Раду го заболя сърцето. Той мразеше да се отделя от Киприян, дори сега.

— Преди две години най-сетне отидохме в Кипър. Беше прекрасно. Но мисля, че приключихме с пътуванията. Глезенът го боли от стара рана.

— Знаеш ли, че мислех да го арестувам?

— Какво?

Мехмед се облегна на вратата и опря длан на камъните, сякаш се възхищаваше на работата на зидаря. Раду осъзна, че очертава с пръст името, издълбано в камъка. Лада Дракула, покровител на църквата.

Мехмед се ухили и Раду отново за миг зърна приятеля си от детинство зад брадата и бръчките.

— Беше преди много години. А и исках да го затворя само за да те накарам да се върнеш в столицата.

— И двамата със сестра ми винаги сте показвали привързаността си по странни начини. Тя ме биеше и оставяше и други да ме бият. Ти пък си планирал да плениш най-близките ми, за да прекарваме повече време заедно.

Мехмед се усмихна, но в усмивката се долавяше напрежение.

— След като ти си тръгна, нищо не беше същото. Никой друг не можа да те замени.

— Или нея.

По лицето на Мехмед се изписа болка.

— Или нея. Вероятно така е по-добре — погледът му стана далечен, очите му се премрежиха. — Щях да я направя императрица. Човек би си помислил, че за жена с нейните амбиции…

— Тя получи точно каквото искаше.

Мехмед подръпна гъстата си брада.

— Така е.

А накрая бе получила точно каквото Раду й бе предрекъл.

— Чия беше главата? — попита той. — Онази, която занесе в Константинопол и я изложи на стената? Винаги съм се питал.

— Нямам представа. Нямаше значение. Отсечената глава си е отсечена глава.

Мехмед воюваше откакто стана на дванайсет години. Раду имаше малко по-различно отношение към отсечените глави, но през последните двайсет години двамата бяха водили съвсем различен начин на живот.

Накрая, когато причините да се бавят пред вратата се изчерпаха, те влязоха в църквата. Покрай стените стояха на стража статуи на светци, а по стените изкусни картини разказваха истории от Библията. Раду отбеляза, че всички сцени бяха на изтезания, което не беше изненадващо, предвид факта, че за украсата бе платила Лада.

Пред тях застана монах и наведе глава. Поведе ги към част от църквата, където по пода бяха наредени по-нови камъни. В горната част на мястото пишеше просто КНЯЗ.

— Няма ли име? — попита Мехмед.

— Страхувах се някой да не го оскверни — каза Раду. Дори след смъртта си, Лада остави множество врагове. Те се втренчиха в камъните, под които сестра му спеше вечния си сън.

— Някой от твоите хора ли беше? — попита Раду. В гласа му нямаше и намек за обвинение, само любопитство. Лада бе убита, докато стоеше насред поле, очаквайки Мехмед и армията му в първия им пряк сблъсък след ужасните дни пред Търговище.

Мехмед поклати глава.

— Опитах се да открия кой е. Някои подозират, че Матей е пратил наемен убиец. Повечето смятат, че е бил някой от собствените й стражи. Никой не знае със сигурност.

— Как е била убита?

— С нож в гърба. Донесоха ми тялото и на бойното поле. Мисля, че очакваха награда — Мехмед пристъпи от крак на крак, засрамен. — Убих тези клетници веднага. Беше глупаво, след като бях отишъл там, за да се бия с нея.

Раду сложи ръка на рамото на Мехмед.

— Благодаря ти, че изпрати тялото й тук.

Мехмед кимна и коленичи. Положи ръка върху камъните над тялото на Лада.

— Дори след всички тези години ми е трудно да повярвам, че си е отишла.

— А аз не мога да повярвам, че остана жива толкова дълго — Раду коленичи до Мехмед. — Но ти си прав. Чувствам, че нямам място тук, във Влашко, след като нея я няма.

— Беше силен княз.

Раду се засмя.

— Подозирам, че името Дракула няма скоро да бъде забравено.

— Съжалявам за това как приключиха нещата между нас. Между нас тримата. Ще ми се всичко да се бе развило иначе. Да бяхме останали заедно.

Някога, Раду сам не би искал нищо друго. Но щастливият му живот бе загладил ръбовете на болезнените рани от миналото. На тяхно място имаше нещо подобно на медальона на Лада — гладко, студено и пълно с незабравимия, мил прах на историята.

— Вие двамата никога не сте имали друг избор, освен да завладявате и да водите.

— А ти?

Раду се усмихна, целуна върховете на пръстите си и ги допря до камъка. Той бе искал толкова по-малко от тях и толкова повече. Те бяха избрали трудния път, самотния път, пътя на кръвопролитието и борбата.

— Аз се връщам у дома при семейството си — той понечи да стане, но размисли, извади ножа си и добави две думи върху камъка.

КНЯЗ

СЕСТРА

ДРАКОН

Беше достатъчно.