Кирстен Уайт
Ярко пламтим (5)

5

Пепелищата, останали от селото, бяха студени като зората, сипеща се наоколо. Земята бе покрита с черен прах вместо бял, сякаш бе валял някакъв адски сняг.

Лада, увита в кожи, приклекна. Свали си ръкавиците и прокара ръка през пепелта, останала от селото. Нейното село. Влашко село. Дланта й почерня.

— Колко са убитите? — попита тя. Бяха поели насам веднага след като изпратиха посланиците на Мехмед. Тя се бе насочила право към границата, за да провери дали и други села са били нападнати. По пътя бе събрала свидетели.

Един селянин от съседно село се почеса по главата, а очите му се застрелкаха насам-натам, докато броеше наум.

— Триста?

— Кой е боляринът на областта? — тя трябваше да знае. Но така и не беше успяла да свикне да мисли за болярите, освен ако не й създаваха проблеми.

Той сви рамене.

— Не съм го срещал.

Лада погледна Щефан. Той кимна и се отдалечи. Щеше да разбере. А за болярина щеше да има последствия и защото не бе опазил хората си, и защото не бе съобщил на Лада за нападението. Не трябваше да го чуе от пратениците на Мехмед. Тя затвори очи и си позволи да си представи реакцията на Мехмед на посланието, което му бе пратила. Представата я изпълни с нещо остро и горещо, прилично на нетърпеливо очакване.

— На какво се усмихваш? — попита Богдан.

Очите й рязко се отвориха.

— На нищо.

Тя се изправи и избърса ръце в панталоните си. Пепелта, която бе изглеждала черна върху снега по земята, остави сиви следи по черния плат. Смяната на перспективата променяше всичко.

— Кога ще пристигне Николае?

— До час.

Николае събираше цялата й войска. Когато пристигнеше, щеше да води със себе си повече от три хиляди души. Заедно със специалните подкрепления, които бе събрала Лада.

Тя примижа срещу изгряващото слънце, позволи му да стопли лицето й.

— Триста. Добре. Ние ще убием три хиляди от техните. За всяка румънска смърт ще отговорим десетократно.

— Ще трябва да навлезем дълбоко в България, за да избием толкова хора — отбеляза Богдан.

— Значи ще навлезем дълбоко.

Никой нямаше да може да се усъмни в свирепостта й, в отдадеността й на народа. И никой повече нямаше да си позволи да нападне Влашко, без много внимателно да си помисли за последствията. Труповете щяха да са много, но Лада гледаше на тях като на вложение. Убий хиляди, за да спасиш хиляди.

Два дни по-късно боляринът, предал народа си, се хвана за гърдите с изранените си, кървящи ръце. Дупката, която бе изкопал — една от стотиците, изкопани откакто Щефан го беше довел в лагера, — бе готова. Двама мъже вдигнаха кола и го сложиха в дупката. Изправиха го. Тялото на върха клюмна напред като зловещ герб, отбелязващ пътя на Лада в България.

Лада погледна надолу по пътя, обрамчен с редици кървави предупреждения.

— Колко станаха? — попита тя Богдан, който яздеше редом с нея.

— Хиляда и петстотин или и шестстотин.

Бяха минали през пограничните села с бързината на река, пробила язовирна стена. Всичко живо бе пометено под напора на тази река, никой не бе пощаден. Но нещо не беше както трябва. Толкова малко от жертвите бяха истински врагове. Тя не питаеше никаква любов към българите — твърде слаби, за да се измъкнат изпод османското иго, следователно толкова виновни, колкото и всички останали, — но те не бяха турци. Бе постигнала целта си да съобщи, че границите на страната й не бива да се престъпват. Но… Лада се зачуди дали не може да отправи още едно послание.

Послание, гласящо, че защитата на Османската империя не е никаква защита.

Послание, гласящо, че нейният начин на управление е по-добрият.

Николае изгледа коловете с примирена неприязън.

— Нашите дадоха само шепа жертви.

— Хубаво. Разчу ли се вече?

Той поклати глава.

— Не оставихме жив човек, за да предаде посланието ни нататък. Съгледвачите ми докладват, че в никоя от близките османски крепости не се готвят за нападение.

Лада разтърка очи. Бяха се раздразнили от дима, вдигащ се от изгорените къщи и ниви.

— Това е цялата защита, която верността към султана им дава. Как не могат да го видят? Как може да не разбират, че кланянето и служенето на Мехмед не им върши никаква работа?

— Продължаваме ли към следващото село? — попита Богдан.

Лада поклати глава.

— Къде са турските войски?

— Имат крепост на два часа път оттук. Там има около хиляда души, готови бързо да стигнат до всяка точка от района. На половин ден път оттук има друго укрепление с около петстотин войници.

Лада кимна и обърна коня назад, оставяйки оградения с трупове път зад гърба си.

— Стига толкова убийства на българи. Искам останалите колове да потопя в кръвта на хората на Мехмед.

 

 

Превземането на първата крепост се оказа по-лесно, отколкото бе очаквала Лада. Османските войници тук бяха лениви, несвикнали с нападения и битки. Тя бе пратила напред тренираните от бившите еничари войници. Докато тя и останалите стигнат крепостта, пазачите бяха заклани и портите бяха широко отворени в очакване.

Тя загуби сто двадесет и седем души и ги прибави към бройката за отмъщение.

Преди да набият османците на колове, ги съблякоха. Пазачите в следващата крепост отвориха портите, без да задават въпроси, щом видяха познатите униформи на османски войници да се приближават към тях в мрака. Лада яздеше най-отпред и собственоръчно уби двамата пазачи на портата. Повечето от останалите войници спяха и нейните хора ги заклаха в леглата им в настаналия хаос. Малцината будни се биха добре.

Нейните хора се биха по-добре.

На следващия ден стигнаха някакво градче. Беше почти напълно изградено от дърво, с висока ограда. Хората влизаха и излизаха през две порти — една отпред и една отзад.

Слухът ги бе изпреварил. Стотици българи ги чакаха пред портата, паднали ничком на земята.

— Моля ви — каза един мъж на Лада, когато тя се приближи. Не вдигна глава да я погледне. — Моля ви, не ни убивайте.

— Кой ви пази? — попита тя и се огледа, разперила ръце с дланите навън. — Мислех, че страната ви е под закрилата на султана.

Мъжът потрепери.

— Никой не ни пази.

Лада слезе от коня. Нетърпеливо му даде знак да стане. Той го направи и застана пред нея с увиснали рамене и покорно наведена оплешивяваща глава.

— Християни ли сте?

Той кимна.

— Искате ли някой да ви пази?

Мъжът отново кимна и потрепери, макар денят да бе достатъчно топъл, че да подсказва за наближаващата пролет.

Лада извиси глас.

— Всеки християнин толкова близо до Влашко е достатъчно близо, за да бъде част от моя народ. Предлагам стопанства, земя и безопасност на всички, които тръгнат с мен. Това е повече, отколкото би ви предложил султанът.

— Но градът ни… домовете ни.

— Градът и домовете ви са продадени от болярина ви на султана. Точно както и животът ви тук — Лада отново се огледа. — Не виждам нито болярина ви, нито султана. Само аз съм тук.

Мъжът закима бързо.

— Да. Да. Ела с мен, има храна и вино и аз ще…

Жена, коленичила наблизо, се изправи. Беше мършава, но лицето й бе с волеви черти и духът й явно бе по-силен от този на мъжа, ако се съдеше по вирнатата брадичка и нетрепващия поглед.

— Не влизай в града — каза тя. — Там те чакат в засада войници-неверници. Видях ги на излизане.

Плешивият простена отчаяно. Внезапно замириса на урина.

Лада се усмихна на силната жена.

— Благодаря. Ще се погрижа да получиш дом, земя и животни, за да започнеш новия си живот като румънка.

Жената й отправи мрачна усмивка и склони глава в поклон.

Лада огледа оградата. Не виждаше пазач. Сигурно всички се бяха скрили. Градът нямаше кула, от която да я видят.

— Николае, заварди задната порта. Но тихо.

Той поведе няколкостотин души след себе си, за да обградят градчето. Лада извиси глас:

— Предложението е в сила за всички, които искат да го приемат.

Българите започнаха да стават от земята. Мнозина носеха деца. Отправили подозрителни погледи към войниците на Лада, те минаха покрай тях и поеха към пътя, водещ към Влашко. Лада можеше да бъде и щедра и за това също щеше да се разчуе. Не толкова бързо, колкото се разчуваше за жестокостта й, но и от двете имаше полза.

Лада се обърна към плешивия мъж.

— Влизай вътре.

— Аз… съжалявам, аз…

— Връщай се в града.

Той изхлипа от ужас, обърна се и тръгна бавно към портата.

— Затвори след себе си — викна Лада.

Той го направи. Разширените му от ужас очи бяха последното, което Лада видя преди портата да се затвори. Тя я посочи.

— Хайде да им помогнем да я подсигурят.

Дузина от хората й се втурнаха напред с чукове, пирони и няколко талпи. Николае правеше същото с другата порта.

— Пратете им топъл поздрав.

Когато горящите стрели полетяха над оградата, Лада се обърна и загледа селяните, тръгнали на дълъг път към новия си дом. Дом, който им беше дала тя.

— Колко са мъртвите? — попита Лада Богдан пет нощи по-късно, след като бяха ударили всички османски крепости по границата с Влашко. Около лагерния огън седяха Николае, Щефан, Богдан, Искра — жената от дървения град, която ги бе предупредила за засадата и която Лада бе назначила за съветник — и неколцина от приближените й войници.

Богдан сви рамене.

— Две хиляди българи. Хиляда османци от първата крепост. Петстотин от втората. Кой знае колко е имало в града, който изгорихме. Убихме поне хиляда, докато се опитваха да се прехвърлят през оградата, за да избягат.

Искра изсумтя.

— Дойдоха от гарнизоните наоколо. Трябва да е имало две хиляди — две хиляди и петстотин.

Богдан кимна и продължи да брои градове на пръстите си.

— Имаме и Облучица и Ново село, Оряхово, Сомовит и Гиген. Цялата област около Килия. Общо имаме около двайсет и пет хиляди мъртви. Повечето са турци, но има и доста българи.

Лада се засмя от изненада. Числото беше невероятно. Поне за владетели като Матей Корвин, който искаше да играе на политика, да управлява иззад защитни стени и да се бие с писма, вместо с оръжия. Но тя бе знаела, че ще успее с помощта на няколко хиляди мъже.

Османските сили бяха разпръснати и лениви. Прекалено свикнали да не срещат съпротива. Ако бяха подготвени, войската на Лада щеше да бъде изклана. Но вместо това, силите на Лада почти без да срещнат пречки бяха овладели границата между Влашко и България. Лада бе извадила късмет.

Не. Беше проявила ум. Знаеше, че втори път няма да срещне толкова неподготвен противник, но пак щеше да прояви повече ум от него. Да върши неочакваното на всяка крачка. Сегашната й тактика й беше свършила работа. Втори път това нямаше да се случи.

— Достатъчно ли е? — попита Богдан. Пръстите на ръцете му все още бяха разперени, изчислили точно колко гибел бяха посели.

Никога нямаше да е достатъчно.

Но засега беше.

— Да. — Тя чу как Николае въздиша от облекчение.

Той изви глава наляво и надясно и потърка врата си.

— Искаш ли да оставя част от хората си тук? — попита той. — Ще се разширяваме ли?

— Не. Прибираме се. Не желая да завладявам нови земи. Искам само всички да разберат, че границите на Влашко не бива да се престъпват. Никой няма да напада повече селата ми. Освен ако не искат война.

Николае се усмихна вяло.

— Мисля, че това послание вече се разпространява.

— Хубаво. Сега трябва да пратя още няколко. — Лада се втренчи в огъня, докато той поглъщаше мрака наоколо.