Кирстен Уайт
Ярко пламтим (49)

49

Търговище

Лада дълго стоя и гледа към пътя, след като Раду и семейството му изчезнаха от поглед. Пролетта се връщаше и изместваше зимата, всичко бе потънало в мека, прясна зеленина. Беше време за обновяване, за градеж, а те си бяха тръгнали.

Хубаво беше, че той си тръгна. На Лада нямаше да й се налага да се преструва на щастлива и спокойна, докато не чувстваше нито едно от двете. А и щеше да е хубаво никой повече да не й наднича над рамото и да й казва кого може и не може да убива.

Но пък беше свършил добра работа. По-добра, отколкото тя би могла да свърши. Сега Лада имаше съюзи с всички важни съседи. Болярите, с които бе работил Раду, изглеждаха надеждни, макар че Лада щеше да ги държи под око. Страната й работеше така, както тя искаше. Имаше ред. Имаше сила. Имаше честност и справедливост. Макар промяната да ставаше по-бавно, отколкото й се искаше, тя се надяваше, че обещанието на Раду как тази промяна ще израсне като дърво с дълбоки корени, ще се изпълни.

Лада влезе в тронната зала. Седна гордо, с изправен гръб, на трона и отправи поглед към онова, кое го бе гледал и баща й преди нея. Което бе гледал и князът от рода Дан.

Този трон бе смъртна присъда. Лада не беше глупава. Рано или късно, присъдата щеше да се изпълни и тя да умре, както бяха умирали всички князе преди нея. Всички, освен Раду Хубавия, който си беше тръгнал. Който бе избрал живота и любовта пред родината.

Лада нямаше да си тръгне.

Някога тя бе седяла тук пред погледите на всичките си приятели. Сега и завинаги тя щеше да седи тук сама.

Беше прокопала планината, за да изпълни желанието на сърцето си, и бе открила, че планината наистина има сърце — сърце, което биеше с ритъма на всички онези, които не се отказваха, които не приемаха онова, което светът им предлагаше, и никога не прекланяха глави.

Тя потропа с нокти по облегалката на трона и огледа празната зала. Не беше достатъчно глупава, та да си помисли, че мъжете ще спрат да се опитват да й отнемат трона. Винаги щяха да се навъртат около нея, да дебнат за слабост, да я чакат да падне. Искаха нещо, което й принадлежеше, защото й принадлежеше. И някой ден, рано или късно, някой щеше да я победи. Но докато този ден дойдеше, тя щеше да се бие със зъби и нокти, с целия плам и кръв, които я бяха превърнали в това, което беше сега.

Дракон.

Княз.

Жена.

Последното я плашеше най-много. Тя се усмихна и продължи да потропва с нокти по трона в ритъма на сърцето си.

— Мой.

Неин. Само неин.