Кирстен Уайт
Ярко пламтим (48)

48

Манастирът на остров Снагов

Притесненото изражение на Раду се стопи, щом монахът го уведоми, че сестра му е родила момиченце. Зимата бе толкова студена, че едва бяха успели да стигнат в манастира навреме след дългия път по вледенената земя и също толкова вледененото езеро. Но бяха успели. А сега бе дошло и бебето.

Оана излезе от стаята, понесла купчина мръсни чаршафи.

— Справи се добре — гласът й бе дрезгав от вълнение.

Раду колебливо отвори вратата и видя Назира, седнала на стол, с вързопче в скута. Тя го погледна, грейнала в усмивка, с очи, пълни със сълзи. Фатима бе до леглото, завиваше Лада с одеяла и бършеше потта от челото й.

Чу се странен скърцащ звук и Раду осъзна, че го издава бебето. Той се приближи до Назира и се наведе да го погледне. Бебето имаше буйна тъмна коса и макар личицето му да беше зачервено и подуто от идването му на този свят, на Раду му бе достатъчен един поглед, за да види, че чертите му са смесица от тези на двамата души, които той би познал навсякъде.

Детето не беше на Богдан.

— Как ще я наречем? — попита Назира и вдигна поглед към него.

— Теодора — каза Лада. Гласът й бе продран — родила се без нищо, но станала императрица.

— Това дете не се ражда без нищо — Раду се усмихна на вързопчето.

Фатима дойде при тях и взе детето от Назира. Потърка нос в личицето му и вдиша дълбоко.

— Името е силно и красиво. И тя ще стане такава.

— Надявам се, за нейно добро, да е грозна. А сега излезте и ме оставете да си почина — сопна се Лада.

Назира и Фатима излязоха бързешком от стаята с бебето. Лада се обърна и загърби Раду.

Той сложи ръка на рамото й и усети как се тресе тялото й от безмълвния плач.

— Махай се — каза тя.

Той легна до нея на тясното легло и я прегърна. Държа я, докато тя най-сетне заспа.

— Как се чувстваш? — попита Раду.

— Чувствам, че ще забия нож в следващия, който ме попита как се чувствам — каза Лада през стиснати зъби.

Яздеха рамо до рамо. Бяха минали само две седмици от раждането на детето. Назира и Фатима бяха все още в Снагов, където бяха намерили дойка, съгласна да остане с тях, докато е нужна на бебето. Дори бе склонна да се премести в Одрин. Раду подозираше, че готовността й е резултат от доброто възнаграждение, което й бяха предложили, и от факта, че Назира искаше от нея само да кърми детето и да не прави нищо друго.

— Значи си тръгваш и ще живееш щастливо в провинциалния си дом, така ли? — попита Лада.

— Да. Киприян ще се ожени за Фатима, за да улесним нещата.

Лада издаде замислен звук.

— Май всички бракове са сделки, за да улеснят нечий живот. Вашите са просто по-странни от повечето.

Раду се засмя.

— Все още не мога напълно да повярвам, че всички се намерихме.

— Аз мога. Ти винаги си бил безмилостен в намирането на хора, които да те обичат.

Раду отвори уста да спори, наранен. Но Лада беше права. Той винаги бе преследвал целите си, точно като нея. Просто въпросните цели бяха различни.

— Можеш да дойдеш с нас.

— А ти можеш да останеш и да ми помогнеш да управлявам — тя каза това нехайно, но тонът й бе рязък, което подсказа на Раду, че предложението й е по-сериозно, отколкото й се иска да признае.

— Не.

Раду бе обичал Мехмед, бе обичал и сестра си, но нямаше желание да им служи. Вече не. Не искаше да плаща цената за амбициите им и не искаше да гледа как те я плащат.

Лада кимна отсечено.

— Колко още?

— Три месеца. Искаме да почакаме бебето да порасне още малко, преди да поемем на път.

— Добре тогава, движи се по-бързо. Имам много работа за теб, преди да си тръгнеш. — Но самата тя не пришпори коня си. За пръв път в живота си изглеждаше сякаш не бърза за никъде.

— Ще пратя Оана с вас — каза тя и се сгуши в поръбеното си с кожа палто.

— Тя иска ли да дойде? — попита Раду, макар да бе наясно, че единствено желанията на Лада имаха значение.

— Няма значение какво иска. Аз не я искам тук. А и ще помага за бебето.

Раду подозираше, че Лада всъщност иска Оана да остане. Виждаше се в решителния, неумолим начин, по който Лада отказваше помощта на дойката от раждането на Теодора. Ако чувствата на дойката не я интересуваха, нямаше да се държи толкова зле с нея.

— Ако я помолиш, ще остане в Търговище.

— Не искам да ставам отговорна за още смърт — каза Лада. Думите излязоха толкова бързо, че Раду се зачуди дали изобщо е възнамерявала да ги каже на глас. — Искаш ли бебето? — попита тя, като рязко промени темата.

Раду се намръщи.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Знам, че Назира иска бебето. Тя би пропълзяла в утробата ми, за да го вземе, ако се наложеше. Но ти искаш ли го?

— Никога не съм мислел, че ще искам да имам деца — каза Раду, замислен за чувствата си. Почти не бе виждал бебето и я беше държал на ръце само няколко пъти. Фатима се бе оказала с невероятно силно развито собственическо чувство. — Ако си спомняш, собственото ни детство бе далеч от приятно.

— Тоест, още не си обмислил всички начини, по които можеш да използваш бебето за собственото си облагодетелстване?

Раду потръпна.

— Никога не бих го направил.

Лада го погледна в очите, внезапно сериозна.

— Знам. Затова ти я дадох. Мехмед би я използвал — тя замълча за миг. — Аз също, рано или късно. Или ще стана причина за смъртта й. Искам да има по-добро детство от нашето. Имам доверие в Назира и Фатима, че ще й го осигурят. Имам доверие и на теб.

Раду кимна. Гърдите му се изпълниха с чувства, които той се постара да не показва.

— Ще я отгледам с любов.

— И сила.

— И сила. Макар да съм сигурен, че не бихме могли да я опазим от силата, дори да се опитаме.

Лада вдигна ръце и откопча медальона си. Сложи го на дланта си и го погледна. После извади един от ножовете си и уви верижката около дръжката му. Подаде ги на Раду.

— Това е наследството й. Не очаквам да й кажеш истината за произхода й. Но искам да й дадеш това.

Раду взе двата предмета почтително, усещайки тежестта на душата на Лада в ръката си.

— Може би ще почакам няколко години, преди да й дам ножа.

Лада махна с ръка.

— Аз получих първия си нож на три години.

— И виж докъде стигна.

Тя се изкиска и го погледна с усмивка, която обещаваше или разруха, или пожарища, или и двете.

— Първият, който стигне до Търговище, ще реши дали да убием Матей.

Лада пришпори коня си и почти веднага изпревари Раду. Той се загледа след нея как препуска към съдбата си с ясното съзнание, че винаги щеше да го изпреварва, винаги щеше да стига преди него където и да е. Но той бе спрял да се опитва да я настигне. Решението му носеше и тъга, и покой.