Кирстен Уайт
Ярко пламтим (47)

47

Лада лежеше по гръб и се взираше в клоните на дървото. Бяха преплетени като пръсти, лъчите на слънцето си проправяха с мъка път през плетеницата. Късната есен ги бе лишила от листата им, от клоните висяха само няколко сгърчени остатъка. Беше студено и всички бяха облечени в кожени палта, но никой не бе опитал да спори с нея, когато предложи да се срещнат в гората. Назира я избягваше, все успяваше да е другаде, когато Лада участваше в срещите. Лада не я обвиняваше. Вместо Назира, сега беше дошла Фатима, мълчаливата й прислужница, заедно с Раду и Киприян.

Някъде наоколо се бяха скрили хората на Раду, за да охраняват групата. Тя често подозираше, че вниманието им е насочено основно към нея, а не към други възможни заплахи. Което доказваше, че са добри в това, което вършеха. Когато Раду я изведе от пещерата и обяви, че е постигната договорка, войниците бяха приели новината предпазливо. Но той все още знаеше как да използва сладкодумието си, за да убеди всички останали, че неговото решение е най-доброто.

Беше писал и на Мехмед. Лада не попита какво точно е написал или какво е отговорил Мехмед. Знаеше само, че Раду е на нейна страна, което струваше повече, отколкото тя бе предполагала, и сега нямаше намерение да рискува да промени нещата.

— А крал Стефан? — попита тя. Говореха за заплахи и съюзници. — Все още държи градовете, които взе от мен, когато се предполагаше, че ми помага. Искам да го убия.

Раду въздъхна, потърка си носа и го изцапа с мастило. Киприян, високият, млад грък, който бе непрекъснато до него, се засмя и го избърса. Киприян изобщо не приличаше на Мехмед. Беше весел и открит, изразяваше чувствата си толкова свободно, че дори Лада ги виждаше. Мехмед винаги бе внимавал какво показва пред света. И докато на Мехмед никога нищо не му стигаше, било то знание, власт или контрол, Киприян изглеждаше напълно доволен просто да бъде до Раду.

Лада веднъж се бе запитала дали има човек, способен да отдели Раду от Мехмед. Не беше предполагала, че това ще постигне човек толкова различен от Мехмед. Вероятно трябваше да се радва за Раду, но той я дразнеше.

— Не можеш да убиеш краля на Молдова — заяви Раду.

— Не възнамерявах да го направя лично — Лада посочи растящия си корем. — Очевидно е, че ще пратя някой друг.

— Не, имам предвид, че ние не можем да убием Стефан. Все още ни е съюзник. Имам добри вести от пратениците си при него. Освен това мислех, че ти е симпатичен.

— Така е. Но това не значи, че трябва да продължи да живее след това, което направи. Какъв пример давам, ако го оставя да задържи земите, които ми отне?

— Няма да му позволим да ги задържи. Ще му ги дадем като подарък, задето ни е съюзник и в залог за бъдещото ни сътрудничество.

Лада се надигна от земята с пъшкане.

— Това е ужасно.

— Това е дипломация. Не мога да направя кой знае колко за отношенията ни с Трансилвания и България в момента, но няма да вредим на един от малкото ни доброжелателни съседи.

Лада се намръщи и започна да разтрива кръста си с кокалчетата на пръстите.

— Дай на мен — Фатима се настани на одеялото до нея и разтри скованите мускули на Лада. В замъка, при срещите с посланици или докато се занимаваше с поземлени въпроси, Назира носеше рокля с подплънки на корема, за да изглежда бременна.

— Държиш се добре с мен само защото искаш бебето — каза Лада.

Фатима не спря да я разтрива и не отговори. Никога не го правеше. Държеше се с Лада дистанцирано, но мило, което Лада знаеше, че не заслужава и това я тормозеше. Фатима би трябвало да я мрази, както с право я мразеше Назира.

Понякога Лада се чудеше дали да се извини на Назира за убийството на брат й. Но нали щеше да й даде бебе, което Назира очевидно много искаше. А и Лада не можеше да намери думите и искреността да се извини. Въпреки това харесваше Назира. Колкото и подозрително да се бе отнесла към женитбата й с Раду, сега виждаше, че Назира също е храбра, умна, винаги готова да се възползва от предоставената й възможност.

Струваше й се истинска загуба, че не могат да бъдат приятелки. Но нямаше как да промени миналото. Нямаше и да се опитва. Назира все още имаше много повече от Лада. Раду бе успял да изгради сплотено семейство около себе си. И за разлика от Лада щеше да го запази.

Някъде наблизо изпука съчка и Лада посегна за камък, преди да осъзнае, че това не бе Богдан, който се промъква към Лада и Раду, докато учат в гората.

Беше Оана, която вървеше съвсем открито с голяма кошница в ръце.

— Но ще убием Матей — каза Лада. Думите увиснаха в облачето пара, излязло от устата й. Тя искаше тези думи да станат реалност. — Той ме предаде. Държа ме затворена три месеца. Предаде и папата, и съюзниците си в Европа, като заграби златото, пратено за кръстоносен поход, и откупи с него глупавата си корона. Не може да му се вярва. Освен това не можем да сме сигурни, че няма отново да се опита да ми навреди.

— Няма да убиваме Матей — отвърна Раду.

— Той ме затвори!

— Но не те уби. Нито Оана. Дори я прати обратно в дар.

Оана изпухтя, докато вадеше от кошницата следобедната им закуска.

— Можеше да прати нещо по-ценно.

— Няма нищо по-ценно — каза Раду, но избегна погледа на дойката. Само той и Лада знаеха причината да се чувства виновен пред нея. Решението на Лада да не казва на дойката си кой е убил Богдан бе най-близкото до извинение, че я изостави в Хунедоара, което успя да измисли. Оана знаеше само, че Богдан се е качил в планината да търси помощ и така и не се е върнал. И нищо повече нямаше да научи.

Не беше нужно Оана да живее с истината. Достатъчно бе, че Лада и Раду щяха да живеят с нея.

Погледът на Оана се спусна към издутия корем на Лада и очите й се премрежиха от сълзи. Лада устоя на подтика да изръмжи. Ако можеше да махне проклетото нещо и да приключи с цялата история веднъж завинаги, щеше да го направи. То беше като паразит, чуждо и нежелано. И тя знаеше, че когато другите погледнеха корема й, виждаха каквото искаха да виждат.

Назира и Фатима виждаха бъдещето си на майки. Раду — тайна, която трябваше да се пази, за да опази и Лада. Оана виждаше собствената си плът и кръв, смесена с повереницата, която бе приела като дъщеря.

— Негово ли е? — беше попитал Раду една нощ, докато помагаше на Лада да раздвижи ранената си ръка, за да я възстанови.

— Богдан ли имаш предвид? — бе отвърнала Лада с въпрос.

— И двамата знаем, че не говоря за него.

Лада не беше отговорила. Нямаше и да го направи. Тя знаеше, че детето щеше да бъде законен наследник, знаеше, че и в ума на Мехмед, и в очите на османските закони тя бе част от харема му. Но той никога отново нямаше да получи частица от нея. Дори звяра, който в момента се спотайваше над пикочния й мехур.

Раду продължаваше да говори.

— … тъй като знаем какво иска, ще ни е лесно да се справим с него. Освен това той е връзката ни с папата и останалата Европа. Няма да е лесно да лавираме, но мисля, че ще успеем да го запазим на наша страна, или поне да не го превръщаме в пряк противник.

— Щеше да е хубаво да имаме пари, които да пратим на Матей — каза Лада. — Той е верен на парите.

— Много неща щяха да се оправят, ако имахме пари. Но първо трябва да преживеем зимата.

Лада знаеше, че ще успеят само заради предвидливостта на Раду — беше накарал еничарите да обработват земята. Тя беше унищожила собствената си земя. Той я беше възстановил.

Пак я дразнеше.

— Щом не ми позволяваш да убия Стефан или Матей, кого тогава може да убием?

— Направих подробен списък.

Раду запрелиства листовете пергамент. По повечето пишеше за пари — къде са и за какво могат да се използват. За неща като храна и материали. Списъци на войници и къде се намират, както и на хора, на които той смяташе, че могат да се доверят или чиято вярност може да се купи. Накратко, листовете съдържаха всички онези подробности, с които Лада никога не бе пожелала да се занимава, но които бяха необходими в управлението на всяка държава.

Раду беше добър княз. Лада не се изненадваше. Дори не се ядосваше особено. Винаги бе искала той да е до нея. Винаги бе знаела, че заедно те могат да постигнат всичко онова, което не биха постигнали поотделно.

Може би ако не беше развалила толкова неща в стремежа си да го доведе тук, той щеше да остане.

— Аха! Ето го — Раду вдигна един лист и й го подаде.

Очите на Лада се присвиха до цепки.

— Тук не пише нито дума.

— Именно! Сега ще градим, няма да рушим.

— Все пак мисля, че ще е по-лесно да започнем отначало. Да разрушим всичко, довело до тази слабост и толкова гнилоч.

Челюстите на Раду неволно се стегнаха.

— Видях колко струва да вземеш нещо остаряло и да го обновиш. Нужни са реки, потънали в кръв, за да прочистиш една изживяла времето си империя и да проправиш път за бъдещето. Деца…

Киприян посегна и сложи ръката си върху тази на Раду, която трепереше толкова силно, че листът зашумоля.

Раду си пое дълбоко дъх.

— Не искаш да платиш тази цена, бъди сигурна. Дори ти построи крепостта си върху камъните от миналото, върху силата, която вече беше там. Сега правим същото.

Лада вдигна вежда.

— Ти срути крепостта.

Фатима тихо се изкиска и привлече погледите на всички към мястото, където се бе настанила, увита в дебела кожа.

— Е — каза тя меко, — може би това не беше най-добрият пример.

Лада се облегна назад и ги остави да говорят, заслуша се как Киприян и Раду обсъждат планове и стъпки. Раду се опитваше да й осигури най-стабилния трон, който можеше, и тя не се съмняваше, че ще се справи отлично. Тепърва трябваше да обсъдят най-големия проблем — онзи, с когото ги свързваше дългогодишна история. Никой от двамата не бе посмял да повдигне темата досега. Ръцете на Лада пропълзяха върху корема й.

Тя ги свали.

Фатима започна внимателно да разтрива челото и врата на Лада, местата, където мускулите й непрекъснато бяха сковани. Тук в гората, сред нейните дървета, в нейната страна. Лада слушаше семейството, което брат й беше изградил за себе си, и отчаяно усещаше липсата на собственото си семейство.

— Иска да се срещнем — каза Раду, зареял поглед пред себе си от кулата, с която ги свързваха толкова спомени. Раду все се озоваваше тук. Никога не бе харесвал замъка, но тук горе се чувстваше малко по-свободен. Лада огледа притъмняващия хоризонт, после сведе очи към града. Зимата се бе настанила в Търговище, беше сковала в лед всичко и го бе успокоила. Войната спеше през зимата, свита като мечка в пещера.

А Търговище бе започнало да се изпълва с хора. Благодарение на складовете с храна, създадени от Раду, и присъствието на Лада, народът на Влашко бавно се завръщаше. И, отново благодарение на Раду, няколко от големите къщи отново бяха приютили боляри. Раду ги посещаваше всеки ден, ходеше им на гости с очарователната си съпруга. Но се срещаше и с хората, подбрани от Лада, онези, на които бе раздала земя. Тя виждаше по действията му, че уважава онова, което тя се бе опитала да направи, онова, което все още се надяваше да направи. Просто искаше това да стане по-нежно, такъв си беше.

— Добре работим заедно — каза той, сякаш прочел мислите й.

— Имаш предвид, че аз върша цялата работа, а ти после идваш и се усмихваш на хората, за да те харесат?

Раду се засмя.

— Да — той въздъхна. Усмивката изчезна от лицето му. — Мехмед иска да се срещнем. Пратил е посланици, които ще останат живи и ще си тръгнат в добро здраве, а аз подготвям новите условия на договора, за които, мисля — надявам се, — че той ще приеме. Длъжник ми е и никога досега не съм искал нищо от него. Мисля, че ще позволи да останеш на трона. Но иска да се срещнем тайно.

— Вие двамата?

— Ние тримата.

Нещото в корема й я блъсна в ребрата, които бяха още чувствителни от падането й преди няколко месеца. Тя го бутна с ръка. Вече не носеше обичайната си ризница. Носеше странни, широки роби, нещо средно между рокля и женските одежди в Османската империя. Тялото й бе едро и известно време състоянието й бе останало незабелязано, но сега тези дрехи бяха единственият й избор. Не оставаше много.

Лада поклати глава.

— Нямам какво да му кажа.

— Дори след всичко, което се случи?

— Особено след всичко, което се случи. Казах ли ти, че се видях с майка ни?

Раду наклони глава и се намръщи от смяната на темата.

— Кога?

— Докато ти беше в Константинопол. Опитвах се да намеря помощ. Помислих си, че тя може да ме свърже с баща си.

Раду вдигна вежди и заприлича на момчето, което толкова пъти бе спасявала в детството им. Но от това не можеше да го спаси.

— Тя изобщо не се заинтересува — каза Лада. — От нас. От онова, което се случи с нас. Дори не попита за теб.

Раду премигна бързо, после се опита да накара ъгълчетата на устата си да се извият нагоре, докато вдигаше рамене.

— Аз дори не я помня.

— Тя не заслужава да намери място сред спомените ти. Тя остави света — баща ни — да я пречупи. И си тръгна, за да може той да пречупи и нас. Но аз няма да се пречупя. И никога няма да забравя или да простя на онези, които не застанаха до мен.

— Мехмед бе наш приятел, Лада. Повече от приятел. Поне за теб — в усмивката на Раду имаше копнеж, но не и горчивина.

— Той държеше в ръцете си цялата власт на света, но не употреби и частица от нея, за да ми помогне. Не искаше аз да успея. Интересуваше се от мен само като част от самия него.

Тя знаеше, че това е вярно, защото същото бе и нейното отношение към Богдан. Мехмед тя мразеше заради това, а за Богдан се стараеше да не мисли, за да не намрази себе си.

Раду въздъхна и кимна.

— И аз не искам да го виждам.

— Какво е станало между вас?

Лада ревнуваше толкова отдавна, тревожеше се за чувствата на Мехмед. Трябваше да се тревожи за Раду. Но никой от двама им не бе успял да избегне превръщането на Мехмед в централната звезда, около която се въртяха животите им.

— Нищо не е станало. Той ме помоли да остана, а аз реших да си тръгна. Сега е сам.

Лада изсумтя.

— Има цяла империя.

— И трябва да стои отделен от всичко, над всичко. Той ни обичаше — нуждаеше се от нас, — защото ние бяхме единствените, с които можеше да бъде личност. Единствените, за които той бе Мехмед, а не султанът.

— Такава е цената на властта — Лада не погледна Раду. Знаеше, че ще си тръгне и от нея. И тя щеше да остане сама като Мехмед. Просто Раду бе избрал хората пред властта. Лада вдигна поглед към небето, където изгряваше растяща луна. — Помниш ли нощта, в която луната стана кървава?

Раду кимна.

— Бях в Константинопол с Киприян.

А Лада бе стояла точно тук, с Богдан. С Николае. С Щефан. С Петру. И вече бе сама. Просто още не го бе осъзнала.

— Мехмед може да живее в ада, който си е построил — каза Лада. — Обещай му пари, които никога няма да пратя. Не се съгласявай да му даваме деца. Докато аз съм княз, еничарите няма да получат и капка румънска кръв, за да си попълват редиците.

Ако князете преди нея бяха толкова могъщи, тя никога нямаше да срещне приятелите си.

Прииска й се да е било така. Ако не бяха станали еничари, нямаше да станат нейните еничари. Щяха все още да са живи. А тя никога нямаше да ги е познавала, което значеше, че сега нямаше да й липсват.

— Мехмед бе унизен от провала на атаката — каза Раду. — Мисля, че ще се съгласи на всичко, което ще му осигури мир. И защото ще го помоля аз.

— Но ще си взема Дунава обратно.

— Точно сега ще дойдеш с мен в тронната зала и ще разрешиш няколко спора за земя. Ако след десет години народът ти не е заплашен от гладна смърт и имаш редовна армия и подкрепата на съседите си, осигурена след години на мир, тогава, разбира се, вземи си обратно Дунава.

С престорено нехайство, Лада каза:

— Можем да го направим заедно.

— Ти ще си сама — каза Раду с тъжен, но решителен глас.

— Зная — каза Лада.