Кирстен Уайт
Ярко пламтим (46)

46

Крепостта Поенар

Раду седеше в мъждивата светлина на маслената лампа, облегнал глава на студения камък. В ръка държеше един от ножовете на Лада. По един за всяка китка, един за кръста и по един на всеки глезен. Беше й ги взел всичките.

Главата на Лада бе отпусната в скута му, очите и бяха затворени. Дишаше равномерно. Ръката й бе извита под неестествен ъгъл, когато я намери, сгърчена, в края на дългия, тъмен тунел към крепостта. Не беше видял кървящи рани, но тя спеше вече няколко часа.

Той се размърда, за да възстанови кръвообращението в схванатите си крака.

Клепачите на Лада потрепнаха. Раду я погали по челото и отметна назад сплъстена къдрица. Тя седна внезапно, извика от болка, стисна рамото си и се дръпна от него. Опита се да се изправи, но единият й глезен се подгъна. Тя се повлече по пода и спря, когато удари с гръб стената, само на няколко метра от Раду. Облегна се на нея и задиша тежко.

— Здравей, Лада — каза Раду.

Със здравата си ръка Лада посегна към другата си китка.

Раду вдигна ножа. В златистата светлина на лампата черните очи на Лада изглеждаха мъртви, светлината не се отразяваше в тях. Сякаш те я поглъщаха, изяждаха я и захвърляха остатъците.

— Откъде знаеш за това място? — Лада се потърка по ребрата със здравата си ръка и изкриви лице от болка.

— Да не мислиш, че прекарах цялото онова лято в плач, защото вие с Богдан не искахте да си играете с мен?

Лада премигна, все още замаяна.

— Всъщност да.

Раду се засмя. Смехът му отекна звънливо и сякаш освети помещението по-силно от лампата.

— Вярно е, че доста плаках. Но освен това проучвах планината. Открих тази пещера и се изкачих чак до крепостта. Щом стигнах до нея, разбрах, че тя е тайната, която ти пазеше от всички. Но не посмях да се върна по същия път. Вървях по склона до смрачаване. Ти изобщо не забеляза, че ме е нямало цял ден — Раду се усмихна.

— И баща ни не забеляза, че ме няма първия път, когато открих останките от крепостта. Толкова се вълнувах и исках да му разкажа. Но той искаше само да се махне от нас.

— Това никога не се промени — Раду въздъхна — тих звук, изгубен в течението, което си бе намерило път до тази част на пещерата. — Когато чух слуховете за крепостта ти в планината, веднага разбрах, че ще те намеря тук.

Лада затвори очи. По лицето й премина нова гримаса на болка, която тя решително отхвърли.

— Значи ти дойде тук след като пропусна целта си.

— Пропуснал съм целта си?

— Изстрелът. С лъка.

— Не съм пропускал целта си.

Лада отвори очи и ги присви срещу него.

— И въпреки това ето ме тук, без рана от стрела.

— Аз ударих целта си.

Лада онемя.

— Ти… ти си искал да убиеш Богдан?

Бе беше лесно да вземе това решение. Първо беше видял Лада. Но вярата на Киприян в него го беше спряла. С Киприян до себе си, Раду знаеше, че ще може да постигне всичко. Ако Лада имаше Богдан до себе си, тя никога нямаше да се откаже. А трябваше да бъде лишена от всичко, което бе завзела през годините. Затова Раду бе убил най-стария приятел на Лада. Синът на любимата им дойка. Той в никакъв случай не бе невинен, но въпреки това Раду щеше да живее с мисълта за убийството му до края на живота си.

Трябваше да пречупи Лада преди края. Затова Богдан трябваше да умре.

— Исках да разбереш какво ще ти струва всичко това. Да изпиташ загуба.

— Или просто мразеше Богдан.

Раду потърка ухо в рамото си, внезапно обзет от неудобство. Вярно беше. Наистина беше мразил Богдан. Но не омразата бе ръководила действията му.

— Трябва да загубиш.

— Ти ми го отне.

Гневът на Раду припламна от обвинението.

— Ти уби девер ми!

— Той те отне от мен! — Лада се хвърли напред, изохка от болка и се строполи обратно на пода. — Не съжалявам.

Раду се постара да овладее гнева си. Тя се опитваше да го провокира.

— Зная.

— Можеш да го кажеш и на Мехмед. Кажи му, че не съжалявам. Кажи му, че съжалявам единствено за това, че не умря от кинжала ми.

Раду вдигна ръка и се престори, че пише писмо.

— Скъпи Мехмед — започна той с напевен глас, — сестра ми ти праща поздрави и желае да ти предам, че се възхищава на кръвта ти и би искала да види по големи количества от нея. Всъщност всичката.

Лада избухна в шокиран смях, хвана се за ребрата и се преви на две от болка. Дишайки тежко, успя да се изправи.

— Довърши го. Винаги съм казвала, че ще те убия. Не съм си представяла, че ти ще ме убиеш.

Раду не сваляше очи от сестра си.

— Надявам се, че вече виждаш. Вижда резултатите от борбата си. Сама си, в мрака, без нито един съюзник, без приятели и без оръжия.

Лицето на Лада бе свирепо и гордо, въпреки бледността и изтощението от болката.

— Струваше ли си? — прошепна Раду.

Лада вирна брадичка.

— Да.

Раду прокара ножа по влажната скала, върху която бе седнал.

— Помниш ли историята на Ширин и Ферхат?

— В момента сме в центъра на планината, Раду, и не виждам сърце.

Раду се усмихна.

— Бъркаш. Има две сърца. Твоето и моето.

Лада издиша тежко и пресекливо и част от гордостта й падна от раменете й. На лицето й имаше изражение, което Раду никога не беше виждал.

Тъга.

— Искаше ми се да не си ти — каза тя. — С радост бих приела острието на когото и да е другиго, но не и твоето.

— Но ти никога няма да спреш. Дори сега. Ако има как да продължиш, сама, изгубила всичко, ти ще го направиш.

Лада кимна. Ръката й се вдигна към медальона, който Раду й бе подарил.

— Нямам избор. Докато дишам, ще се боря. Дори когато имам чувството, че собствената ми страна не го иска, ще се боря. Не мога да спра.

— Така си и помислих — Раду се изправи и разкърши схванатите си, изтръпнали от дългото седене крака. — И ти, и Мехмед сте еднакви. Все се опитвам да ви опазя, да ви отклоня от пътя, по който сте поели. Ще ми се да можех. Но ако бях успял, нямаше да сте хората, които сте, а за това не мога да ви се сърдя.

Раду прекоси тясното помещение. Лада вдигна към него поглед, изпълнен със свирепа решимост.

Той прибра ножа в колана на панталоните си.

— Ти наистина се опитваше да ме защитиш в детството ни. Да ме направиш по-силен. Всеки път, когато ги оставяше да ме бият. Всеки път, когато сама ме биеше. Било е, защото не си виждала друг начин да ме защитиш.

Лада повдигна вежда объркана.

— Да.

— Тогава позволи ми да те защитя по единствения начин, който аз познавам. Няма да остана с теб завинаги — това не мога и не искам да направя. Но мога да ти помогна за известно време, за да продължиш да освобождаваш Влашко. Мисля, че се заслужавате взаимно.

Лада се намръщи.

— Това обида ли е?

Раду се засмя.

— Не зная. Но ти видя до какво доведоха действията ти. Нека ти помогна достатъчно, че да се закрепиш на крака. Мога да ти дам трон без хаос и заплахи, за да излекуваш страната си.

— И после?

— И после ще си тръгна.

— А Мехмед?

— Остави мен да се тревожа за него. Моля те. Остави мен да се тревожа за всички останали владетели, благородници и боляри. Настоявам.

— Нямам нужда от… — Лада млъкна и поклати глава. — Имам нужда от помощта ти. Винаги съм имала нужда от нея. Но теб те нямаше. Ти не избра мен.

Раду коленичи пред нея, хванал ножа в ръка. Със съзнанието, че току-що е убил най-добрия й приятел. Със съзнанието, че я е лишил от всичко. Със съзнанието, че ранените, притиснати в ъгъла диви зверове, са най-опасни.

Със съзнанието, че това е негово решение. Че не това би направила Лада или Мехмед. И тъкмо затова решението му беше правилно.

Лада посегна напред. Пръстите й се сключиха около дръжката на ножа. Тя го вдигна и раздвижи острието, за да отрази светлината на лампата.

— Отново ли си мой?

— За известно време.

— И после?

— И после ще се прибера, за да живея в мир и покой далече от всякакви тронове, владетели и невъзможни решения — той замълча. — А можем да го направим и веднага. Ела с мен. Остави всичко друго.

Ръката на Лада се сви около ножа.

— Не мислех, че ще се съгласиш, но си струваше да опитам — Раду й подаде ръка. Лада пъхна ножа в ножницата и прие помощта му.

— Сигурен съм, че знаеш — каза Раду с глас внимателен като ръката, обвила кръста й, — че това ще свърши със смъртта ти. Не днес. Не и утре, ако имаме късмет. Но, рано или късно, ще те убият заради дързостта да поискаш власт.

— Знам. Но Влашко си струва — по гласа на сестра си Раду разбра, че е приела поражението си. В гласа й нямаше бунт. Думите й бяха почти нежни, сякаш ги бе казала на любовник.

Заедно, двамата излязоха от тъмната пещера в светлината на деня.

— Между другото — каза Лада, примижала, докато очите й свикнат със слънцето, — искаш ли бебе?