Кирстен Уайт
Ярко пламтим (45)

45

Крепостта Поенар

Лада плесна Богдан по ръката при поредния му опит да хване нейната.

— Ще се женим. Не си дете, което върви твърде близо до брега на реката. Не мисля, че трябва да ти държа ръката.

Богдан се усмихна. Усмивката смекчи грубоватите му черти и го превърна отново в момчето, с което Лада бе споделяла детството си.

— Помниш ли как каза на майка ми, че аз съм ти брат, а Раду е червей? А сега ще бъда твой съпруг. Тук се оженихме и първия път.

Лада извъртя очи, но помнеше добре. И макар да не изпитваше радостта, толкова очевидна в поведението на Богдан, усещаше, че постъпва правилно. Винаги бе искала Богдан да е до нея. Сега просто щяха да подновят кръвния обет, даден в детството им.

Щеше да поднови обета си и към Богдан, и към родината си. Все още не бе постигнала достатъчно. Не беше положила достатъчно усилия и не бе стигнала достатъчно далече. Но щеше. А Богдан щеше да е с нея при всяка крачка, както винаги.

Прегърбеният, посивял свещеник продължи да каканиже, сякаш без да забелязва, че двамата си говорят. Лада бе облечена в ризница и туника с избродиран герб. Беше оставила червената кърпа на главата си. Старицата я бе носила на собствената си сватба. Беше й приятно да й окаже честта и тя да я носи на своята. Беше й и неприятно, защото жената, на която Лада всъщност би искал да окаже чест, бе изоставена в Хунедоара. Дали Оана щеше да се зарадва, че те двамата с Богдан са се свързали официално? Лада се надяваше, че да.

Свещеникът зададе някакъв въпрос на Богдан. Лада не слушаше много внимателно. Изведнъж усети нервно трепкане ниско в корема. Не разбираше откъде се е взело. Тя не беше нервна. Не се вълнуваше достатъчно от тази церемония, за да изпитва тревога или страх.

Трепкането се появи отново. Това беше нещо ново. Нещо непознато.

Лада сложи ръка на корема си и вдигна поглед към Богдан. Той се взираше със сериозно изражение в свещеника.

— Богдан — изсъска Лада.

Той се обърна към нея и отново й протегна ръце. Тя понечи да ги хване — нуждаеше се от котва, нуждаеше се от нещо, което да я задържи на място пред прилива на бездънен ужас, надигнал се в нея. Нуждаеше се от дойката си. От Дачиана.

Но й беше останал само Богдан.

Тревогата заличи щастливото му изражение сякаш облак, преминал пред слънцето.

— О — каза той и смръщи вежди към стрелата, която го прониза между ребрата.

Вдигна отново поглед към Лада и залитна тежко към стената. Лада протегна ръце към него, но закъсня. Теглото му и инерцията го прекатуриха през ръба.

Пред погледа на Лада Богдан се преметна във въздуха, преди да се удари в скалата с тъп тежък звук, отскочи и продължи да пада надолу към реката. Крайниците му се вееха покрай тялото — сега Богдан бе само тяло.

Богдан го нямаше. И този път нямаше да има неочаквана среща, нямаше отново да се намерят след години, прекарани разделени. Богдан си беше отишъл. На Богдан не му беше разрешено да си отива. Не можеше да си е отишъл. Той й бе принадлежал.

Лада впери поглед към мястото, където беше паднал. Около нея викаха мъже, някой я подръпна за ръката. Щом някой бе уцелил Богдан със стрела, значи следващата можеше да уцели нея. Тя вдигна глава и огледа отсрещния склон.

Ето го.

Самотна изправена фигура с лък до тялото.

Раду вдигна ръка и помаха. Смаяна, в шок, Лада също вдигна ръка и помаха.

Първото гюле удари крепостта. Трясъкът при срещата на камък с камък извади Лада от сънното състояние, в което бе изпаднала. Раду не беше помахал. Беше дал сигнал на хората си.

— Там! — Лада посочи. — Прицелете всички налични оръжия натам!

Тя приклекна и отскочи по-далече от стената. Приземи се тежко, ударът разтърси цялото й тяло. Това й трябваше. Трябваше да си прочисти ума.

Богдан, как лети надолу, напускайки я завинаги.

— Оръдия! Стрели! Арбалети! И гледайте пътеките, за да не успят да се промъкнат от нашата страна!

Лада раздаваше заповеди на мъжете наоколо. Мъже, които не познаваше, мъже, чиито лица почти не различаваше. Те хукнаха да изпълняват заповедите й, а тя се изправи.

Сама.

Богдан, първият мъж, когото бе избрала, и последният, който я напусна.

Някой изкрещя, когато следващото гюле пръсна парчета скала и прах във въздуха и принуди Лада да падне на колене. Тя избърса лице от кръвта, потекла в очите й, и видя, че половината външна стена е отнесена — онази половина, която бе и външна стена на помещението, в което държаха оръдията и барута си.

— Боже мили.

Тя винаги бе подозирала, че ако се ожени, с живота й ще е свършено. Не беше очаквала това подозрение да се осъществи толкова буквално.

Една от кулите заскърца. От върха й се посипаха камъни. Крепостта бе издигната бързо — основните цели на Лада бяха да се строи бързо и тайно. Затова крепостта не бе предвидена да издържи на оръдеен обстрел. Никой не предполагаше, че някой ще се опита да качи огромни, тежки оръдия по склона на планината, без да го забележат. Не й бе достигнало въображението да предвиди и друг вариант.

На Раду обаче му беше достигнало.

Хората на Лада се целеха във всичко, което виждаха, стреляха с лъкове и арбалети. Тя стискаше медальона си с усещането, че забравя нещо, че й липсва нещо жизненоважно. Но тя знаеше какво й липсва и че той никога няма да се върне. В корема й отново се появи онова трепкане. Лада имаше чувството, че тя се премята надолу към реката.

Трябваше да се съсредоточи. Тя се втурна към другата страна на крепостта и се изкачи по дървената стълба на стената. Надникна над портата към пътеката, която се виеше опасно надолу.

— Ти! — тя сграбчи някого — Григоре — който се бе свил до стената с надеждата тя да го опази. — Пращам те да търсиш помощ. Още не са стигнали от нашата страна.

Лада прехвърли едно въже през стената. Завърза го и го посочи на Григоре.

— Но… — той се огледа отчаяно, обзет от колебания.

— Какво предпочиташ, да си отвън, при тях, или тук, с мен, след като си отказал да се подчиниш на заповедта ми?

Григоре се прехвърли през ръба на стената и се спусна бързо по въжето. Почти беше стигнал земята, когато в корема му се заби стрела от арбалет и той падна с викове.

— Изгорете моста! — извика Лада и се сниши. Крепостта бе построена върху издадена от склона стена. С планината я свързваше дървен мост, опънат над клисурата, която ги разделяше. Клисурата бе естествена защита. Не че щеше да им помогне срещу оръдията.

Лада слезе от стената, докато мъжете изливаха катран върху моста от стената и стреляха в него със запалени стрели.

Доколкото Лада знаеше, от нейната страна имаше само един еничар. Ако всички вкупом се втурнеха да бягат, може би щяха да надвият, който и да ги чакаше отвъд стените. Мнозина щяха да се спасят. Но Раду имаше повече ресурси от нея. В гората можеше да е скрил десет хиляди души.

Нямаше да срути цялата крепост за един ден. Можеше да я обстрелва, но щеше да мине поне седмица преди малките оръдия, които бе качил толкова високо в планината, да съборят всичко. С изстрела в склада за барут бе извадил късмет. Оттук нататък всичко щеше да става по-бавно.

Лада оптимистично прие, че имат една седмица. Можеха да си проправят път надолу от върха с бой, но нямаше как да го направят тайно. Затова, дори Раду да не водеше огромна войска със себе си, щеше да ги види да излизат и щеше да има достатъчно време да слезе надолу с хората си и да ги причака.

Ако Лада избереше да дочака бавната смърт на крепостта, селяните, рано или късно, щяха да забележат. Но нямаше да знаят към кого да се обърнат за помощ. А тя все още не бе пратила никакви инструкции за скритите си резерви от войници. Те все още изпълняваха последната заповед: да чакат.

Хиляди бойци и нито един не можеше да помогне.

Богдан беше мъртъв. Лада непрекъснато си припомняше този факт. Но този път усети прилив на облекчение, че бе изоставила Оана. Че тя не беше станала свидетел на това. Изоставянето й се беше оказало проява на милост. От предателството на Лада бе излязло поне едно добро.

Тя застана насред малкия двор и се заслуша във виковете на мъжете, които се суетяха около нея.

Виждаше как Богдан пада отново и отново.

Беше сама. За пръв път, откакто се помнеше, беше истински съвсем сама. Беше си мислела, че е силна и независима, но това се бе оказало лъжа.

Като дете бе имала дойката си. Своят Богдан. Боготворенето на баща си. И Раду.

После бе имала Раду и Мехмед.

После Николае и останалите бойци, а и все още смяташе Раду и Мехмед за свои, макар сега да знаеше, че това винаги е било лъжа.

Дори си бе върнала Богдан и дойката и бе изградила малка армия от близки хора около себе си. Един по един, те я бяха напуснали или й ги бяха отнели.

Трепкането в корема й се върна и й спря дъха, сърцето й ускори ритъм. Не беше сама.

Беше сама.

— Стреляйте с всичко, което ни е останало, и после напуснете крепостта! — извика тя. Мъжете спряха каквото правеха, сковани от изумление. След миг започнаха да изпълняват заповедите й с трескава бързина.

Тя тръгна напред, без да забелязва хаоса наоколо, към най-близката врата. В помещението зад нея имаше стар кладенец, покрит с дъски, около който бяха построили стени. Лада взе парче въже от стената и го завърза за метална халка, зазидана между камъните. После махна дъските, спусна въжето в кладенеца и се спусна надолу.

Въжето прежули дланите й, ръцете й се разтрепериха, отслабнали от месеците в плен. Тя се движеше възможно най-бавно, последните няколко метра измина, плъзгайки въжето през ръцете си и едва успя да се закачи с пръстите на краката за първата от няколкото вдатини, водещи към дъното на кладенеца.

Беше открила пещерата в подножието на върха предишната година. Докато крепостта се строеше, откри и кладенеца, когато от него излетя ято прилепи. Той трябва да беше горният изход от тайния проход в пещерата. Тя обаче нямаше представа дали вдатините продължаваха чак до дъното, или времето ги бе заличило.

Де да бяха открили кладенеца през онова лято, когато за пръв път се качиха до върха. Тя щеше да го проучи. Щеше да накара Богдан да се спусне вътре. Или по-скоро Раду. Тогава щеше да знае със сигурност дали е възможно човек да се спусне чак до тайния проход. Но усилията й от онова лято я бяха подвели, както всичко друго от детството й. Майка й. Баща й. Богдан. Раду. Каква бе ползата от спомените, щом не можеха да я спасят сега?

Измъчваха я мисли за Богдан и за Раду. Измъчваха я спомените за времето, което тримата бяха прекарали тук. Лято, изпълнено със смях и ожулени колене, потънало в слънце, споменът, за което сега сякаш й се подиграваше, докато стоеше вкопчена в студената, влажна скала.

Раду й бе отнел Богдан.

Раду.

Кой й беше останал? Къде бяха силата и увереността, които я бяха поддържали досега? Трябваше да се довери на истинската си майка, на родината си, но не спираше да вижда как Богдан пада от стената. Как отскача от нейната планина. Как можеше дори това да й бъде отнето?

Скалите бяха хлъзгави от влагата, на места имаше купчинки прилепови изпражнения и плесенясали камъни. Тя усещаше как се набиват под ноктите й и бе благодарна, че не може да види как полепва към тялото й чернотата им. Около нея цареше пълен мрак — отворът на кладенеца бе останал толкова далеч над нея, че светлината не стигаше дотук. Под нея, целта й бе толкова далече, че не се виждаше и искрица надежда.

Сама, притисната от всички страни от скалите, тя разбра: тази планина нямаше сърце.

Влашко не беше нейна майка. Влашко не я обичаше, не се интересуваше какво ще се случи с нея. А всички хора, които я бяха обичали някога, бяха или мъртви, или се опитваха да я убият.

Краката й се подхлъзнаха и тя увисна на пръстите на ръцете. Прониза ги изгаряща болка.

— Аз съм дракон — прошепна тя. Думите отекнаха около нея и се върнаха призрачни, изпразнени от съдържание и мощ.

Тя падна.