Кирстен Уайт
Ярко пламтим (44)

44

Карпатите

Раду нямаше желание за бляскави церемонии, за традиции и празненства. Затова коронацията му се извърши насред двайсетте хиляди гроба, които отбелязваха управлението на сестра му.

Раду коленичи върху още неслегналата се пръст и издънките на дърветата между гробовете. Той сведе глава и единственият свещеник, завърнал се в града, положи върху нея проста желязна корона. Короната се стори на Раду много по-тежка и ограничаваща от чалмите.

Той се сети за деня, в който Мехмед се беше качил на трона. Седмиците празненства. Усещането, че това е началото на нещо истински велико, началото на история с невъобразима значимост. Раду се зачуди какво би си казал Мехмед за новата му роля. Не беше минало достатъчно време, че да е получил вестта за коронацията и да е отговорил. Раду ясно усещаше разстоянието, което ги делеше. Но и го оценяваше. Защото щом се налагаше да върши неща, които не иска да върши, поне можеше да ги върши както той намери за добре.

На церемонията присъстваха само петима свидетели — свещеникът, Назира, Фатима, Киприян и Кирил. Няколко десетки граждани стояха почтително наблизо, но по-скоро от любопитство, отколкото от някакво чувство за дълг или вълнение.

Когато свещеникът приключи, Раду се изправи. Беше княз като сестра си и баща им. Пръстта от гробовете бе полепнала по коленете му. Той не я изчисти.

Седмица след коронацията, след като се увери, че градът е добре укрепен и реколтата се събира, Раду и Киприян поеха към планината с внимателно подбран отряд еничари. Колкото по-скоро приключеха с тази задача, толкова по-скоро Раду щеше да подмами обратно болярите. Включително някой, който и да е, който би могъл да поеме трона от него. Той бе станал княз единствено заради агресията на сестра си. Смяташе за свой единствен княжески дълг да сложи край на тази агресия. След това задачата му щеше да бъде изпълнена.

След два дни предпазливо пътуване, те спряха, за да се посъветват как да продължат. Утрините и вечерите бяха започнали да стават хладни, но следобедите все още задържаха силната, упорита топлина на последните летни дни. Раду и Киприян седнаха под сянката на огромно вечнозелено дърво и започнаха да изброяват какво знаят.

Кирил се намръщи и огледа острите върхове, издигащи се наоколо.

— Трябва да открием скритата й войска. Тук някъде са.

Но можеха да се лутат из планината седмици наред и да не открият жива душа, да не говорим за внимателно скрити хора, които познаваха местността като петте пръста на ръката си. Раду поклати глава.

— Няма нужда да ги намираме. Не и ако намерим Лада. Тя се е погрижила всичко да зависи от нея. Всички дължат властта си на нея, възлагат всичките си надежди на нея. Ако тя падне от власт, цялата й система, цялата й държава ще се разпадне. Хората й ще се пръснат и ще се върнат към стария си начин на живот.

Кирил се почеса по гладко обръснатата буза. Раду нямаше нищо против Кирил да си пусне брада, но еничарите не изменяха на дисциплината си нито за миг.

— Все още не знаем къде се крие, не знаем дори дали е в планината. Чуват се слухове за тайна крепост, но няма никакви доказателства, че е било строено такова нещо и никой не можа да ни каже къде се намира.

— Да не е на някой връх? — попита Раду, който си помисли, че знае точно къде е сестра му. Как можа да не се сети по-рано?

Кирил повдигна вежди, изненадан от въпроса.

— Чух, че самата планина била нейната крепост. Точно затова нищо не можем да разберем.

Раду усети повече черен ужас, отколкото радост. Част от него се бе надявала никога да не я открият. Беше се надявала тя просто да изчезне. О, Лада.

— Събери хората и натовари оръдията. Най-леките, които имаме. Пътят е труден.

— Ти знаеш къде е тя?

— Отраснахме заедно. Тя, изглежда, забравя това.

Раду си спомни кесията, която сестра му бе носила със себе си толкова години. Тук я беше напълнила. Пазеше я като талисман срещу болката и откъсването от родината, които бяха преживели. И когато кесията бе съсипана, изцапана с кръв, Раду бе преместил прашното й съдържание в сребърен медальон. Тя никога не го сваляше.

Сърцето на Лада завинаги бе останало тук.

Тук щеше и да спре да бие.

Раду добре си беше научил уроците. Беше оставил Назира и Фатима в Търговище, в малка къщичка на една странична уличка без каквито и да е знаци, подсказващи, че в къщата се крие нещо безценно. Раду не знаеше дали Лада ще се опита да убие съпругата му, но вече беше убила брат й. Той никога нямаше да рискува живота на Назира.

Каквото и да се случеше тук, Назира и Фатима щяха да са в безопасност. И ако Раду не се върнеше, той знаеше, че Мехмед ще се погрижи за тях. И в памет на Раду, и в памет на Кумал. Всички парчета от мозайката на живота му бяха подредени. Приятелството му с Мехмед, най-сетне освободено от болка и напрежение. Дългът му към Назира и Фатима. Ако изключеше Киприян, чието присъствие до него му напомняше колко отчаяно иска да продължи да живее, Раду бе готов да се изправи срещу сестра си.

Докато навлизаха все по-дълбоко сред зеленината и сивите скали на Карпатите, Раду усети тежестта на всички загинали да го притиска по-силно от надвисналите планински върхове.

Всички, които яздеха до него сега, мислеха, че той е добрият Дракула. Благородният. Но нима той нямаше толкова грехове колкото и Лада? Всички хора, чийто живот ги бе свързал с Лада и Раду, по един или друг начин оставаха белязани за вечни времена. С кървави белези. Смъртоносни белези. А сега се бяха оказали на противникови страни и от изхода на сблъсъка помежду им зависеха толкова човешки животи. Заради тази страна и всички страни, които я заобикаляха, заради стабилността и безопасността — не само на Мехмед, но и на всички хора в пределите на империята, които щяха да процъфтяват само ако самата империя процъфтяваше — Раду трябваше да победи.

Това той знаеше.

Не знаеше обаче дали заслужава да победи.

— За какво мислиш? — попита Киприян и доближи коня си до неговия, докато бедрата им се докоснаха.

— За всичката кръв, която ме доведе дотук.

Киприян направи преувеличена гримаса.

— Аз пък си мислех какво ли ще има за вечеря.

Раду се опита да му се усмихне, но с Киприян не се налагаше. Нямаше нужда да се преструва или да се насилва да се държи любезно. Киприян никога не искаше от него да играе роля. Раду го погледна с цялата нежност, която изпитваше към него. Част от него му пошушна да помни всеки поглед, всеки миг, защото наближаваше край.

Раду обхвана с жест древните, извисяващи се над тях планини. Конете се движеха по пътека покрай реката. Долината бе толкова тясна, че на някои места слънцето огряваше само по няколко часа на ден. Човек можеше да се изкачи до половината по северния склон и да уцели южните върхове със стрела или дори с камък, ако имаше добър мерник.

— Това са пътеките от детството ми, но момчето, което бях тогава, не познава мъжа, който съм сега. И мисля, боя се, че това е последната крачка към превръщането ми в човека, който ще бъда до края на живота си. Не искам да науча какъв е този човек.

Киприян също не се насили да се усмихне. Само кимна решително.

— Ще научим заедно.

Раду се промъкна нагоре по склона срещу крепостта на Лада. Арджеш бе черна виеща се линия далеч под него, разделяща двата склона. Брата и сестрата. Нощта бе тъмна и тежка като масло, дебели облаци ги отделяха дори от звездите. Всичко наоколо сякаш вещаеше, сякаш природата знаеше какво крие бъдещето.

Раду бе прекарал едно цяло лято тук. Щастливо лято, едно от най-щастливите в детството му. Малко след края му, баща им ги беше продал в замяна на трона на Влашко.

Лада бе заменила един живот с Раду и Мехмед — живот в безопасност, живот, който Раду подозираше, че би могъл да е щастлив по някакъв начин, поне за нея — за кръв, битки и жестокост. Беше го заменила, също като баща им, за трона на Влашко.

А Раду, изглежда, бе осъден да прави нови и нови жертви за същия този трон. Нима никой Дракула не можеше да избегне проклятието му и всичките му последствия? Поне Лада и баща им му се бяха обрекли доброволно. Раду не искаше да даде всичко, което запазването на трона изискваше.

Но нямаше избор.

Движеха се възможно най-безшумно, което бе голямо постижение за стотина души, които носеха и десет оръдия нагоре по склона на планина, по която нямаше и една пътека. Но Раду се беше оказал прав. Пламъчето на свещ, танцуващо на върха на Лада, им показваше пътя. От тяхната страна имаше една камениста поляна, около пет метра по-високо от крепостта отсреща. Оттук им се откриваше ясна гледка към нея. И имаха чудесна изходна точка за атаката.

Да се обсади крепостта, би било почти невъзможно. Лада се беше погрижила за това. Крепостта сякаш бе изникнала от скалата на върха и се бе обвила около него.

Може и така да беше. Влашко обичаше сестра му, както го обичаше тя.

Но тя бе направила същата грешка, която правеше всеки, тръгнал срещу Мехмед. Защото нямаше значение колко са умни враговете му. Мехмед имаше пари, войници и оръжия, които го правеха по-умен от всички тях. Достатъчно беше да се настанят тук, скрити зад скалите и дърветата, и да изстрелват гюле след гюле по крепостта на сестра му. Преди десет години, подобна атака би била невъзможна. Но Лада не беше живяла в Константинопол. Не беше видяла оръдията, създадени от смъртоносния гений на Урбана.

Десетина мъже вече се връщаха обратно, за да донесат още оръдия и барут. Раду разполагаше с още няколкостотин, които щяха да заемат позиции в подножието на върха след като започне обстрелът и елементът на изненадата се изгуби.

Рано или късно, крепостта щеше да падне. Хората на Лада нямаше как да избягат — щяха да бъдат под постоянен прицел, точно както и хората на Раду щяха да бъдат под постоянен прицел, ако се бяха опитали да доближат крепостта, за да я нападнат. Предимствата на крепостта бяха и най-големите й слабости.

Точно като момичето, което я беше построило.

— Ще гледаме и ще чакаме. Трябва да сме сигурни, че тя е там — прошепна Раду. Но той знаеше. Точно както бе усетил, че не е мъртва, сега усещаше присъствието й, по-тежко и по-тъмно от нощта. Тя беше там.

Хората му се пръснаха тихо между дърветата. Оръдията бяха покрити с листа и не се забелязваха. Раду лежеше по корем, само главата му се подаваше иззад голяма скала на склона на планината. Под него имаше само мрак.

Киприян дойде при него и двамата зачакаха какво ще разкрие зората.

— Ако е там — започна Киприян, но спря. Обърна се по гръб и впери поглед в небето. Раду направи същото. В тишината и мрака бе лесно да се престорят, че са сами. Че не са заобиколени от мъже и машини за убиване. Че сестра му не спи само на една долина разстояние от тях.

Последното беше особено трудно за пренебрегване. Лада бе толкова упорита, все искаше да получи място, което не й принадлежи, и по земята, и в съзнанието на Раду.

— Ако е там — започна пак Киприян, — какво ще направиш?

— Каквото трябва.

— И какво трябва да направиш?

Раду затвори очи, но мракът зад клепачите му не му донесе повече покой от нощта наоколо.

— Каквото би направила тя. Каквото би направил Мехмед.

Толкова се старах да избегна това, но пътят ми неизменно водеше тук. Старах се да се отклоня. Открих вярата и Аллах. Намерих нов дом и нова родина, дори нови езици и ново име. Но не мога да избегна съдбата да стана Дракула. Жестокостта и готовността да унищожа всичко в преследването на някаква цел. Знам какво би направила тя. Знам какво трябва да направя и аз. Но не искам да го правя.

Раду усети дългите пръсти на Киприян да търсят неговите, усети как се преплитат. Изпита усещането, че ръцете им бяха създадени една за друга.

Киприян вдигна ръката на Раду и притисна устни към нея.

— Лада и Мехмед могат да се движат само напред. Те имат един-единствен път и не могат да се отклонят от него. Но ти се подценяваш. Не си същият като сестра си и не е нужно да бъдеш като нея. Винаги си имал предимства, които тя няма. Ако решиш да слезеш от планината тази нощ и да напуснеш Влашко завинаги, аз ще бъда до теб. А ако решиш, че правилното решение е да убиеш сестра си, аз отново ще бъда до теб. Но не прави нещо само защото тя или Мехмед биха го направили.

— Но те бяха способни да постигнат величие. Бяха предопределени за него.

— Тогава не се старай да постигнеш величие. Старай се да бъдеш добър. И както и да постигнеш добротата, това ще бъде верният път за теб, мили мой Раду.

Раду усети по бузите му да се стичат топли сълзи. Как можеше да намери нещо добро във всичко това?

— Тя никога няма да спре. Не може. А аз не мога да измисля начин да спася и нея, и Влашко.

— Ти си оцелял след детство, изпълнено с жестокости. Успял си да си изградиш сигурно място в сърцето и душата си. Живял си у враговете си и си ги превърнал в свои приятели. Издигнал си се до вътрешен човек, докато си бил в плен. Превърнал си най-могъщия мъж на нашето време в свой приятел. После отиде във вражеския град и успя да обърнеш нещата в полза на своя народ — и при това показа невероятна милост. Ако някой изобщо може да намери начин да сложи край на всичко, Раду, то това си ти.

По изгрев Раду се помоли.

В крепостта имаше хора. От това разстояние изглеждаха дребни и незначителни, движеха се безцелно напред-назад. Нямаха представа, че ги наблюдават.

Раду стоеше прав — знаеше, че ще я открие тук. Лада излезе на стената на крепостта и се облегна на ръба. До нея стоеше Богдан. Макар да беше далече, Раду би познал този мъжкарана навсякъде. Никой от останалите около Лада и Богдан не му беше познат.

Богдан се опита да вземе ръцете на Лада в своите, но тя ги отблъсна.

Раду коленичи и посегна да вземе лъка. Сложи стрела, издиша и погледна над стрелата към сестра си. Винаги бе стрелял по-добре от нея. Това бе единственото физическо умение, в което можеше да я победи.

Всичко у нея открай време бе по-силно. Включително сърцето й.

Раду идеше да го разбие. Пое си дълбоко дъх и се прицели.