Кирстен Уайт
Ярко пламтим (43)

43

Макар да бе останала с маскировката си от мръсотия през целия път, за да не рискува някой да я разпознае, Лада вече не можеше да я търпи. Не искаше при пристигането си в крепостта да изглежда — и да се чувства — толкова слаба. Стигна най-близкото село до Поенар. Беше мъничко, сгушено край една ивица земя между реката и планината. Често беше идвала тук и държеше резерв от коне. Хората я познаваха. Тя слезе от коня, свали шала и се огледа с надеждата, че толкова навътре в планините земята й е все още нейна. Ако не беше, значи вече беше мъртва.

— Княже — сепна се една старица и изпусна дрехите, които переше на реката. Забеляза изцапаната с кръв рокля на Лада и се изправи. — Ела с мен.

Жената избърса ръце в престилката си. Лада я последва до скромна къщурка в покрайнините на селцето. Жената извади дървена вана и сложи котел, пълен с вода, върху жаравата в огнището. Започна да разпалва огъня, тананикайки.

— Извинявай — рече тя. — Не съм подготвена за толкова висок гост.

Тя се усмихна на Лада с повече топлина, отколкото мъждукаше в жаравата и Лада усети как нещо в нея се пречупва. Доплака й се. Не си спомняше кога за последен път й се е искало да плаче и недоумяваше какво би могла да постигне със сълзи сега. Вместо да ги остави да прелеят, тя седна и прие хляба и сушеното месо, които й предложи жената.

— Как вървят нещата тук? — попита тя. Не искаше да пояснява, че е отсъствала дълго — щом Матей бе запазил плена й в тайна, тя със сигурност нямаше да бъде човекът, който да я разкрие.

— Тихо. Мирно. Един мъж дойде преди месец да пита за вести от теб — жената се усмихна. — Не си тръгна.

Тя изля сгорещената вода във ваната и излезе. Върна се с две кофи студена вода и ги изля при първата.

— За мен ще е най-голяма чест да изкъпя княза — жената сведе глава в поклон.

Лада отлепи дрехите си от тялото и ги хвърли в огъня. Внимателно постави медальона си на един стол и влезе във ваната, където седна със свити към гърдите колене. Потопи се колкото можа по-дълбоко в тясната вана. Жената започна тихо да си припява някаква сладка мелодия, взе калъп сапун и груба четка и започна.

Макар никой да не бе къпал Лада от детството й, тя прие предложеното от тази мила жена. Месеци страх, мръсотия и засъхнала кръв се свлякоха от нея и потънаха във водата. На Лада й се прииска да може да свали и кожата си и да открие нещо по-здраво отдолу. Люспи или ризница. Но под мръсотията тя бе просто мека и розова. Тялото й се струваше непознато. Гърдите й бяха все още едри, стомахът й подут от месеци недояждане. Ръцете и краката й бяха изтънели, мазолите от меча бяха изчезнали.

Когато водата изстина, Лада излезе от ваната. Жената я уви в одеяло, омекнало от дългогодишна употреба. Лада седна пред огъня и — в поредно непростимо предателство към Оана — позволи на жената да я среше.

— Защо се държиш толкова добре с мен? — попита Лада. Да обслужиш княза беше едно. Тук обаче Лада не бе изискала някой да я обслужва, а и беше ясно, че няма с какво да плати за това обслужване.

Жената спря за миг, после продължи да я реше, по-замислено.

— Защото ти си единственият княз, който някога е идвал в селото ни — Лада усети как устните на жената се извиват в усмивка. — Защото си единственият княз, който знае какво е да си жена в този свят. И защото малко ме е страх, че ако не се държа добре с теб, ще ме убиеш.

Лада се засмя.

— Аз не убивам народа си. Само тези, които крадат от народа ми.

Жената също се засмя, с глас износен и мек като одеялото, увито около Лада.

— Още една причина да заслужиш добро отношение. Никога не съм се интересувала кой знае колко от князете. Никога не ми е трябвало. Но хората тук те познават и обичат. Благодарение на теб ни остават повече зърно и пари. А внукът ми — умно, силно момче — никога няма да бъде продаден на онези безбожни неверници, за да води техните битки. — Тя свърши с ресането и потупа Лада по рамото. — Сега чакай тук. Знам, че не носиш поли. Ще ида да ти намеря дрехи.

Лада знаеше каква жертва е това. В такова малко село сигурно всички имаха само по една смяна дрехи. Панталоните и туниката, които донесе жената, бяха чисти и здраво изкърпени.

Лада се облече. Когато бе готова, едно момченце — сигурно внука на жената — надникна в стаята. Очите му бяха разширени от страхопочитание или ужас. Лада първо го изгледа страшно, после намигна. Ужасеното му изражение не се промени. Той се дръпна назад и затвори вратата. Жената се върна, усмихна се свенливо и й подаде парче червен плат.

— Майка ми ми го даде, когато се омъжих — тя поглади плата. Беше проста тъкан, но червената боя бе скъпа. Платът вероятно бе най-ценното притежание на жената. Лада се завъртя и остави жената да завърже плата около главата й, покривайки мократа коса.

Лада беше дошла прегърбена и измъчена, а сега тръгна с високо вдигната глава след жената, която я изпрати до покрайнините на селото. Всички селяни бяха наизлезли от къщите си, бяха се върнали от нивите и от реката. Внукът на жената тичаше от къща на къща и шепнешком им съобщаваше за идването на Лада. Бяха се наредили по пътя и гледаха. Само неколцина се усмихваха, но всички я гледаха със свирепа гордост. Много от жените бяха прегърнали малки момчета. Момчета, които никога нямаше да им бъдат отнети. Момчета, които щом пораснеха, щяха да служат на собствената си страна.

Лада вирна брадичка.

— Заради добрината, която срещнах тук, селото ви никога повече няма да плаща данъци на никой княз.

Хората нададоха радостни възгласи, момиченца заразмахваха цветя — едно пък размаха пръчка като меч, — докато Лада минаваше покрай тях. Един мъж й подаде почтително собствените си ботуши, макар че щеше да е трудно и скъпо да си намери нови. Лада ги прие и се качи на коня си. Кимна, горда и величествена, после се обърна и препусна към крепостта си.

Никоя цена не беше твърде висока, щом се плащаше за доброто на Влашко, а Влашко — истинското Влашко — я познаваше и обичаше заради жертвите, които правеше.

Тя срещна няколко от войниците си под върха, където Поенар се издигаше като стража над реката. Изглеждаха изумени от появата й, но тя не даде знак, че желае да й бъдат задавани въпроси и не понечи да обясни отсъствието си.

Само им подаде поводите на коня си и после мина покрай тях и пое пеша по стръмната, виеща се пътека нагоре. Докато стигна върха, се задъха и измори, но се постара да не го показва. Щеше да излъчва единствено сила.

Богдан се затича към портата да я посрещне. Тя видя от позата му, че му се иска да я вземе в обятията си, но се въздържа. Поне в това го беше обучила. После той погледна зад нея.

Търсеше майка си.

— Не е с мен — Лада му даде знак да я последва с ясното съзнание, че това бе може би последният път, когато пожелава да върви след нея. Тя успя да се качи с гордо вдигната глава до стаята си в дъното на замъка, пренебрегвайки царствено мъжете, които подмина по пътя. И чак тогава, след като вратата се затвори зад Богдан, тя се строполи в един стол.

— Какво стана? — попита той. — Къде беше? Казах на всички, че гониш османски шпиони, но не знаех още колко ще мога да удържа хората без теб. Исках да тръгна да те търся. Но знаех, че ще искаш да остана тук.

— Добре е, че не си тръгнал да ме търсиш. Щяха да те убият. Матей ни предаде. Държа ме в плен.

Богдан коленичи пред нея и я огледа внимателно.

— Болна си.

— Мисля, че той ме тровеше.

— А майка ми?

Лада знаеше, че трябва да се извини. Знаеше, че Раду би го направил на нейно място. Но не можеше да се принуди да каже думите. Ако се извинеше, това щеше да означава, че е постъпила грешно, а ако признаеше на глас, че е сбъркала, оставяйки Оана, никога нямаше да си прости.

— Когато стигнах, Матей изби всичките ми войници. Затвори ме в килия, по-тясна от тази стая, за три месеца. Майка ти я пратиха да работи в кухнята, здрава и в безопасност. Щефан ми помогна да избягам. Наложи се да избием пазачите. Майка ти трябваше да ни настигне, но беше в замъка, когато това се случи. Не можех да се върна за нея.

Грубоватите черти на Богдан се изкривиха под напора на множество емоции. Накрая той преглътна мъчително и каза:

— Тя би искала да продължиш без нея.

Лада се опита да не показва облекчението, което изпита, но отново усети онези подли сълзи да пълнят очите й. Само Богдан й беше останал. И ако я беше намразил заради майка си, ако я беше напуснал… тя не искаше да мисли за това. И не се налагаше. Тя протегна ръка и подръпна едно от глупавите му, щръкнали уши, като се покашля, за да прочисти гърлото си от неудобното чувство, заседнало там с леката болка на стара рана.

— Кажи ми какво стана, докато ме нямаше.

Богдан разказа, че Търговище е укрепено, но османците не са пращали войски в планините. Беше открил и избил болярите Басараб. Войската им се беше пръснала и се криеше от съгледвачите, които ги търсеха, но всички бяха най-много на половин ден път и можеха да се съберат веднага щом тя ги повикаше.

— Още ли са ми верни?

— Повечето да. Унгарците си бяха заминали много преди да пристигнем ние.

На повече Лада не се бе и надявала.

— Колко души имаме?

— Като броим и жените? Две-три хиляди, може би. Трудно е да се каже колко от тях още чакат и колко са избягали. Ще убием ли Матей?

Думите на Богдан бяха груби и силни като юмруците му. И той го искаше толкова силно, колкото и тя.

Лада опря глава в облегалката на стола и затвори очи.

— Ще убием всички.

— Хубаво.

Лада се усмихна и протегна ръка. Богдан я взе в своята колебливо.

— Никога не ме оставяй — каза тя.

— Няма.

Обори я дрямка. Най-сетне се чувстваше в безопасност. Не знаеше какво щеше да прави без Богдан. Знаеше, че трябва да му каже какво чувства, знаеше, че за него това признание ще бъде по-ценно, отколкото бе парчето червен плат, обвит около главата й, за жената от селото, но не можеше да се раздели с думите. Той не беше Мехмед. Но може би бе по-добър от него. Никога не би я предизвикал, никога не би изисквал да стане негова. Той беше неин.

Вместо да му благодари, тя реши, че ще се омъжи за него. За нея това не значеше нищо, освен награда за верността му. Освен това щеше да постигне и друга цел: да премахне възможността някой да се опита да я използва в политическите си машинации чрез брак.

Щеше да му каже на сутринта. Щяха да се оженят и да започнат да рушат.