Кирстен Уайт
Ярко пламтим (42)

42

Раду стоеше на върха на кулата. Тази кула бе мястото, от което бе станал свидетел на толкова преломни моменти в живота си. Първо, когато с Лада бяха гледали влизането на Хунияди в града, което предизвестяваше края на дотогавашния им живот, след като баща им помоли за помощ османците — и ги превърна в заложници. Макар в онзи момент това да му се бе сторило ужасно, тази промяна се бе оказала най-хубавото нещо в живота на Раду. А сега кулата се бе превърнала в мястото на най-неочакваната и щастлива среща в живота му.

Сякаш повикан от мислите му, се появи Киприян. Въздухът бе хладен — есента напомняше, че приближава. Раду потръпна и Киприян го прегърна през раменете, докато гледаха как зората се сипва, мека и колеблива през мъглата. Всички белези от изминалите няколко месеца бяха скрити от зеленина, смекчени и спокойни. Нивите около Търговище бяха готови за жътва. Земеделието беше необичайно занимание за обучени убийци, каквито бяха еничарите, но благодарение на напътствията, давани от неколцината престарели селяни, намерени от Раду, щеше да има достатъчно храна, за да оцелеят жителите на Търговище и всички бежанци, върнали се в града през зимата. В края на краищата го бяха оставили тук, за да пази града.

Раду се гордееше с нивите. Арон бе настоял той да прати хората си в планините да търсят Лада, но Раду знаеше, че има и по-важни неща. И когато Арон не умреше от глад през дългата зима, щеше да му бъде благодарен. Ако не благодарен, поне щеше да го е яд, че Раду отново се е оказал прав.

От града тъкмо излизаше самотен ездач, който се насочи към планините. Раду не му завидя, че се спасява от града, но само защото собственото му спасение наближаваше.

— Тръгваме днес — каза Раду и извърна поглед от пейзажа, който бе почти готов да заобича.

— Днес? — Киприян взе ръката му в своята. Раду се запита кога докосването на Киприян ще спре да го стряска, дали някога ще преодолее тръпката, която този допир предизвикваше. Надяваше се, че не. Надяваше се, че ще имат цял живот, за да разберат.

— Арон не ме иска повече тук. Имам доверие на Кирил. Той ще се справи като командир на хората, които оставяме тук. А и никой не е чул нищо за Лада от нощта на битката. Това беше преди четири месеца. Ако смяташе да ни удари, вече щеше да го е направила. Но да чака толкова, да дебне…

— Може да е стратегически избор.

— Но не е в неин стил. Тя не би допуснала да изгуби инерция. Мисля… — Раду поклати глава. — Подозирам, че вече не зависи от нея.

— Мислиш ли, че е мъртва? — внимателно попита Киприян.

— Прекалено е зла, за да умре. Сигурен съм, че каквото и да се е случило с нея, не е хубаво, но не мисля, че е мъртва.

Раду сложи ръка на сърцето си и се зачуди дали би усетил смъртта й, дали би разбрал, че е умряла. Толкова отдавна бяха разделени. През онази нощ в палатката на Мехмед, тя го бе погледнала така, сякаш виждаше спомен, а не жив човек.

— Макар че — добави Раду замислено, — ако е мъртва, това значи, че ще живея вечно.

Киприян се усмихна объркано.

— Не те разбирам.

Раду се наведе напред и опря чело в това на Киприян.

— Преди много години Лада ми обеща, че никой, освен нея няма да ме убие. Значи ако не може да изпълни обещанието си, аз ще стана безсмъртен.

Киприян уви ръце около кръста на Раду.

— Тази идея много ми харесва.

— Но тогава ще трябва и ти да живееш вечно — каза Раду.

— Ще се постарая — Киприян долепи устни до шията на Раду и Раду потръпна. Не, никога нямаше да свикне. Всеки миг, прекаран с Киприян, щеше да му се струва като чудо. В чувствата на Раду към него имаше нещо свято, нещо чисто. Нямаше срам или страх. Нито болката, която бе спътник на чувствата му толкова години.

— За какво мислиш? — прошепна Киприян.

— За Аллах — отвърна Раду.

Киприян се засмя.

— Не знаех, че съм толкова добър в целуването.

Раду също се засмя и после устните им отново се срещнаха.

Сетиха се да си пуснат ръцете, преди да стигнат до дъното на кулата. Раду сякаш не стъпваше по земята, не можеше да изличи усмивката от лицето си дори след като пусна ръката на Киприян. Не разбираше как е възможно някой да ги види и да не се досети за чувствата им. Но Назира и Фатима го правеха от години. Хората виждаха онова, което очакваха, както му беше казала Назира.

— Раду бей!

Раду се обърна и видя един от пазачите еничари да тича към тях с пребледняло лице и разширени очи. Стомахът на Раду се сви от страх.

— Какво е станало? Откриха ли сестра ми?

Еничарят поклати глава.

— Князът.

Раду го бе отлагал, но сега беше дошъл моментът да каже на Арон, че възнамерява да си тръгне. Запита се дали това ще помогне, или ще навреди на отношенията им. Вече нямаше значение.

— Иска да ме види ли?

— Не. Мъртъв е.

Думите паднаха върху Раду като удари.

— Арон е мъртъв.

— И Андрей също.

Сякаш в мъгла, Раду с олюляване мина покрай еничаря и пое към покоите на княза. Замъкът тъкмо се събуждаше, наоколо се мяркаха слуги, които нямаха представа, че за пореден път са останали без господар. Пред покоите на Арон и Андрей стояха на пост няколко еничари. Кирил се отмести, за да направи път на Раду. Трупът на княза лежеше на леглото. Раду се движеше възможно най-безшумно, като че ли се притесняваше шумът от стъпките му да не притесни Арон. Де да беше така.

Арон лежеше настрани, а отзад на тила му се виждаше малка дупчица, останала от кинжала, с който някой го беше намушкал и бе прекъснал гръбначния му стълб в основата на врата. Смъртта го бе сполетяла бързо. Съдейки по позата на Арон, той дори не се беше събудил.

— И Андрей ли? — тихо попита Раду.

Кирил отвърна също толкова тихо:

— По същия начин. И двамата са убити в съня си. Телата са студени, но не много. Трябва да е станало преди не повече от час-два.

— И никой не е видял нищо?

Кирил поклати глава.

Раду се вторачи в трупа на Арон. Дожаля му за него, но това чувство се смеси с нахлуващото от дълбините на душата му раздразнение. След като Арон бе убит насред спалнята си, насред замъка, насред столицата, как би могъл Раду да се надява да убеди който и да е болярин, че тук ще бъде в безопасност?

И кой щеше да стане княз?

Раду беше прекалено разстроен, за да мисли за неща като приличие. Около масата бе събрал Кирил, Киприян и Назира.

— Тя е била, нали? — попита Кирил.

Раду си свали чалмата. Чувстваше се хванат в капан, притиснат.

— Трябва да е била тя. Арон и Андрей нямат врагове. Нямаха време да си ги създадат. България, Молдова, Унгария, Трансилвания — за всички тях е по-добре Влашко да е стабилно и под контрол. Никой не би пратил наемен убиец.

— Но защо сега? Защо чака толкова дълго, без да предприеме нищо? — попита Назира.

Раду поклати глава.

— Нямам представа. Някакви вести от съгледвачите?

— Няколко се върнаха — отвърна Кирил. — Останалите се боя, че няма да видим пак. Хората на Симеон откриха нахвърляни в яма. Не са ги познали, но дрехите са били болярски. Имало и следи от голям лагер, но следата е изстинала.

— Басарабите — каза Раду. — Предполагам, че Лада ги е открила.

— Е, и какво ще правим оттук нататък?

Раду се потърка по тила, където се трупаше напрежение, намекващо, че следва главоболие. Той си представи как в плътта му влиза тънък кинжал. Колко точен, колко внимателен щеше да е добре прицеленият удар, колко малка дупчицата, която разделяше човек от живота му.

— Трябва ни княз. Не мисля, че сред оцелелите от рода Басараб е останал някой достатъчно голям, но ще погледна архивите. Оцелелите от рода Дан сигурно няма да посмеят да се доближат до границата. Всички са се скрили при далечни роднини. Може да намерим някой добър кандидат сред…

— Защо търсиш княз? — попита Назира.

— Трябва да сложим някого на трона.

Погледът на Назира някак успя да съчетае съжаление и настоятелност в едно.

— Раду, съпруже мой, ние вече имаме наследник на трона. Наследник, за когото знаем, че не се страхува да живее в Търговище или да се изправи срещу Лада.

Раду се прегърби. Беше се надявал, беше се преструвал, че има алтернатива.

— Не искам трона.

— Знам. Говорили сме за това. Но понякога, за доброто на народа, се налага да правим неща, които не искаме да правим.

— Те не са моят народ! — Раду се изправи, сам изненадан от категоричните си думи. Започна да крачи из стаята. — Не искам това. Нищо от това не искам. Останах като услуга към империята. Не мога да стана княз.

— Знаеш какво е положението в страната.

Раду се изсмя.

— Именно! Възстановяването й ще отнеме цял живот.

— Тежка работа — каза Киприян и се усмихна тъжно. — Важна работа.

Раду погледа лицата на хората около масата и се стовари обратно в стола си.

— Искам да се прибера вкъщи — каза той, съзнавайки, че говори като недоволно дете, но без да се интересува от това.

Назира сложи ръка върху неговата.

— Имаме семейството си. Можем да си създадем дом където и да е. Но мисля, че ние — ти и аз — носим огромен товар в душите си от всичко, което сме видели и извършили. Ние участвахме в унищожението на един град. За душите ни ще е добре сега да започнем да градим.

Киприян се приведе напред.

— Знам, че искаш да се оттеглиш, да живееш тихо и да забравиш всичко, случило се в миналото. Но ти не можа да обърнеш гръб на братовчедите ми. Сигурен съм, че и сега не би могъл да обърнеш гръб на цяла една страна, която отчаяно се нуждае от теб.

Прави бяха. Раду знаеше, че ще носи призраците на Константинопол със себе си до гроб. Може би това бе наказанието му за всичко, което бе направил. Но можеше да се окаже и шанс за изкупление.

— Добре тогава — думите стегнаха гърлото му като окови. — Ще стана княз.

Приятелите му закимаха със сериозни лица — знаеха, че решението му не е повод за радост и празник. Съгласието на Раду не беше победа.

— Искаш ли да организираме празненство? — попита Назира в храбър опит да намали напрежението. — Това беше първата работа на Арон.

— Не — каза Раду. — Ще ме короноваме веднага и ще пратим навсякъде вест, че съм станал княз. Ще сложим пазачи около града, за да го подсигурим от всички страни. След това се качваме в планината.

Всички парчета от живота му се подредиха като камъни, очертаващи пътека, изпълнена с жестокост. Всичко го водеше насам. Всичко го водеше обратно към Лада. И той знаеше какво трябва да направи. Какво би направил Мехмед. Какво би направила самата Лада.

Трябваше да сложи край на всичко веднъж завинаги.