Кирстен Уайт
Ярко пламтим (41)

41

Град Арджеш

Лада се бе измъчила прекалено много по време на бягството си, за да мисли за каквото и да било. Щефан беше намерил отнякъде коне и бягството бе изпълнено безшумно и бързо. Никой не поглеждаше мъжа, яздещ до прегърбената, увита в шал жена. Нищо, че жената беше мръсна и боса.

Щом излязоха от града, пред тях се ширнаха ниви и поля. Лятото бе преминало зенита си и влажната омара постепенно приближаваше есента. Лада би трябвало да е обзета от радост, че отново вдишва чист въздух, но вместо това откри, че се чувства отвратена и изпълнена със злоба. Как смееха сезоните да се сменят, как смееше природата да продължава обичайния си ход, докато тя бе така жестоко спряна във възхода си? И как смееше тази природа да изглежда така душеизпълващо прекрасно, когато тя бе изоставила дойката си, за да спаси собствената си кожа?

Тя отказа да забележи красотата на унгарския пейзаж, пренебрегна топлата, жизнена зеленина на Трансилвания и си позволи да изпита съвсем мъничко облекчение и щастие, когато най-сетне прекосиха границата на Влашко. Дори в това състояние, тя не можеше да не обича страната си. Но се страхуваше какво ще открие, щом се прибере. Пред тях се издигаха планините по течението на Арджеш, накъдето се бе запътила, към крепостта си. Към Богдан.

Без майка му.

Лада не мислеше, че Матей ще убие Оана. Поне се надяваше, че няма да го направи. Изглеждаше като човек, който би помислил всяка прислужница за твърде незначителна и недостойна за вниманието му. Освен това, Оана не беше наоколо, когато Лада избяга. Това без съмнение щеше да е в нейна полза. И все пак, на Лада се налагаше да добави още едно име към онези, които я бяха напуснали.

Матей. Предател, който все още й липсваше, защото беше първата й тежка загуба сред еничарските й другари.

Петру. Убит и отмъстен.

Николае. Той бе умрял за нея и сигурно точно затова духът му я преследваше най-настойчиво.

Оана. Пожертвана и мисълта за тази жертва без съмнение щеше да я преследва.

И винаги, непрекъснато щеше да усеща празните места отляво и отдясно — Мехмед и Раду. Някой ден щеше да остарее толкова, че да не се интересува от двамата си най-близки приятели от детството.

Поне така се надяваше.

Надяваше се и че няма да се интересува от тях, и че ще остарее. Нито едно от двете не изглеждаше особено вероятно в омайващия летен следобед. Прегърбена на седлото, Лада се тревожеше не само от онова, което й предлагаше природата, а и от онова, което липсваше: ниви.

Двамата яздеха по километри и километри незасята земя. Миналата година точно тази област бе родила богата реколта. Тази есен тук нямаше да има нищо. Което значеше, че идващата зима щеше да е много по-смъртоносна от предишната пролет. Османците можеха да бъдат измамени, победени, обърнати в бягство. Гладът обаче бе най-търпеливият, непоколебим враг на света. Какво беше направила? Как щеше да оправи нещата?

Щефан дръпна юздите на коня си.

— Няма да дойда в Поенар.

Лада въздъхна. Още едно име за добавяне в списъка с изгубените за нея, а заедно с неговото и това на Дачиана. Той я беше предупредил. Изглежда, моментът бе дошъл.

— Сигурен ли си?

Той кимна мрачно.

— Дългът ми към теб е изплатен.

Лада вдигна вежда.

— Не съвсем.

— Така ли?

— Дългът за това, че те спасих от османците, да. Но не забравяй, че бе мое решение да оставя Дачиана при нас. Ако бях отказала, ти все още щеше да си най-незабележимият човек на света, свободен, мой — Лада се намръщи. — Не трябваше да й позволявам да тръгне с нас.

Щефан я възнагради с едва забележима усмивка и тя извърна поглед, за да не я завладеят емоции. Поне този приятел си отиваше жив, а не я напускаше, защото бе мъртъв.

Лада потисна бушуващите чувства и заговори с тон, подобаващ на княз.

— Свърши още нещо за мен и ще ти кажа къде е Дачиана.

— Какво?

— В замъка ми са се настанили узурпатори. Убий Арон и Андрей Дан, за да стане ясно, че аз съм единственият княз, който има и от когото се нуждае Влашко. Не би трябвало да е особено трудно за теб.

— Ще го направя — той обърна коня. — Една последна услуга за приятел.

— Не искаш ли да ти кажа къде е Дачиана? — извика Лада.

Щефан погледна през рамо и Лада за пръв път усети пълната сила на усмивката му. Разбра какво е видяла Дачиана и защо си струваше да спечелиш нещо повече от воинската вярност на такъв мъж.

— Нямаше да съм много добър шпионин, ако вече не бях открил сам.

Лада се засмя, победена от тази усмивка.

— Тогава защо остана?

— Казах ги — благодарен съм ти. Желая ти всичко най-хубаво, княже мой. За мен беше чест.

Ако Лада не беше толкова изморена и слаба, може би щеше да се ядоса на заминаването му. Но сега усещаше призрака на Николае до себе си как й напомня, че не е толкова зле да се раздели с Щефан по този начин. Имаше и по-лоши неща.

— Гледай да възпиташ и твоята Лада да стане напаст.

— Не очаквам нищо по-малко от нея.

Лада изпрати с поглед последния от мъжете, с които се беше обучавала, последния от най-близкия й кръг съюзници и последователи — приятели. Това бе краят на цяла епоха. Тя не знаеше дали оттеглянето му ще я направи по-слаба. Реши, че това няма да стане. Всеки от тях, по един или друг начин, бе пожертван в името на Влашко. Нима тя самата не беше решила, че ще пожертва всичко за родината си?

Тя уви шала по-плътно около себе си и пое напред, към крепостта си и към последния й останал приятел от детството. Но всъщност към какво се беше насочила?

Тя обмисли с какво разполага.

Единственият, останал от най-близкия й кръг, бе Богдан. Имаше и още няколко бойци, за които знаеше, че са добри, но не беше същото. Без Дачиана и Оана, тя никога повече нямаше да се довери на никого в замъка — ако изобщо си го върнеше. В края на краищата сама бе видяла колко е лесно за един слуга да се престори на друг човек.

Унгария бе срещу нея, макар Лада да знаеше, че Матей няма да й се опълчи открито. Може би трябваше да прати Щефан да убие него, но Влашко винаги бе на първо място. При всички случаи, с Унгария нямаше да има сблъсък, но тя вече не можеше да разчита и на помощ оттам.

Молдова не беше срещу нея, но братовчед й Стефан й бе отнел земи. На това трябваше да се отвърне с кръв, така че в бъдеще нямаше да останат съюзници. Може би, преди да пролее кръв, трябваше да опита да го убеди да й помогне. Засега можеше да отложи отмъщението.

България, разбира се, я мразеше и щеше да я мрази известно време. Албания и Сърбия бяха твърдо на страната на Османската империя. С трансилванците и саксонците не се обичаше.

Папата я уважаваше, но страната й не беше католическа и той щеше да се ограничи с похвали — нямаше да й предложи истинска помощ. Единствената помощ, която бе пратил, бе отишла у някого, на когото папата се доверяваше, и така и не бе стигнала до нея. Но пък тя щеше да се погрижи папата да узнае за измамата на Матей. Нека обясни как е откупил короната си с парите от папата.

Дори в собствената й страна, средствата, с които разполагаше, не бяха много. Брат й помагаше на узурпатора Дан. Търговище сигурно вече бе укрепено. Всички оцелели боляри вече се бяха стекли там. Ако приемеше, че Галеш Басараб и хората му са мъртви — тя се надяваше да е така, но не разчиташе да е истина, тъй като информацията за местоположението им бе дошла от Матей — Раду едва ли разполагаше с кой знае колко от разпръснатите боляри. И все пак, не й харесваше идеята да обсажда собствената си столица.

И така: врагове и отвън, и вътре. Всички владетели срещу нея. Почти никой, на когото да може да се довери. Съсипана страна. Есен без реколта. И народ, скрит в планините. Столица, пълна със змии.

Имаше само едно решение.

Лада се бе държала твърде нежно, твърде внимателно. Беше се опитала да опази каквото може, да строи върху вече съществуващото. Но цялата основа бе прогнила. Тя нямаше да успее да изгради силно царство, ако премахнеше само няколко от най-изгнилите камъни на тази основа. Щеше да се наложи да срути цялата конструкция.

Щеше да се наложи да я изгори — да изгори всичко, — докато не остане само пепел. Само тогава от тази пепел щеше да се възроди Влашко.

Тя изправи гръб, впила поглед в хоризонта. Нямаше място за нежност, нямаше място за милост. Матей бе потвърдил, че тя не може да играе по съществуващите правила. Трябваше да стане съвсем различна.

Природата около нея бе притихнала, сякаш затаила дъх в очакване — дори насекомите и вятърът усещаха, че оттук минава опасен хищник. Тя отново си представи как от гърба й се разперват криле, как скриват цялата земя в сянката си и я потапят в огън. Нямаше да има вече ред и подреденост. Тя щеше да избие всички владетели на страните, граничещи с Влашко — и тях, и наследниците им. Щеше да посее навсякъде абсолютен хаос и разруха.

И щеше да стои в центъра, обвита около собствената си страна. Влашко щеше да оцелее. То винаги оцеляваше. Но с нея в центъра и с всичко наоколо потънало в разруха, Влашко най-сетне щеше да разцъфти.

Все пак огънят, кръвта, смъртта бяха нищо за една страна, управлявана от дракон.