Кирстен Уайт
Ярко пламтим (40)

40

Манастира на остров Снагов

— Припомни ми пак защо Арон те прати в манастир на остров далече от Търговище на привидно незначителна мисия, с която би се справил всеки? — Назира изпърха невинно с мигли.

Фатима й изшътка укорително. Киприян се засмя.

Раду въздъхна.

Пътуването им насам бе спокойно. Прекалено спокойно. Земите между Търговище и Снагов пустееха. Нима цялата страна щеше да се крие в планините завинаги? Това правеше задачата на Арон да се захване с управлението й много по-трудна. Как би могъл да облага с данъци и да ръководи народ, който не може да намери?

Раду подръпна юздата на яката си кобила, за да се върне в редицата с другите. Пред тях и зад тях яздеха еничари, но не бе трудно да си представи, че са само четиримата.

— Арон ме прати, защото Мехмед не успя да превземе Снагов — атаката над манастира щеше да е прекалено сложна и не си струваше времето. Трябва да се уверим, че монасите са верни на трона и да поканим един от тях да поеме църквата в Търговище. До момента никой друг не е проявил желание да го направи.

— Да, и всичко това звучи съвсем разумно. Но по-логично би било да се изпрати някой друг, а не човекът, който командва войските в страната — този път Назира изпревари Фатима и й изшътка първа.

Киприян изкриви уста и свъси вежди. Раду обожаваше всяко изражение на лицето му, макар искрената му усмивка да бе все още любимото му и винаги щеше да си остане любимото.

— Склонен съм да се съглася с Назира. Арон се опитва да те изтика в периферията, да те направи по-невидим. Ти вече си заплаха за него.

Раду не можеше да го отрече. Отношенията му с братята Дан бяха напрегнати. Раду потърка чело и зарея поглед към малкия пристан, който приближаваха.

— Арон не може да ми даде нищо, което искам. Ще ми се да го осъзнаваше. И все пак, скоро ще приключим. Докато се върнем, би трябвало всичките ми съгледвачи да са се прибрали. Минаха три месеца и няма никаква вест за Лада. Не мога да си представя какво би могла да планира толкова тихо и търпеливо. Подозирам, че се е случило нещо друго — не му харесваше мисълта какво би трябвало да й се е случило, за да спре с нападенията. Дори след всичко, извършено от нея, той не искаше тя да страда. Искаше само да загуби. — Както и да е, сигурен съм, че скоро ще можем да си поемем по пътя.

— Път накъде? — попита Фатима.

Раду слезе от коня и й подаде ръка, за да й помогне.

— Някъде далече от Влашко.

— Не знам — каза Киприян. — Тук е доста приятно.

Той потупа коня си и разкърши широките си рамене. Раду бързо извърна поглед… и в следващия момент се сети, че не се налага да го прави. Остави погледа си да легне върху Киприян, изпиваше го с очи. Киприян го хвана. Усмивката, която му отправи, бе по-остра от обикновено. По-остра и по-насилена.

Еничарите се събраха в групичка и също слязоха от конете. Раду бе оставил Кирил да командва в Търговище, защото му имаше доверие. Войниците, които ги придружаваха, щяха да дойдат с тях на острова, в случай че там се сблъскаха с враждебност. В опит да изглежда миролюбиво, Раду се беше облякъл в местен стил. Беше оставил обичната си чалма у дома и сега вместо нея носеше някаква абсурдна шапка. Искаше отново да облече широките роби от прекрасни платове, да свали от себе си тесните панталони, жилетките и жакетите. Те бяха не само грозни, а и ужасно го сгорещяваха в тежкия летен въздух.

Назира и Фатима също се бяха преоблекли. Не приличаха съвсем на румънки, но и не изглеждаха съвсем като туркини. Както обикновено, Назира разкрасяваше всяка дреха, която облечеше, просто защото я носеше тя. Раду подозираше, че може да наметне мръсната вълна направо от гърба на някоя овца и да я накара да изглежда стилно и красиво. Дрехите на Фатима бяха прости, но удобни. Макар Раду да й беше казал, че няма нужда да се преструва на прислужница тук, тя предпочиташе да бъде незабелязана. Ако изглеждаш като слугиня, е лесно да станеш невидима за всеки, който не се нуждае от теб.

Киприян поне се чувстваше удобно в румънските дрехи, тъй като бяха подобни на дрехите му от Константинопол. Беше спрял да носи еничарската униформа — Раду нямаше представа откъде му я беше намерила Назира, но подозираше, че някъде има еничар все още толкова омаян от нея, че не забелязва, че ходи гол.

След като той даде инструкции на пазачите им, четиримата стъпиха на разклатения пристан. Виждаше се, че преди е имало друг, но е бил опожарен и махнат. Новият представляваше просто няколко сковани заедно греди, но до тях ги чакаше лодка. Стомахът на Раду се обърна и всичките му мисли се разпръснаха.

— О, лодка! Раду много обича лодки! — пошегува се Назира.

Раду се качи нервно в лодката, а Киприян седна до него. Назира и Фатима заеха пейка наблизо, а пазачите се настаниха по останалите места. Помагаха с гребането, като следваха все по-ядосаните напътствия на румънския водач. Раду превеждаше колкото можеше между позивите за повръщане.

Когато стигнаха острова, Раду почти цопна във водата от бързане да стъпи на твърда земя. Киприян се приведе към него и прошепна:

— Може би съм сбъркал. Може би истинската причина да останеш в Константинопол не е била себеотрицателното желание да спасиш братовчедите ми, а знанието, че не би оцелял след едно пътуване с кораб.

Раду се засмя с половин уста и Киприян му заприглася. Фактът, че Киприян не само можеше да му прости за миналото, а и да се шегува с него, бе дълбоко успокояващ. Може би в душата му завинаги щеше да остане чувствително място от това минало, но вече като белег, не като отворена рана.

Когато стомахът му се успокои, Раду най-сетне огледа острова. Беше миниатюрен, с обрасли с растителност брегове. В тежкия, влажен въздух жужаха насекоми, сякаш островът си имаше собствена музика. Ниските, но гъсти дървета обещаваха сянка, а една пътека водеше до грижливо поддържани лехи. Манастирът се виждаше в далечината — кулите му от бледорозов камък се издигаха в небето. Макар пазачите да бяха нащрек, монахът, който се приближаваше по пътеката, не изглеждаше впечатлен от появата на толкова много въоръжени мъже.

— Здравейте — каза Раду. — Аз съм… — той млъкна. Не беше сигурен дали Раду бей, или Раду Дракула ще се радва на по-топло посрещане. Но вече се беше облякъл като румънски благородник. Можеше да продължи да играе тази роля. — Аз съм Раду Дракула и съм тук от името на княз Арон Дан, войвода на Влашко.

Монахът, чието лице бе сбръчкано и обветрено от годините, прекарани на открито, не се усмихна. Но нещо в бръчките около очите му се промени, сякаш се беше зарадвал.

— Княз Арон? Не знаех, че имаме нов княз. Или че ни трябва.

— Да — Раду се усмихна, макар да не беше съвсем сигурен какво е отношението на монаха към последните събития. — Той изпраща поздрави и моли един от вас да отиде при него в Търговище, за да служи в тамошната църква.

— Хмм. Е, елате с мен в манастира. Можем да ви предложим храна и подслон — монахът се обърна и тръгна обратно по пътеката. Раду тръгне редом с него, а останалите вървяха след тях.

— Идвал ли си на нашия остров и преди? — попита монахът. — Изглеждаш ми познат.

— Когато бях малък.

— А, да. Сега се сещам. Сестра ти ми каза.

— Лада е идвала тук?

— Идва миналата есен. Всъщност я виж тук… — монахът посочи кулите на строяща се църква, почти завършена, на чийто покрив висяха вързани с въжета мъже и редяха керемиди. — Тя дари средствата за новата църква. Щедра е с нас.

Раду се намръщи, объркан. Църквата беше удобна и елегантна, изградена от камък, който щеше да остарее красиво, както всички други църкви тук.

— Изглеждаш изненадан — отбеляза монахът.

— Не подозирах, че сестра ми е загрижена за добруването на душата си.

Монахът се усмихна лукаво.

— Не е ли така с всички ни? Освен това, както каза тя, църквата е румънска, затова заслужава повече блясък и украси от храмовете на други богове.

— А, това вече звучи по-типично за нея — щом ставаше ду ма за сравняване на Влашко с други страни, Раду би могъл да разбере желанието на Лада да разкраси острова. Всъщност сега се изненада, че църквата не е по-голяма. И с повече кули. — Как ти се стори тя?

— Целенасочена е. Никога не съм срещал човек като нея, макар че от двайсет години живея на острова, а тук не идват много гости. И все пак, макар отначало да бях скептичен, вестите, които получавахме, подсказват, че сестра ти е забележително далновиден и силен военачалник.

— Беше — поправи го Раду.

— О? — Лицето на монаха потрепна в усмивка.

— Мирча! — извика той. Раду неволно трепна, чувайки името на жестокия си по-голям брат. Но Мирча бе мъртъв, а името му често срещано. Един от работниците на църквата се обърна към тях. — Кой е княз на Влашко? — извика монахът.

— Лада Дракула, дано вечно да плюе в лицата на турците!

Пазачите около Раду се размърдаха неспокойно, но никой от работниците не проявяваше агресивност. Всъщност те почти не забелязваха новодошлите.

— Той не знае ли, че на трона е седнал нов княз? — попита Раду. Може би хората не се бяха върнали в града, защото не знаеха за промените.

Монахът отвори вратите към полутъмната, хладна вътрешност на църквата.

— Синко, мисля, че не го интересува.

Обядът се състоеше от риба и летни зеленчуци с корав хляб. Монасите бяха учтиви и мили, но напълно равнодушни към всичко, което Раду имаше да им казва. Още по-равнодушни бяха към възможността да служат в градската църква.

— Пробвай в някоя от селските църкви — предложи монахът, който играеше ролята на техен игумен.

— Всички се страхуват да се върнат в Търговище — призна Раду, втренчен в стенопис с Иисус. — Повечето се крият в планините. Малцината, които се върнаха, доста приличат на онзи работник на покрива. Не ги интересува новият княз. Не можем дори да започнем да събираме данъци. Засега само се молим да засеят нивите, за да имаме реколта.

— Сега страната е различна. Сестра ти им предложи промяна. Няма да се откажат от нея лесно.

— Но тя дори не е тук.

Монахът вдигна ръце, сякаш му представяше доказателство за правотата на думите си.

— Тук е. Докато е жива, ще живеят и промените, които тя предизвика. Портите са отворени широко и овцете са се пръснали. Подозирам, че Арон няма да успее да ги събере и вкара обратно в кошарата.

Раду не можеше да възрази. Не каза нищо и старателно продължи да отбягва многозначителния поглед на Назира.

Монахът се изправи.

— Можем ли да направим още нещо за вас, преди да си тръгнете?

Раду не искаше да казва на човека, че неговата религия вече не може да му предложи нищо. Монасите бяха добри хора — и той им желаеше всичко най-хубаво в живота, изпълнен с вяра, — но за него тази вяра бе само детски спомен. Той не изпитваше нищо към нея, нито хубаво, нито лошо. Това, предположи, вероятно е нещо като благословия. Приятно беше да намери нещо във Влашко, към което е равнодушен, нещо, което не му причинява болка.

— Ще ми кажеш ли, ако сестра ми се появи отново? — единственото му посещение на острова му бе донесло прозрението, че не се бори само със сестра си — бореше се със самата идея за сестра си. А тя бе поне толкова, ако ли не и още по-неуловима. Арон едва ли би могъл да предизвика преданост у хората, докоснати от действията на сестра му.

Монахът вдигна поглед към стенописа.

— Тя каза, че тук й харесва. Мисля, че откри някакво подобие на покой, доколкото това е възможно за човек като нея. Надявам се пак да дойде. И ако дойде, ще бъде посрещната, а враговете й няма да бъдат уведомени — монахът погледна Раду и вдигна вежда. — Ти неин враг ли си?

Макар Раду да нямаше връзка с тукашната религия, не успя да намери в себе си сили да излъже човек, който бе отдал целия си живот на Бог.

— Не зная. Може и да съм.

Монахът кимна. По лицето му нямаше и следа от укор.

— Най-добре да пренощувате тук. Виж дали няма да откриеш малко от покоя, който тя намери при нас.

Каквото и да направеше Раду, страната все още принадлежеше на Лада. Той никога не бе успявал да й вземе нещо, върху което бе предявила права. Нито баща им, нито Мехмед, а сега и Влашко.

— Може би — каза Раду, но излъга. За него тук нямаше да има покой. Лада се беше погрижила за това.