Кирстен Уайт
Ярко пламтим (4)

4

Константинопол

Раду не седеше толкова далече от Мехмед, колкото в Одрин, когато се преструваха, че е изпаднал в немилост пред султана. Но тук никой не седеше до Мехмед. Той се бе настанил пред отделна маса на подиум начело на общата трапеза, отделен от всички.

Раду бе доволен, че не бе прекарал кой знае колко време в двореца. Залата му бе непозната. Смайващо ярки сини и златни плочки покриваха стените във флорален мотив, разцъфващ към тавана с позлатен бордюр. От него висеше тежък полилей. Той поне изглеждаше стар. Но Раду подозираше, че под плочките се крият византийски мозайки с религиозни сцени. Мехмед завладяваше всяко кътче от града, мозайка по мозайка.

Раду бе пристигнал със закъснение — заради отклонението си по пътя бе пропуснал началото на вечерята, — затова, след като се изми, той седна до старата си приятелка Урбана и жена, която му беше бегло позната от времето на Мурад. Необичайно беше на официална вечеря да присъстват толкова жени. Мурад напълно ги беше изключил от пировете си. На Раду му стана приятно и уютно да седи до Урбана. Тя не се беше променила след обсадата, с изключение на лъскавия белег от изгаряне, обезобразил половината й лице. Миришеше леко на барут, а пръстите й бяха черни от сажди.

Не се бе променило и отвращението на Урбана към османската храна. Тя не спираше да се оплаква на унгарски на другата жена. Раду се взираше решително в чинията си, избягвайки да поглежда Мехмед. Защо го беше повикал Мехмед обратно в града? Какво щеше да е усещането отново да говори с него? Когато Раду си бе тръгнал шест месеца по-рано, Мехмед бе толкова зает с планирането и строежите, че почти не се бяха виждали. Дали Раду бе липсвал на Мехмед?

Беше ли Мехмед липсвал на Раду?

Той вдигна очи, стомахът му се сви и пулсът му се ускори, щом зърна Мехмед. Да, беше му липсвал. Но копнежът не бе така естествен и лек както преди.

Мехмед бе целият обвит в пурпур. Глава му бе увенчана със златиста чалма, захваната с игла от злато и рубини, която сияеше като ореол. Беше навършил двайсет и една години и чертите му бяха по-мъжки. Погледът в очите бе остър и интелигентен, веждите грижливо оформени и тънки, пълните устни неподвижни и безизразни. Раду копнееше да види как се извиват в усмивка, как сериозният поглед на Мехмед се претопява във възторг.

Но приятелят му Мехмед се бе превърнал в Мехмед султана. Раду сякаш гледаше портрет на някого, когото обичаше. Виждаше познатия си Мехмед, но в същото време усещаше, че процесът по запечатване на лика му върху платното го е променил по притеснителен начин.

Един слуга подви коляно до Раду.

— Позволете ми да Ви поднеса приветствията на султана. Ще Ви придружа до приемната му, където можете да изчакате идването му.

Слугата се поклони и се отдалечи. Раду се стресна. Никога досега не бе имал официални срещи с Мехмед. Особено пък с покана, пратена по слуга.

Нещата тук бяха съвсем различни от двора на Мурад. Той винаги бе допускал фаворитите си близо, беше им позволявал да седят около него. Той бе центърът на всичко, беше се наслаждавал до насита на празненствата и приятелствата си. Тази вечеря обаче свидетелстваше, че Мехмед управлява много по-дистанцирано. Нямаше забягвания в провинцията, за да размишлява по различни въпроси с философите. Нямаше съветници като Халил паша — на чиято публична екзекуция няколко месеца по-рано Раду не бе присъствал — и подобни нему, които владетелят да допуска близо до себе си и да им позволи така да се сдобият с повече власт.

Раду се запита дали дистанцията, която Мехмед бе наложил в официалното си обкръжение, се простираше и до личните му отношения. Дали щеше отсега нататък да общува с Раду чрез пратеници без лични срещи?

— Как е сестра ви, Раду бей?

Раду вдигна поглед изненадан. Жената, която му бе позната от двора на Мурад, бе проговорила. Изглеждаше като олицетворение на суровата елегантност. Целият й тоалет бе моден според европейските стандарти, но тя го носеше като бариера между себе си и света. Седеше с изправен гръб, полите на роклята й събрани безредно около краката, вместо да се подпира на лакът като околните.

— Съжалявам, но не помня името ви — каза Раду с извинителна усмивка.

— Мара Бранкович. Бях една от съпругите на Мурад.

— А, да! Вие договорихте новите условия на Сърбия.

Това бе прощалният й жест — беше използвала предложението за женитба от Константин, за да договори собствената си свобода и по-добри условия за родината си. Мехмед й се беше възхитил.

Раду се хвана, че неволно отново се е втренчил в Мехмед. С усилие върна вниманието си към Мара.

— Какво ви води в империята?

Тя обърна глава към Мехмед. В погледа й имаше привързаност.

— Един владетел, който оценява колко струвам. Тук съм като съветник по европейските въпроси. Помагам му с венецианците. И със сърбите, разбира се. И с една непокорна малка държава, която без съмнение познавате добре. И с която ви свързват роднински връзки — тя се засмя безгрижно на шегата си.

— Значи не питате за сестра ми от учтивост.

— О, напротив! Учтивостта е основата на работата ми тук — тонът й бе приятно суховат. — Изумително е какво може да постигне човек, който задава въпроси от учтивост. Освен това много харесвах Лада. Макар да постъпи глупаво, когато отказа брачния съюз с Мехмед. Щеше да си осигури доста добър живот.

Раду сведе поглед към чинията си, пълна с парченца безквасен хляб, който той бе накъсал несъзнателно.

— Един доста добър живот никога не би й бил достатъчен.

Мара се засмя. Урбана се възползва да привлече вниманието й върху факта колко по-лош е безквасният хляб от баятия и Раду отново бе оставен насаме с мислите си. А те, за негова изненада, не се въртяха около човека на подиума.

— Мара? — прекъсна ги той. — Имаш ли контакти в Кипър?

Тя се намръщи замислено.

— Лични не, но съм сигурна, че познавам хора, които имат контакти там. Защо?

— Търся новини за съпругата ми и… приятелите ми. Избягаха веднага след падането на града и оттогава не съм чувал нищо за тях.

Мара сложи ръка върху неговата. В сериозните й тъмни очи имаше съчувствие.

— Напиши ми имената им и каквито подробности смяташ за важни. Ще впрегна всичките си източници.

— Благодаря — каза Раду. — Отдавна ги търся, заедно с Кумал паша, и…

— Той е много красив — заяви Урбана със същия тон, с който би коментирала качеството на метала за оръдия или времето. — Не изглежда сякаш е способен да прояви склонност към насилие. Освен това отдавна е вдовец.

Раду не успя да разбере веднага какво има предвид тя.

— Ти… ухажваш ли го?

Урбана му отправи същия погнусен поглед, който хвърляше към пикантното месо.

— За Мара. Аз нямам нито време, нито полза от съпруг.

Мара и Раду размениха страдалчески поглед.

— Урбана се тревожи, че плодовитите ми години бързо наближават края си. Често ми говори за това — тя въздъхна тежко. — Много често.

Раду едва сподави смеха си, но го прониза болка, щом се сети как Урбана си беше пъхала носа в неговия собствен личен живот и липсата на деца в семейството му с Назира. Назира трябваше да е тук, до него. Не. Тя трябваше да е до Фатима. Негова бе вината, че я нямаше.

— Можеш да се ожениш и за Раду — замислено рече Урбана. — Доста е млад за теб. На осемнайсет ли беше? Но се е оженил за първата си жена още по-млад, така че няма да има нищо против. Много е мил и не е избухлив. Преди време все слушах момичетата да клюкарстват колко е красив с големите си тъмни очи и волевата челюст — тя се вгледа в Раду и той се почувства много неудобно. — Като че ли разбирам какво са имали предвид. Поне е висок и здрав. А и като я няма жена му, сигурно му липсва компания.

Раду се задави с хляба, който дъвчеше. Изправи се, неспособен да остане да вечеря в това място, което му бе отнело толкова много. Ако Мехмед го искаше тук, той щеше да стои тук. Но не можеше да се преструва, че всичко е нормално. Не можеше да води разговори за бъдещето си сякаш миналото не бе увито около шията му като примка и не го давеше в мъка и разкаяние.

В същия миг вратите към залата се отвориха. Влезе процесия от невъоръжени мъже в прости дрехи под елегантни черни наметала, влачещи след себе си големи дървени сандъци. Еничарите на Мехмед застанаха нащрек, присвили очи. Един слуга заситни покрай процесията към подиума на Мехмед и се поклони.

— Не искаха да чакат — каза той, целият разтреперан.

Водачът на процесията също се поклони и описа широка дъга с ръка в преувеличен жест на уважение. Ботушите му бяха кални, дрехите — прашни. Явно току-що пристигаха. Раду ги погледна по-внимателно и осъзна, че на наметалата на мъжете стои гербът на рода Дракула. Дракон и кръст, взет от Ордена на Дракона. Стори му се нередно да го види тук. Вече нестабилните му емоции съвсем се оплетоха при вида на родовия му герб. На миналото му.

Мъжът заговори на румънски, а не на турски, както подобаваше.

— Носим дар от Лада Дракула, войвода на Влашко, за негова светлост султана. Тя праща поздрави и моли за в бъдеще да се погрижите пратениците ви да й оказват уважението, подобаващо на един княз.

След тези думи мъжът се обърна на пети и излезе от залата. Останалите румънци го последваха. Вървяха бързо. Раду вдигна глава към Мехмед, който срещна погледа му и вдигна вежда. Мехмед не разбираше добре румънски.

— Каза, че това е дар. От Лада. Праща поздрави и моли хората ти да я уважават като княз за в бъдеще.

— Какво е? — попита Мехмед.

Раду леко поклати глава.

— Не каза.

Мехмед бе станал още по-добър в криенето на емоциите си зад безизразно лице. Раду не разбра как се е почувствал от случилото се или какво чувства към Лада. Султанът не издаваше нищо. Той даде знак и един слуга изтича напред с лост в ръка, за да повдигне капака на първия сандък. Щом капакът се вдигна, слугата нададе шокиран, изумен вик. Покри носа и устата си с ръка и отстъпи назад.

Мехмед понечи да слезе от подиума, но Раду вдигна ръка, за да го спре.

— Остави на мен.

Той спря на няколко крачки от сандъците. Миризмата, излетяла от отворения капак, бе достатъчна, за да му каже, че не иска да вижда какво е пратила сестра му.

Въпреки това се наведе и надникна в сандъка.

Погледът му срещна труп с хлътнало лице, нашарено от засъхнала кръв. Доколкото видя Раду от мястото си, в главата, през чалмата, бе забит железен прът.

Раду се извърна, за да скрие ужасната гледка от очите си. Втренчи се в далечната стена и сложи капака на мястото му.

— Опразнете залата — каза той.

Никой не помръдна.

Мехмед се изправи и направи рязък жест. Залата се опразни светкавично. Останаха само еничарите и един личен прислужник. Той слезе от подиума и застана до Раду пред първия сандък. Протегна ръка.

— Не — рече Раду. — Няма нужда да го виждаш.

— Посланиците ли са? — попита Мехмед.

— Да.

Мехмед впи очи в сандъка, после огледа присъстващите.

— И няма писмо.

— Не.

Мехмед посочи един от пазачите.

— Хванете мъжете, които ги донесоха. Искам пълен доклад за случилото се.

Пазачът се втурна навън.

Мехмед се обърна. Пурпурните му копринени одежди изшумоляха във въздуха.

— Ела с мен.

Той се понесе към една прикрита врата към частните му покои. Раду го последва. Влязоха в дневна с високи тавани. Малки, украсени със скъпоценни камъни прозорци, пропускаха светлина, но през тях никой не можеше да се вмъкне. Щом Раду се озова вътре, Мехмед залости вратата. Нямаше друг изход.

Раду се изправи срещу стена, върху която бе изписана личната тура на Мехмед — печатът и подписът на султана. Около нея със златни букви на арабски бяха изписани стихове от Корана. Без да се обръща, Раду каза:

— Значи затова ме повика. Заради нея.

Мехмед се поколеба. Раду усещаше колко близо зад него е застанал. Можеше почти да го докосне. После Мехмед с въздишка седна на един от ниските дивани.

— Не очаквах това.

— Не би трябвало да си изненадан.

— Тя винаги ме изненадва.

Раду стисна зъби толкова силно, че челюстта го заболя.

— Не мога да ти помогна с нея. Не мога — няма — да застана между теб и сестра си. Ще трябва да намериш някого другиго.

Раду се обърна и понечи да си тръгне. Мехмед се изправи и го стисна за рамото с пръсти, натежали от пръстени. От него се стелеше власт и могъщество. Раду си спомни лекотата на споделеното им детство. Ако момчетата, които се бяха срещнали пред шадравана в Одрин и които бяха търсили спасение от жестокостта на света един в друг, се видеха сега, щяха да видят непознати. Всички изминали години бяха издигнали стена от коприна, злато, власт и болка помежду им.

Мехмед свали ръка от рамото на Раду.

— Не те повиках, за да ми помогнеш с Лада!

— Тогава защо? — Раду се обърна и го погледна.

— Защото! — Мехмед обгърна тялото си с ръце и се преви. — Защото строя империя, превръщам този град в перлата на света и се превръщам в султана, от когото се нуждае народът ми. И съм самотен — гласът му пресекна на последната дума.

Изчезнали бяха студената увереност на султана, пресметливата интелигентност, която предишната година бе довела Раду тук като шпионин. Недосегаемата Божия ръка бе заменена от момчето край шадравана. Приятелят от детството на Раду. Основата, върху която биеше сърцето му. Раду разтвори обятия и Мехмед се притисна в него и скри лице в рамото му.

Раду го притисна до себе си и задиша дълбоко, пресекливо.

— Имам нужда от теб — прошепна Мехмед.

— Тук съм — отвърна Раду.

— Халил набра твърде много власт — Мехмед лежеше на пода на спалнята си по гръб, зареял поглед в тавана. Раду лежеше до него, рамо до рамо. Не бяха султан и бей. Просто Мехмед и Раду. — Баща ми приемаше нещата твърде лековато, беше винаги готов да остави други хора да се занимават с управлението на империята. Това доведе до развала, загуби и слабост. Затова се държа на разстояние, не позволявам никой да помисли, че се вслушвам в него повече, отколкото в останалите, че му вярвам повече, отколкото на всеки друг. Скоро ще бъде построен дворцовият комплекс. В него всички стаи и стени ще са разположени в кръгове от центъра навън. Аз ще бъда в центъра и всичко останали ще се въртят около мен. Така, както сега съм центърът на империята и всички останали съществуват, за да служат на империята чрез мен.

— Наистина звучи като самотен живот — меко каза Раду.

— Такъв е. И такъв ще си остане. Но не мога да сложа собствените си нужди по-напред от нуждите на всички останали. Народът има нужда от силен султан. Имат нужда да бъда Божията ръка, не обикновен човек. Затова трябва да оставя нещата, които искам, удобството и приятелствата си настрана, за да стана онова, от което има нужда народът ми.

Раду се замисли за собствения си живот, за всичко, което бе пожертвал, за да стане онова, от което се нуждаеха хората около него. Онова, от което се нуждаеше Мехмед, най-често. Можеше ли да постъпи като него? Да остави настрана всичко онова, което искаше — онова, което искаше сърцето му, — за доброто на империята?

Той затвори очи. Вече не знаеше на кого принадлежи сърцето му. Не можеше да остави настрана онова, което не можеше да открие.

— Искам да останеш тук с мен — каза Мехмед. Гласът му разсея Раду от мислите му. — Да бъдеш мой приятел насред цялата тази лудост.

Раду знаеше, че трябва да каже да. Не биваше да разрушава тази близост. Но бе прекарал твърде голяма част от живота си в преструвки. Не искаше да го прави повече.

— Знаеш какво ще кажат хората. Какво си мислят вече. Ако се върна при теб, старите слухове на Халил пак ще се появят.

Раду усети как Мехмед обръща глава към него, усети тежкия поглед на тъмните му очи върху лицето си. Той преглътна, за да заглуши чувството, което бушуваше в гърдите му, и също обърна глава към Мехмед. Устните им бяха на един дъх разстояние едни от други. Мехмед го наблюдаваше с внимателни, питащи очи.

— Да говорят каквото искат. Не могат да ме наранят, а аз няма да допусна да наранят теб.

— А Лада? — попита Раду, въвеждайки сестра си в пространството помежду им, което тя, така или иначе, не бе напускала.

Мехмед се навъси. Вдигна отново очи към тавана, но пъхна ръка под лакътя на Раду. Движението се стори на Раду добре обмислено като стъпка в танц.

— На нас тримата ни е писано да бъдем заедно. Теб вече имам. Тя ще се върне при нас.

— Искаш да се върне? Дори след това, което видя днес?

Мълчанието на Мехмед бе единственият отговор, който му трябваше. Щеше да й прости убийството на пратениците си. Раду би трябвало да се изненада. Но не беше изненадан.

— А ако не се върне при нас?

— Е — Мехмед остави думата да увисне тежко във въздуха над главите им. — Поне ти винаги ще си до мен.

— Аз съм по-красивият от двамата в края на краищата.

Смехът на Мехмед изпълни стаята. Някога изпълваше и Раду, той го чувстваше във вените си. Но чувствата му сега бяха само отглас на онова, което бе чувствал някога. Не знаеше дали някога ще се върнат.

Мехмед преплете пръсти с тези на Раду. Раду не помръдна. Остана да лежи до него и да мисли колко често си беше представял какво би било чувството да стоят така.

Беше сбъркал. Времето му бе отнело дори това, защото, усещайки пръстите на Мехмед около своите, той си спомни за един друг пръст, проследяващ раните по ръцете му. Сиви очи вместо кафяви. Любовта, която бе намерил, когато бе изгубил първата си любов.

А сега Киприян бе изгубен. Дали щяха да се върнат чувствата му към Мехмед?

А той искаше ли да се върнат?