Кирстен Уайт
Ярко пламтим (39)

39

Хунедоара

Лада седеше на пода с гръб към вратата. Килията, преди студена и влажна, сега бе гореща и влажна — пролетта преминаваше в лято.

— Мисля, че умирам.

— Глупости — скара й се Оана от другата страна. Тя почука с ръка по дървото. — Не ти е разрешено да умираш. Освен това, един от готвачите ми стана любовник.

— Какво? — Лада поизправи гръб.

— Нощите тук са дълги. А и това ми се стори най-лесният начин да се погрижа храната ти да е безопасна. Определено не те трови. Първо, защото никой не му е заповядал да го прави. И второ, защото ако умреш, няма да има причина да оставам тук. Клетият глупак ме обожава.

Лада не знаеше дали да се разсмее и да си отреже ушите, за да премахне чутото от тях.

Оана продължи да говори, сякаш казаното дотук изобщо не беше странно.

— Сега набързо. Щефан казва, че тук постоянно има поне петима пазачи. Ключът държат на горния етаж, в заключена стая, пред която също има пазачи. Той може и да успее да убие пазачите на този етаж, но не е сигурен, че ще успее да вземе ключа от горния етаж, да слезе тук и да избие всички без някой да вдигне тревога. Така ще стане невъзможно да се измъкнеш, щом отвори вратата.

На Лада все още й беше трудно да повярва, че най-изкусният убиец, когото познаваше, работи като метач тук от три месеца. Беше се превърнал в обичайна част от замъка. Никой не го забелязваше — той можеше да прави каквото си поиска, стига да си върши работата. Тя вече никога нямаше да гледа на собствените си слуги по същия начин.

Лада се почеса по главата и се вторачи в мръсните си нокти.

— Значи трябва да измисля начин да накарам пазачите сами да отворят вратата.

— Докато Щефан е тук. Това крило го мете веднъж седмично.

Лада сбърчи нос пред вездесъщата смрад.

— Знам. За жалост, откакто убих трима пазачи с голи ръце, не желаят да отварят вратата.

На Лада й се налагаше да подава нощното гърне през дупката във вратата. Пак през нея получаваше вода за пиене и миене, храна — която и след три месеца най-често повръщаше — и всичко друго, което сметнеха за нужно да й дават. Най-често това бяха плъхове. Вече нямаше сили да се занимава да ги поставя в странни пози.

— Ще измислиш нещо. И когато го измислиш, ние ще бъдем готови.

— Ами ако това е краят? Ако никога не изляза оттук? Ще изчезна точно както той планира и той ще победи. И Мехмед ще победи. Всички мъже ще победят. Не мога да го понеса, Оана.

— С кого разговарям? — Оана пъхна ръка през дупката и заопипва слепешком за главата на Лада. Откри я и зарови пръсти в косата й. — На допир си като моята Лада, но не звучиш като нея. Наистина ли ще оставиш този крал със скъпите дрехи, напомадената брада и изкусните лъжи да те победи? Ти си дракон.

Лада кимна. Тук, в задушната килия, далече от народа и земята си, тя не се чувстваше като дракон.

За пръв път от много време се чувстваше като момиче. Това я ужасяваше. Защото момичетата бяха най-уязвимите същества на земята.

През последните три месеца Лада бе разговаряла само с Оана, на която бе разрешено да я посещава веднъж на ден за по няколко минути. Тя подозираше, че зад тази малка милост стои Мара. Известно време се бе чудила дали Мехмед ще прати някой да я изведе оттук. Но тя се бе опитала да го убие и ако той се опиташе да я заведе в Константинопол, щеше да се разчуе и да провали плановете на Матей да я остави постепенно да изчезне от паметта на Европа.

И все пак, когато Матей дойде да я види на следващия ден, Лада се зарадва на присъствието му повече, отколкото бе редно.

— Боли ме да те гледам така — каза той.

— Пусни ме и ще разбереш какво значи болка.

Матей се засмя.

— Никак не те бива да преговаряш. Но не се учудвам, че баща ми те предпочиташе пред мен. Говорите един и същи език. Знаеш ли, че искаше да се оженя за теб?

— Да. Знаех.

— Така ли? — през лицето му премина сянка на объркване. Лада предположи, че е, защото недоумява как някоя жена би пропуснала възможността да му стане съпруга.

Тя се прозя и протегна ръце над главата си.

— Сметнах, че ще бъде непочтително към баща ти да се омъжа за сина му и после да убия съпруга си в съня му. Макар че по-скоро бих те убила, докато си буден, за да се насладя на момента, в който ножът ми изрязва душата от противното ти тяло.

Матей се приведе напред и надникна през дупката във вратата.

— Защо правиш живота си толкова по-сложен, отколкото би могъл да бъде? Можеше да си настанена в къща. С прислуга. С удобства. Щях да се грижа чудесно за теб от уважение към всичко, което постигна. Не съм глупак. Знам, че си извършила велики дела. Но си създаде толкова врагове по пътя. Не те ли тревожи, че те държа тук от три месеца и никой не е дошъл да те потърси? Никой не е питал къде си.

Той изкриви лице в престорено съчувствие.

— Никой не се интересува от изчезването ти. Смениха те с друг княз без фанфари и без борба. Може да си прогонила османците от страната си, но това тук е единствената ти награда — той въздъхна, сякаш наистина му беше мъчно за нея. — Не мога да те убия. Не знам дали искам, но дори да исках, това щеше да ме постави в нежелано положение спрямо онези, които ти се възхищават. Освен това е по-лесно просто да те държа затворена. Да те оставя тук, докато всички те забравят. Докато единственият спомен за теб останат страховитите гравюри и ужасяващите приказки за лека нощ на саксонците. Ще се превърнеш в чудовище, в легенда. И когато това се случи, аз ще проявя милост. Когато всичко, постигнато от теб, бъде забравено — а това няма да отнеме дълго време, — ще те пусна от килията. И ще те оставя да умреш.

Той млъкна и се замисли.

— А може и да те оставя да живееш. Не мисля, че има голямо значение в края на краищата. Светът нямаше да те остави да продължиш. Трябваше да станеш нечия отблъскваща съпруга. Да родиш един-двама наследници на рода и да изживееш живота си в тихи страдания.

Лада вдигна студено вежда.

— Баща ти би се засрамил от теб.

Матей кимна равнодушно.

— Сигурно. Ще се наложи да живея с тази мисъл. И аз ще живея. Имам короната си. Ще управлявам народа си и управлението ми ще бъде дълго и славно. А ти ще се превърнеш в име, споменато бегло в животописа ми. Кой знае, може да те споменат и в животописа на султана? Винаги има надежда.

Лада искаше да намери думи, които да му причинят толкова болка, колкото биха му причинили юмруците й. Искаше да прониже този малък човек в сърцето.

Но знаеше, че макар да е по-добра, по-умна и по-силна от него, макар вече да беше направила повече за Европа, отколкото той някога би могъл, макар да се беше старала и да се беше била по-свирепо, отколкото той някога би успял, Матей най-вероятно бе прав. Той щеше да бъде възнаграден, запомнен и почитан.

Може би някога дори щеше да заслужи частица от всичко това.

— Можехме да постигнем велики неща заедно — каза Лада. — Ако имаше и частица от бащината си смелост, можехме да променим облика на Европа завинаги.

— Но само един от нас иска нещата да се променят. За моя народ нещата в момента са добри. А и бъди честна, скъпоценна моя. Наистина ли мислеше, че светът ще се промени дотолкова, че да приеме една жена за княз? — Матей се вгледа в лицето й с искрено любопитство. После сви рамене и се обърна.

Лада видя как мракът зае мястото на Матей, когато той се отдалечи от вратата.

Тя знаеше много добре как да бъде момиче. Тя беше момиче. Хората сякаш забравяха това или приемаха, че иска да бъде нещо друго заради решенията, които вземаше. Начинът, по който Матей бе описал мрачното й бъдеще, в миналото би предизвикал пристъп на ярост, но за три месеца тя бе станала по-стара и по-зряла. Беше изморена.

Беше готова.

Следващия път, когато един жесток пазач дойде с плъх, Лада му се усмихна. Разтвори широко очи и се усмихна през кичурите сплъстена коса.

— Искам по-големи животни — заяви тя. — Плъховете не ме задоволяват. Донеси ми зайци. Още по-големи животни. Хора, ако ти се намират.

Погледът му, изпълнен със смесица от веселие и ужас, убеди Лада, че ще направи точно това, макар и само за да си вдигне акциите в очите на другите пазачи — всички се състезаваха да направят живота й възможно най-мъчителен. Усмивката й се разшири.

 

 

Лада лежеше в локва кръв, с пребледняла кожа и затворени очи. Кръвта бе ледена и съсирена, непохватно написана върху каменния под история на края на живота й.

— Дявол я взел — измърмори един пазач пред вратата. — Ей! Елате да видите.

— Бог да ни е помощ. Каква бъркотия. Ей, ти! Стой тук. Доста имаш да чистиш тази нощ. Йозеф, иди да донесеш ключовете.

— Да пратя ли вест на краля?

— Не, още не. Трябва да я проверим, да сме сигурни, че е умряла. После ще я изнесем тихо, за да не забележи никой. След това ще мислим какво да му кажем. Най-добре да не си навличам неприятности заради тази история.

— Тази работа ми харесваше — рече вторият пазач.

— На мен не. Погледни всички тези животни! Тя беше чудовище. Луцифер сигурно танцува в пламъците си, за да посрещне душата й в Ада.

След няколко минути вратата се отвори и два чифта крака в ботуши изтрополиха в килията.

— Боже мили, как смърди!

Един ботуш мушна Лада в ребрата. Някой вдигна китката й и я задържа с два пръста, сякаш пазачът се притесняваше, че смъртта й — дори само миризмата — е заразна.

— Къде е раната? Китките й не са прерязани.

Лада изви ръка и сграбчи китката на пазача. Дръпна го надолу. Той извика, но намесата на ножа на Щефан го прекъсна. Ръцете на Лада, стиснали гърлото на първия пазач, му попречиха да вика, а ножът на Щефан накара третия да замлъкне.

— Защо се забави толкова? — Лада се изправи и започна да тръска ръце и крака, за да възстанови кръвообращението. От животинската кръв роклята й бе станала лепкава и корава, но нямаше друга, а и нямаше време за преобличане.

Щефан избърса ножа си в туниката на един от мъртвите пазачи. Беше се вмъкнал веднага след тях.

— Наложи се първо да убия онези в коридора.

Той й подаде парче кафяв плат и Лада го уви около тялото си като шал. Той скри повечето от кръвта. Тя се поколеба на прага и после пристъпи навън в коридора. Разстоянието й се стори много по-голямо, отколкото беше всъщност.

— Къде е Оана? Тя трябваше да открие трупа ми. От часове лежа на пода!

Щефан поклати глава.

— Не зная.

— Разбрахме се, че днес е денят!

— Тя невинаги идва, когато трябва.

— Не можем да тръгнем без нея. Ще отидем в кухнята и…

— Лада, нямаме време.

Лада се опита да върви бързо по коридора. Искаше да се чувства като победител, но й попречи замайване, което я накара да се олюлее. Толкова отдавна не се беше чувствала добре, толкова отдавна не се беше движила достатъчно. Тя опря гръб в грубата стена. Не можеше да повярва, че това е различна стена от четирите на килията, с които бе свикнала.

Щефан я изпревари, за да провери за още пазачи.

— Нямаме време, а ти не си достатъчно силна. Ако искаш да се измъкнеш, трябва да тръгнем веднага.

— Значи ти ще отидеш да вземеш Оана.

— Ако те оставя, няма да успееш да избягаш.

Сърцето на Лада думкаше в гърдите й. Трябваше да има друг начин. Начин да избяга заедно с Оана.

— Ако отида и я изкарам от кухнята, някой непременно ще забележи — обясни Щефан. — Не мога да опазя и двете ви в тайна.

— Тя не би ме оставила.

Щефан поклати глава.

— Не, не би го направила.

Лада трябваше да избере. И трябваше да избере сега.

— Тя не би ме оставила, но би ми казала да оставя нея.

Ако Оана беше в кухнята, тя щеше да има свидетели и алиби. Никой не би могъл да я обвини за мъртвите мъже в килията. Но можеха да я затворят. Завинаги.

Лада щеше да замени свободата си за свободата на Оана.

Тя се подпря на лакътя на Щефан за опора и излезе от затвора на замъка и от самия замък, обзета от самоомраза, засилваща се с всяка стъпка. Мразеше и Матей. Но най-много мразеше света, задето й отнемаше ВСИЧКИ, КОИТО обичаше и я караше всеки път да избира между тях и Влашко. Оана веднъж й бе казала в същия този замък, че никоя жертва не е прекалено голяма, когато става дума за родината. Лада се молеше тя все още да мисли така, когато открие как са я изоставили.

Но още един ден в затвора би могъл да убие Лада. И тя нямаше да се върне за нищо на света.