Кирстен Уайт
Ярко пламтим (38)

38

Търговище

Макар Раду да бе благодарен на Киприян за помощта, присъствието му на военните съвети беше разсейващо. Приятно разсейващо, но все пак разсейващо. Насред целия хаос никой не попита какво прави Киприян тук. Раду просто го бе представил като близък приятел и съветник. Войниците на Раду го бяха приели без въпроси. А Арон и Андрей бяха прекалено заети да кроят планове, за да се запитат откъде се е появил. За щастие, на срещите се говореше турски — войниците не разбираха румънски, а Арон и Андрей говореха турски гладко.

— Раду!

Раду откъсна поглед от палавата усмивка на Киприян.

— Какво?

Арон се навъси.

— Попитах колко хора смяташ, че трябва да предвидим за празничния пир?

Раду се облегна назад в стола си и с усилие запази равнодушното си изражение.

— Мислех, че сме се разбрали, че купуването на толкова храна и напитки, както и обзавеждането на всички стаи за гости в замъка не е най-разумният начин да използваме ресурсите си точно сега.

— За нищо не сме се разбирали — заяви Андрей. — Ти каза, че трябва да привлечем болярите на своя страна. Как иначе ще им докажем, че ние управляваме?

Раду положи усилие да не показва обзелото го възмущение.

— Най-добрият начин да им покажем, че страната има нов владетел, е той да започне да управлява. Моите хора са все още в планините и търсят бойците на Лада. Не сме чували нищо за нея или къде се крие от седмици, което значи, че всяко събиране на боляри на едно място е рисковано начинание. Не е обичайно за нея да ни оставя толкова време да укрепим позициите си. Това ме кара да се питам какво е замислила.

— Може да е умряла — предположи Андрей.

— Не е умряла — сряза го Раду.

— Откъде си сигурен?

Не беше сигурен. Поне нямаше начин да бъде сигурен. Но не си представяше Лада да умре сама и тайно. Или да умре и той да не усети по някакъв начин. Смъртта й без съмнение щеше да бъде възвестена от нещо. От комета. От огромна яма, отворила се в недрата на земята. От буря, наводнение или пожар. Силата на Лада не можеше да напусне този свят, без да остави следа в него.

Раду потърка челото си.

— Както и да е, докато не научим нещо ново за нея, трябва да се държим така, сякаш сме под постоянна заплаха. А ако искаме да избегнем гладуването на народа през следващата година, трябва да пресушим и засеем нивите възможно най-скоро. Хората вече започнаха да се връщат по селата. Всички средства, които не използваме за укрепване на защитите си, трябва да отидат за повторно изграждане на разрушеното.

Арон приглади жилетката си.

— Аз мисля, че брат ми е прав. Нужно е да демонстрираме сила.

— Точно за това са войските, които търсят враговете в планините — измърмори Киприян на гръцки. Раду се разкашля, за да прикрие смеха си.

— Така се правят нещата — каза Арон. — Така ще да постъпи и баща ми.

— Баща ти е мъртъв, както и много от болярите — Раду не искаше думите му да прозвучат грубо, но Арон трепна. Андрей изправи гръб, а погледът му се изостри от нов, отбранителен блясък. Раду вдигна ръце успокоително. — Искам да кажа, че сестра ми е променила нещата до неузнаваемост и за да ги върнем както са си били, трябва да действаме много внимателно. Ако имате избягал кон, живял на свобода една година, няма веднага да му сложите седло и да се опитате да го яхнете. Ще го върнете обратно в конюшнята, ще го накарате да се чувства в безопасност и ще му напомните защо сте добри господари. А Лада събори конюшнята. Трябва да върнем всичко на мястото му, преди да очакваме нещата да се нормализират.

— А аз ти казвам, че не друг, а ти ни каза как трябва да се преструваме, че всичко е нормално, за да стане нормално! — Арон отново приглади жилетката си и оправи едно копче, което сякаш не желаеше да остане закопчано. — Ще отклоня средства за тържеството. Ще платя на султана, като добавя още момчета към еничарския данък. Като войвода на Влашко не се нуждая от твоето одобрение — той гледаше Раду твърдо. — За каквото и да било — добави.

Раду отвори уста да спори, после я затвори и вместо думи, залепи на устата си усмивка.

— Както намериш за добре. Ще ти дам всички пари, предназначени за теб, и ще продължа работата си според инструкциите на султана. Моля те, уведоми ме, ако ти потрябва нещо друго.

Раду се изправи, поклони се сковано и излезе от стаята. Последваха го Кирил, другите му приближени и Киприян.

— Арон е глупак — каза Киприян с въздишка.

Раду не можеше да възрази и това го обезсърчаваше.

— Надявах се, че ще се справи по-добре. А той се преструва, че просто е наследил трона от баща си. Не можем да продължим постарому. А и не мисля, че трябва.

Колкото и да му бе харесало на Раду да се обучава с еничарите и колкото и да ценеше онези, които командваше, той не мислеше, че пращането на повече румънски момчета да станат еничари, за да може князът да дава пиршества, е добро начало на управлението на Арон.

— Колко хора са се върнали в града? — обърна се Раду към Кирил.

— Може би стотина. Всеки ден се връщат неколцина, но засега са ручейче, а не потоп.

Раду поклати глава.

— А Арон иска да празнува. Ние дори не сме сигурни дали някои от завърналите се не работят за Лада. Болярите може и да я мразят, но не бива да подценяваме колко много направи тя за селяните в тази страна. Ще трябва доста да се постараем, за да спечелим подкрепата им или поне безразличието им.

Кирил се сбогува с тях и Раду и Киприян поеха сами към покоите си.

— Мислиш ли, че Арон ще се справи? — попита Киприян, когато влязоха при Назира и Фатима.

— Надявам се — Раду не можеше да преодолее страха, че кръвопролитията във Влашко никога няма да спрат. Тук нищо никога не се променяше.

Не. Някои неща се променяха. Раду погледна ръката си, пръстите си, преплетени с тези на Киприян. Не изглеждаше възможно това да са неговите пръсти, това да е неговият живот. Как бе възможно нещо толкова просто като държането за ръка да изглежда като чудо?

Сякаш чул мислите му, Киприян вдигна преплетените им пръсти и допря устни до опакото на дланта на Раду, после я притисна към бузата си.

Назира се намръщи, докато слушаше разказа на Раду за ситуацията, без да вдига поглед от косата на Фатима, с която си играеше. Фатима лежеше на пода, с глава в скута на Назира. Киприян и Раду бяха срещу тях, в приемната, свързваща двете спални. За пръв път в живота си Раду се почувства като у дома си в замъка. Не заради мястото, а заради хората.

— Не мога да повярвам, че Арон смята, че едно празненство ще реши всички проблеми. Намекнах му дебело, че трябва да се заеме с предложенията за женитба — Назира въздъхна. — А той търси мнението ми само ако става дума за дрехи.

— Да го беше чула — каза Киприян. — Предлага пир за болярите като доказателство, че има право да седне на трона.

Назира изви очи към тавана от раздразнение.

— Не мисля, че е подходящ за този пост. Не е типът водач, който може да изведе една страна от хаоса и страданието.

— Но той е единственият вариант. — Раду затвори очи и си представи всички им у дома, в Одрин, или, още по-хубаво, в провинциалното имение, където живееха през повечето време Назира и Фатима. Двамата с Киприян щяха скоро да сключат брак, по същия начин като Назира и Фатима, и тогава…

И тогава щеше просто да живее. И това щеше да му бъде достатъчно. Повече от достатъчно.

— Има и друг наследник, много по-способен да се справи — каза Назира.

— И Андрей ме притеснява. Не мисля…

— Не той — настоятелният тон на Назира накара Раду да отвори очи. Тя го гледаше многозначително. — Родът Дракула има също толкова право на трона, колкото Дан.

Раду се сгърчи вътрешно.

— Не искам трона. Никога не съм го искал.

— Точно това те прави най-подходящият за него — погледът на Назира блестеше от непоколебимата увереност, която бе неин постоянен спътник в живота. — Не защото мислиш, че ти се полага по право. Ако ти седнеш на трона, ще бъдеш наистина слуга на народа си. Князът, от когото отчаяно се нуждаят и когото заслужават. Не брутален воин и не безгръбначен благородник. Истински княз.

Раду сви рамене, но се усмихна, предизвиквайки я да промени мнението си.

— Уви! Мястото вече е заето. Ще направя каквото мога за него и за Влашко. След това се прибираме у дома — той стисна ръката на Киприян и усети топла вълна увереност, когато Киприян стисна неговата в отговор. — Всички. Завинаги.

Пълните устни на Назира се извиха надолу.

— Народът ти заслужава по-добър владетел от Арон.

— Вие сте моят народ. Моят народ са тримата души в тази стая в момента.

Само Фатима показа удоволствие от казаното. Назира продължи да се мръщи. А Киприян издаде колеблив, неясен звук.

— Ще стигнем до Лада, преди някой друг да го направи. Ще я пратим обратно в империята, където ще прекара остатъка от живота си в затвора. След това Арон ще трябва да се справя без мен — Раду говореше с увереност и непоколебимост, каквито не изпитваше, но с желание думите му да станат истина. Не искаше да се грижи за Влашко. Нека страната сама се погрижи за себе си, след като никога не се бе грижила за него.