Кирстен Уайт
Ярко пламтим (37)

37

Хунедоара

Две седмици след пленяването си, Лада беше почти сигурна, че Матей я трови. Едва хапваше от храната, която й даваха. Почти винаги я повръщаше. Макар че защо ще я трови, Лада не можеше да разбере.

Всъщност разбираше. Така правеха страхливците. Само й се искаше той да увеличи дозата и да я убие веднъж завинаги, вместо да я измъчва толкова дълго. Може би това бе Божие възмездие. Беше му дала средствата, с които да завземе трона, и той бе отровил болнавия млад крал, за да заеме мястото му. Сега тя щеше да умре по същия начин.

Макар че ако Бог се вълнуваше от нея достатъчно, че да тръгне да я наказва, на съвестта й тежаха много по-големи грехове от помощта й за Матей. Беше ли стигнала твърде далече? Беше ли избила твърде много хора? Беше ли пренебрегнала съветите на онези, които истински я обичаха?

Понякога тя ги усещаше тук, край себе си. Особено Николае. Не казваше нищо. Когато се събудеше от сънищата си за кървавия пир, на който бе избила всички боляри от рода Дан и бе тръгнала по пътя, довел я в тази килия, тя помнеше само начина, по който я бе гледал той. Как бе наблюдавал.

Той знаеше какво ще се случи, дори тогава. След като я беше предупредил. Раду също я беше предупредил. Всички я бяха предупредили, а тя им се беше опълчила. И бе победила!

А сега беше тук.

Цялата й ярост бе изчезнала, оставяйки след себе си студенина. Сега тя обиколи малкото петно слънчева светлина, която проникваше през прозореца. Това петно бе единствената й компания. Тя се стараеше да се движи колкото може повече, боеше се да не изгуби силите си, способността си да се бие, но усещаше надигането на някаква тежка летаргия, забавяща и тялото, и ума й.

На осемнайсетата сутрин от плена си, тя лежеше на пода, свита на кълбо, за да вмести колкото може повече от тялото си в петното светлина.

— Дете, защо си по бельо? — възкликна Оана.

Лада стана и се втурна към вратата. Оана я гледаше през дупката.

— Ти си жива! — Лада сграбчи решетката. Не знаеше какво се бе случило с дойката й откакто ги бяха нападнали от засада в тронната зала. Не си беше позволявала да мисли за нея, но облекчението, което изпита щом зърна сбръчканото, изморено лице на Оана, почти я смаза. Едва сега, виждайки, че Оана е жива, осъзна колко щеше да я покруси смъртта й. Тя си пое дълбоко дъх, прокара ръка пред очите си и после протегна и двете между решетките.

Оана покри ръцете й със своите.

— Жива съм, да. Опитаха се да измъкнат някаква информация от мен, но аз съм старица, която не знае нищо и едва говоря румънски, освен това не разбирам унгарски. Знам само да шия. И нямам никаква представа за плановете ти.

Лада се усмихна широко, зарадвана, че поне Оана понася добре пленничеството си.

— И сега какво?

— Сега, по настояване на Мара Бранкович, която е писала на краля няколко пъти, най-сетне ми е позволено да ти нося храната. Матей казва, че не ядеш достатъчно.

— Той ме трови.

Оана сведе поглед към храната в ръцете си.

— Ще хапна малко. Така ще знаем със сигурност.

Лада поклати глава.

— Няма смисъл и двете да умираме.

— Лада, дете мое, познавам те откак си се родила и не искам да живея след смъртта ти — тя се облегна на вратата и хапна малко от храната, предназначена за Лада.

— Има нормален вкус — заключи тя.

Лада сбърчи нос от погнуса.

— Имаш ли някакви оръжия? Те ще ми свършат по-добра работа от храната, отровена или не.

— Провериха ме много внимателно. Да ти кажа, това е най-голямото внимание, което мъж е проявявал към тялото ми от почти двайсет години насам. Поканих го в стаята си, но той май не ме разбра.

Лада се засмя пряко волята си. Беше невероятно благодарна за появата на Оана тук, насред отчаянието си, по-благодарна, отколкото би могла да си представи. Дори бе готова да се остави дойката да я среше, ако това бе възможно през вратата.

Оана хвърли поглед настрани.

— Хубаво. Пазачът не говори румънски. Дори не трепна от мръсотиите, които наприказвах — тя подаде храната на Лада. — Чувствам се добре. Но ако умра, веднага ще ти кажа.

Изведнъж Оана застина, втренчена в нещо в полутъмната килия.

— Какво е това, дявол го взел?

Лада проследи погледа на Оана до натюрморта, който бе подредила по ръба на нара си.

— А, да. Пазачите мислят, че е забавно да ми ги носят. Казват, че ще ми напомнят за дома и ще ми помогнат да не се натъжавам прекалено — по ръба имаше няколко плъха, набити на клечки и наредени в абсурдни пози. За жалост, клечките бяха твърде тънки, за да послужат за нещо полезно. — Опитват се да ме разстроят, затова ги излагам така.

Оана сбърчи нос от отвращение.

— Дай ги насам, ще ги изхвърля.

Лада се подпря на вратата, за да си почине. Трябваше да се движи повече, да не спира дори при тези условия.

— Ще ги задържа. Не бива да показвам слабост пред тези червеи. Но стига за моята килия. Кажи ми какво става извън нея.

— Няма да ти хареса.

— Кажи ми.

— Раду е в Търговище. Сложил е Арон Дан на трона.

Лада усети болка в челюстта, но не я отпусна.

— А нашите хора в планините?

— Нищо не се чува за тях, което е добре. Значи, че не са ги открили и не са ни предали.

— А Европа? Как са реагирали на смелия ход на Матей да ме плени?

— Никой не знае.

Лада въздъхна. Беше се надявала, че Мара ще каже на Раду или някой друг, който ще разпространи новината. Но Мара принадлежеше на Мехмед и щеше да прави каквото й се каже, защото така щеше да остане свободна и силна. Колко различен щеше да бъде светът, ако качествата и уменията се възнаграждаваха, ако амбицията водеше до резултати. Вместо това всичко бе хаотична мрежа от нишки власт. Лада бе положила толкова усилия да остане в тази мрежа, да не дължи властта си на никого. Но колкото повече се доближаваше до момента, в който щеше да се откъсне от онези нишки, които я бяха спирали през целия й живот, толкова повече се стягаше хватката им около нея.

Оана продължи.

— Засега всички мислят, че се криеш в планината. Или под леглата на дечица, които не слушат родителите си. Но поне Матей не може да те убие и да рискува да ядоса твоя почитател папата.

Лада удари глава в дървената врата и си пожела дебелите дъски да се разделят и да я пуснат навън.

— Папата знае ли къде съм? Мога ли да очаквам помощ?

— Не. И той мисли, че се криеш.

— Откъде знаеш всичко това? Да не си си намерила любовник? На шпионин ли си играеш? — Лада не можеше да си представи подобно нещо, но пък Оана не спираше да я изненадва.

Оана се засмя — дълбок, гърлен смях като този на Богдан. Копнежът да бъде някъде другаде отново се стовари върху Лада. Да се върне в планината при Богдан. Поне него бе накарала да остане там. Иначе сега щеше да е мъртъв. Тя стисна медальона, който й бяха ПОЗВОЛИЛИ да запази. Успокояваше я, успокояваше я и мисълта, че Влашко я чака. Че Богдан я чака.

Всичко това я успокояваше, но и в същото време я влудяваше. На кого помагаше затворена тук?

— Не открих нищо от това сама — Оана отстъпи встрани и кимна леко наляво. Лада надникна през дупката и видя мъж, който метеше пода под безразличния поглед на един от пазачите. Тя не прекарваше много време в гледане през дупката, защото смяташе, че това е проява на слабост, но сега осъзна, че е трябвало да обърне повече внимание на хората, които се мяркаха в коридора.

За разлика от повечето хора, Лада се бе научила да забелязва гладкото, незабележимо с нищо лице.

Щефан.

— Започна работа тук две седмици след като те хванаха. Нищо не подозират. Сега трябва да вървя — каза Оана с усмивка. — Ти се дръж.

Тя провря ръка през решетките на вратата и положи сухата си длан върху бузата на Лада. Лада я изпрати с поглед, внимателно избягвайки да поглежда към Щефан.

За пръв път, откакто я бяха затворили, в гърдите й припламна надежда. Беше малка и крехка като гризачите, разкривени в агонизиращи пози по ръба на леглото й.