Кирстен Уайт
Ярко пламтим (36)

36

Търговище

Назира, вярна на себе си, не само бе подредила една стая за себе си и Фатима, но и бе приготвила съседната за Раду. Сега Раду лежеше увит около Киприян в мрака. Беше си мислил, че никога няма да бъде щастлив в този замък.

Беше сбъркал.

Той притисна чело към това на Киприян и изпита тръпка на удоволствие, когато усети гъделичкащия му дъх върху лицето си. Този дъх значеше, че всичко се случва наистина. Раду имаше нужда от всички доказателства за това, които можеше да събере.

Двамата лежаха на леглото с преплетени крайници. Ботушите и чалмите им лежаха на пода. Раду стисна ризата на Киприян и го придърпа към себе си.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук.

Киприян се засмя. Звукът бе нежен и интимен като тъмнината, която ги обгръщаше.

— Нямаш представа откога си мечтая за това.

— Можеше… да ми кажеш?

Раду усети бълбукането на смеха в гърдите на Киприян.

Положи длан върху тях и се наслади на биенето на сърцето му. Вече и негово сърце.

— Знаеш, че исках да те опозная от първата ни среща.

— И това помня. Направи ми впечатление, когато мислех, че не виждам никого, освен… — Раду замлъкна. В миналото им все още имаше доста болезнени места, около които трябваше да минават внимателно. Това минало бе изпълнено с ужасни неща. И те правеха чудото на свързването им още по-безценно и свято.

— Заради усмивката ми, нали? — Киприян потърка нос в бузата на Раду и той усети същата тази усмивка.

— Не, тя ме спечели при втората ни среща. При първата видях очите ти.

— Хмм — каза Киприян. — А мен не ме привлякоха точно очите ти.

— А кое?

— Не знам дали някой някога ти го е казвал, но си доста красив мъж.

Този път бе ред на Раду да се разсмее, макар този смях да беше глуповат.

— Чувал съм го няколко пъти. Макар повечето хора да предпочитат Раду Хубавия.

— Раду el Frumos — промълви Киприян. Бе използвал румънската дума. Родният му език никога не бе звучал по-красиво на Раду. Дори името, казвано като подигравка, звучеше по нов, чист начин от устата на Киприян. Даваше му надежда, че миналото му няма да го преследва вечно. Не беше правил или преживявал нищо, от което не би могъл да се възстанови с Киприян до себе си.

— Такова облекчение е да мога да те докосвам — каза Киприян и прокара устни по гърлото на Раду. Пулсът на Раду се ускори в усилието си да догони емоциите му. Беше си представял какво би могло да е чувството от този допир, но тази представа дори не се доближаваше до реалността. Цялото му тяло бе оживяло по начин, който той бе изпитвал само по време на битка. Но вместо да се чувства отделен от тялото си, способен само да реагира на ставащото около него, сега Раду се чувстваше напълно и всецяло свързан с тялото си. Всяко докосване, всяко движение беше съзнателно.

— В Константинопол не беше лесно — каза той — да крия как ми въздейства присъствието ти. И да се опитвам отчаяно да избегна това въздействие.

Киприян се засмя.

— Радвам се, че и ти си страдал! Знаеш ли колко често се опитвах да измъкна някаква реакция от теб?

— Онази нощ в леярната…

Киприян обви ръка около кръста на Раду и опря длан на мястото, където се издигаше костта на таза.

— Щях да прескоча масата и при най-малкия знак от твоя страна.

— Имаше си причина да стоя от другата страна на тази маса! Толкова отчаяно се опитвах да не се влюбвам в теб.

Киприян кимна, все така допрял лице до шията на Раду.

— Ситуацията беше невъзможна.

Някой ден щяха да поговорят повече за това, вече имаха време. Сега обаче се нуждаеха от близост.

— Винаги съм се страхувал, че това — каза Раду и целуна Киприян по челото — е невъзможна ситуация.

Киприян се отдръпна и пое лицето на Раду в ръце. Вгледа се в него в мрака. Раду едва различаваше изражението му. Стори му се притеснен.

— Такава ли е? За теб? Аз съм православен християнин, защото такъв беше баща ми и неговият баща преди него. Но не съм дълбоко вярващ, просто съм роден православен. В Константинопол видях твърде много хора, пострадали от действията на други хора, развяващи божията воля като оръжие. Но според исляма можем ли… ти можеш ли…

Раду се усмихна. Той самият достатъчно се бе измъчвал от тези въпроси.

— Вярвам, че Аллах е милостив, велик и неразбираем за нас. А и Назира все ми повтаря, че се чувства най-близо до Аллах, когато изпитва любов. Мисля, че е права. В някакъв смисъл любовта е най-висш израз на вярата ни — в самите себе си, в другите, в света. Мога да повярвам, че имам право да бъда щастлив този живот и че в следващия мога да разчитам на божията любов и милост — той млъкна за миг. — Макар че… Иска ми се да спазвам колкото мога повече предписания. Структурата на исляма е важна за мен. Религията е моя защитна стена и източник на умиротворение.

Киприян игриво спусна ръка по тялото на Раду и спря точно преди… мястото, към което Раду би искал той да продължи.

— Значи казваш, че трябва да сключим брак възможно най-бързо — каза той, почти опрял устни в ухото на Раду.

— Да — задъха се Раду. — Много, много скоро.

Бракът му с Назира беше истински пред закона. Нейният брак с Фатима бе духовен съюз, но много по-обвързващ. Раду щеше да направи същото с Киприян.

Киприян плъзна ръка нагоре по корема на Раду и спря върху сърцето му. Това донесе на Раду едновременно облекчение и разочарование. Но когато Киприян се сгуши по-близо до него и двамата задишаха заедно, потъвайки в прегръдката на съня, Раду осъзна, че имат достатъчно време да проучат желанията си. Между тях нямаше страх и отчаяние. Само щастие и невероятната благодат да обичаш и да бъдеш обичан.

През целия си живот, това бе единственото нещо, за което Раду искрено бе копнял. Беше го намерил в исляма. Беше го намерил във връзката си с Назира. И сега го бе открил в най-пълната му форма тук. Той опря глава на гърдите на Киприян и заспа, заслушан в музиката на сърцето, което биеше с ритъма на всичко, от което се нуждаеше Раду.