Кирстен Уайт
Ярко пламтим (35)

35

Хунедоара

— Мислех, че ще я затворим в къща — каза мъж, с лице, прилично на ряпа, надничайки във влажната килия на Лада. Вратата й бе от солидно дърво с една квадратна дупка — твърде малка, за да се измъкне през нея, и твърде високо, за да стигне ключалката от външната страна, — изрязана в дървото. Високо в стената срещу вратата бе зазидан зарешетен прозорец. Върху нисък нар бе хвърлена проскубана, мухлясала кожа, а под него стоеше често употребявано, но рядко мито нощно гърне.

— В къща ще я затворим — отвърна му друг пазач извън полезрението й. — Но първо трябва да се успокои. Уби четирима пазачи.

— Четирима?

Лада наблюдаваше как лицето на първия мъж прие изражение, непостижимо за никоя ряпа. Тя не се усмихна. Не отклони поглед от него. Той първи извърна поглед и прокара пръст под яката си.

Трети мъж разблъска другите двама, хванал поднос с купа овесена каша.

— Знам, че предпочиташ да ядеш в компанията на мъртъвци — той се приведе към прозорчето във вратата. — Виждал съм гравюрите с очите си. Но днес за теб няма човешка плът. — Той кимна към вратата. — Отдръпни се.

Лада не помръдна.

— Отдръпни се от вратата!

Лада продължи да стои неподвижно.

Той сви рамене, обърна купата настрани и я бутна през дупката. Тя издрънча на грубия каменен под и се разсипа.

— Другия път може да ти донеса нещо, от което да ти стане по-уютно — той се усмихна безжизнено и си тръгна. Другите двама се настаниха в столовете си пред стената.

Лада остана пред вратата, без да откъсва поглед от тях.

Няколко часа по-късно, когато краката вече бяха започнали да я болят, но тя все така стоеше с изправен гръб, пред очите й се появи някой, когото тя изобщо не очакваше да види в затвора на Хунедоара.

— Здравей, Лада. — Мара Бранкович й отправи служебна усмивка, сякаш редовно се отбиваше тук.

— Какво… — Лада си пое дълбоко дъх и стегна емоциите си в желязна хватка. — Мехмед е подкупил Матей.

— И никак не беше евтин този крал-заместител — Мара сбърчи нос. Дали от неприязън към Матей, или като реакция към миризмата на урина и отчаяние, която владееше затвора, Лада не знаеше. — Съжалявам за това. Ти винаги си държала да тръгваш по трудния път. Помисли колко различен щеше да бъде животът ти, ако се беше омъжила за Мехмед, както те посъветвах толкова отдавна.

— Ти самата не си омъжена и ето те тук, свободна, а аз съм затворена — обвинително заяви Лада.

— Отне ми дълги години и много жертви, за да стигна дотук. Но го направих по приемлив начин. Съжалявам, че те виждам тук. Може да не ми повярваш, но искрено се надявам, че оттук за теб ще започне нов път. Път, който няма да завърши със смъртта ти.

— Всички пътища, които следвам, съдържат огромни количества смърт.

Мара изви една елегантна вежда.

— Може би за това би трябвало да обвиняваш само себе си.

— Напълно съм способна да обвинявам и теб. И Мехмед. И брат си. И Матей.

— И така да е, бяха ти дадени възможности. Нямаше нужда всичко да свърши така. И все още не е нужно да свърши така — Мара се приведе по-наблизо и понижи глас. — Матей не може просто да те убие. Все още имаш привърженици в Европа заради успеха ти срещу Мехмед и заради готовността ти да се биеш. Матей държи залавянето ти в тайна, затова помощ няма да дойде. Само Мехмед знае, че си тук. Аз няма да кажа дори на брат ти. А във Влашко знаят само, че си изчезнала в планината и си изоставила народа си. Матей ще те държи тук колкото сметне за необходимо. Изиграй си ролята, престори се на слаба, поне се постарай да се покажеш укротена и, рано или късно, може и да се уреди брак, който да те изкара оттук. Но не и с молдовски благородник — това ще изглежда опасно. Шансовете ти да се омъжиш за кой да е с някаква тежест в Трансилвания са малки. Предполагам, че не искаш унгарци. Мога да разпитам сръбските благороднически семейства.

— Това ли иска Мехмед за мен? — попита възмутено Лада.

— Не, глупаво момиче. Това искам аз за теб. Натъжавам се, като те гледам заключена. Толкова си млада. Имаш цял живот пред себе си. Не го пропилявай тук. Дръж се добре, омъжи се. И после използвай брака си, за да придобиеш повече власт. Тръгвам си днес следобед, но ще започна да търся женихи и ще подшушна на Матей, че един уреден брак за теб ще му е от полза. Но и ти трябва да си изиграеш ролята — тя й подаде стегнато увито вързопче през дупката. Лада го взе и го претегли в ръка.

— Няма оръжия — отбеляза тя разочаровано.

— Има рокля, която е фино оръжие, което ще трябва да се научиш да използваш.

Лада захвърли вързопа.

— Никога не съм се справяла добре с фините работи.

— Надявам се да си промениш мнението. Моля те, знай, че ти желая само най-доброто.

Лада отвори големите си очи до невъзможност, наклони глава и се усмихна.

— Влез при мен и ми позволи да те прегърна заради добрината ти.

Мара отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Да, определено трябва да поработиш над актьорските си умения. Не желая да ставам ничий заложник. Сбогом, Лада. Късмет.

Мара изчезна, а Лада остана втренчена в пространството, което жената бе заемала без остатък. Често си беше представяла какво би могла да постигне с ресурсите на Мехмед. С парите и земята, да, но особено с умове толкова хитри и безмилостни като този на Мара. Мехмед не заслужаваше Мара.

Никой не я заслужаваше и Мара знаеше това. Въпреки това бе посъветвала Лада да се омъжи. Наистина ли всичко винаги се връщаше до женитбата?

Матей изчака един цял ден, преди да дойде да я види.

— Защо не си се преоблякла? — попита той, оглеждайки мръсната, пропита с кръв туника на Лада, която тя все още носеше над ризницата. Роклята, дадена й от Мара, лежеше на земята, наполовина в разсипаната паница с каша.

Лада не отговори. Беше спала само няколко часа. Предпочиташе да се храни от яростта си. Тъканта от власт, за която тя толкова години бе събирала нишки, за пореден път бе разкъсана от мъж. От глупав мъж. Той щеше да си плати.

— Не мога да те пусна навън в този вид. А и ще настинеш, ако стоиш тук с ризница.

Лада нито помръдна, нито промени изражението си. Просто продължи да гледа втренчено Матей изпод тежките си клепачи.

Той се размърда, раменете му трепнаха, сякаш се опитваше да се отърси от нещо невидимо, което го притесняваше.

— Помисляла ли си, че правя това заради теб? Много хора искат да умреш, малък княже — той изплю последната дума подигравателно. — Тук си в по-голяма безопасност, отколкото във Влашко. Приеми го като покаяние на моя род пред твоя. Моят баща уби твоя баща. Аз те държа жива.

Той зачака. Какво чакаше, Лада нямаше представа. Благодарност? Сълзи? От нея нямаше да получи нищо.

— Преоблечи се! — изръмжа той. — Приготвил съм ти къща, но няма да обиждаш гостоприемството ми като изглеждаш като животно.

Лада най-сетне допусна намек за усмивка да пробие маската, в която се бе превърнало лицето й. Но не отговори.

— Стражи! — извика Матей. Обърна й гръб. — Щом не приемаш щедростта ми доброволно, ще ти помогнем.

Матей изчезна от полезрението й. Щракна ключалка и резето излезе от стената. Пазачите бяха готови и се втурнаха към нея.

Лада беше още по-готова. Тя се сниши под протегнатите ръце на първия и ритна втория в коляното толкова силно, че костта изпука. Третият я сграбчи за китката, но тя се изви и го удари с лакът в носа. Почти беше стигнала вратата, когато тя се затвори с трясък. Ключалката отново щракна.

— Сега не можеш да излезеш — първият пазач, онзи с ряпоподобното лице, протегна ръце, сякаш очакваше Лада да се шмугне покрай него и да избяга в далечния ъгъл на килията.

Лада оголи зъби в усмивка.

— Ти също.

По лицето му премина тръпка на колебание. После Лада се хвърли към него. Събори го на каменния под. Той обви ръце около тялото й и я дръпна след себе си в опит да я обездвижи. Лицата им се удариха едно в друго. Лада отвори уста и го захапа силно за гърлото. Той изкрещя, а нейната уста се напълни с кръв.

Някой я блъсна отзад и челото й се удари в пода. Нечие коляно се заби в гърба й, после я хванаха за косата и блъснаха лицето й в пода още два пъти за всеки случай. Пред очите й проблеснаха точици светлина и тя вече не знаеше колко от кръвта в устата й е нейната собствена.

— Ти, глупава малка кучко — каза задъхано пазачът, който я бе приковал към земята. Той се претърколи настрана, за да я хване по-добре за дрехите. Лада опря длани в пода и се отблъсна с цялата си сила, за да го извади от равновесие. Той падна на пода. Тя се изправи и стовари крак върху него, събрала всички остатъци от силите си.

Гръклянът му се строши под крака й. Той задращи по гърлото си в отчаян опит да си поеме въздух, който никога повече нямаше да влезе в дробовете му, а тя се обърна към останалите.

Ако се съдеше по кръвта, разлята по пода от раната в гърлото на пазача с ряповидното лице, беше останал само един жив пазач. Той се бе притиснал към стената, застанал на един крак заради нараненото си коляно, и удряше с юмруци по вратата.

— Моля ви! Пуснете ме да изляза!

Лада погледна през дупката във вратата. Матей срещна погледа й с погнуса.

— Ако спреш да се държиш като побеснял звяр, мога да ти помогна — каза той.

Години бяха минали от последния път, когато Лада бе убила човек без оръжие. Главата й се маеше от ударите. Тя се изплю. Не й хареса вкуса в устата й. Не й харесваха и труповете по пода. Защо я бяха накарали да направи това?

— Вече получих достатъчно от това, което смяташ за помощ. Повече не ми трябва. Но на него му трябва. Отвори вратата.

Матей се обърна и излая:

— Доведете още войници!

— Няма да дойдат достатъчно бързо — Лада отново изплю кръв. Мъжът до вратата беше започнал да плаче. Матей не изпълни заповедта й да отвори вратата. А тя не можеше да си позволи да покаже слабост. Скри се дълбоко в себе си, отвъд животинския инстинкт, подтикнал я да убие другите двама. Това последно убийство бе повече въпрос на избор.

Но избор всъщност нямаше. Тя щеше да направи онова, което се налагаше да бъде направено, както винаги.

Матей, какъвто беше страхливец, дори не посмя да гледа, когато Лада счупи другото коляно на мъжа и после му изви врата.

Лада знаеше какво би я посъветвала Мара. Какво би я посъветвал Раду. Николае. Дори Дачиана би й дала същия съвет.

Изиграй си ролята. Прави каквото ти се казва. Оцелявай.

Но тя беше княз. Имаше и други начини да оцелее. Беше си проправила път през години и човешки животи, за да стигне до трона. В Европа все още имаше хора, които вярваха в нея, и такива във Влашко, които никога нямаше да се откажат от нея.

Тя беше княз. Не можеше да бъде нищо друго. И никога нямаше да достави на Матей удоволствието да си помисли, че я е победил.

Час по-късно вторият опит да я преоблекат бе направен от десетима войници. Лада нямаше шанс срещу тях и го знаеше. Но се постара с всички сили да ги нарани. След като свалиха от нея ризницата и оставиха само бельото, те я ритнаха няколко пъти и я захвърлиха в ъгъла. После грабнаха трите трупа и бързо излязоха от килията. Това поне я зарадва.

Тя се изправи внимателно, за да не покаже колко тежко е наранена след двата боя, и закрачи към вратата.

— Сега поне изглеждаш като жена — заяви Матей.

— А ти все така не изглеждаш като крал — тя се усмихна, разкривайки окървавени зъби, с лице, покрито с кръв и мръсотия, и не спря да се усмихва, докато той не се обърна със зле прикрито потръпване и си тръгна.

Чак когато падна нощта и в килията се възцари мрак тя най-сетне се строполи върху нара и се сви на кълбо, пронизана от усещането за всичко, което бе изгубила.