Кирстен Уайт
Ярко пламтим (34)

34

Търговище

Раду отново се криеше в замъка.

Когато беше малък, това бе основното му занимание. Тогава той се криеше от брат си, Мирча, и за един известен период от време от същите мъже, които избягваше и сега. Макар че тогава бяха само момчета, които искаха да го наранят.

Днес те искаха пари. Не пропускаха възможност да му поискат още. Раду проявяваше усилия да запази любезния си тон в разговорите с тях. Беше останал тук, за да им помогне. Това започваше да става все по-трудно.

Стараеше се да стане невъзможен за откриване. Не спеше в замъка, местеше се от болярска къща в болярска къща под претекст, че иска да провери дали се поддържат добре и очакват завръщането на собствениците си. Често излизаше на обход с Кирил и Симеон и прекарваше колкото можеше повече време по външната стена.

Днес бе принуден да се появи заради спор между еничарите и войниците на Арон. Хората на Арон настояваха, че всеки кон, прибран в конюшнята на замъка, принадлежи на княза. Еничарите не бяха прочути с любезността си, за разлика от Раду.

След като твърдо осведоми хората на Арон, че султанът няма да погледне с добро око на вестта, че конете му са откраднати — и после нареди на Симеон да премести конете в друга конюшня, извън замъка, където явно се бяха превърнали в твърде силно изкушение — Раду се качи на стената, за да си поеме дъх. Надвеси се над нея и огледа все така пустия град.

Погледът му привлече някаква процесия. Върволица от хора на коне, придружавани от неколцина пазачи, напредваше към замъка. Раду не можеше да си представи кой би пристигнал толкова рано. Болярите несъмнено щяха да изчакат, докато се уверят, че е безопасно, дори и след като получиха поканите на Раду. После той осъзна, че пазачите са облечени в османски стил. Един, в края на редицата, се стори много познат на Раду, макар от това разстояние той да не можеше да разбере защо.

В средата яздеха две жени. Едната бе облечена в прости, тъмносини дрехи, а другата приличаше на пролетно цвете.

Сякаш призракът на баща му се събуди и от устните на Раду излезе любимият му израз.

— Боже милостиви! — прошепна той. Назира, изглежда, не беше получила предупреждението му да не идва!

Пътят й дотук минаваше покрай прясно покритите гробове. Раду се присви вътрешно при мисълта за хилядите колове, натрупани отстрани на пътя, докато се водеха спорове дали да ги изгорят, или да ги използват, за да построят помощна защита около града. Първият вариант бе проява на уважение към загиналите, но вторият беше по-практичен. Раду мразеше факта, че тези решения се падаха на него.

Сега обаче си позволи да изпита благодарност, че Назира се е забавила достатъчно, че да пропусне погребенията. Не можеше да си представи какво би й причинила гледката на града във вида, в който той го беше заварил. Или на крехка та, чувствителна Фатима. Не трябваше да са тук. Той се спусна към пътя и почти се блъсна в Арон.

— Търсех те. Бих искал…

Раду вдигна ръце.

— Съжалявам, не мога. Съпругата ми току-що пристигна.

Арон не успя да скрие раздразнението си, макар думите му да прозвучаха спокойно.

— О, разбира се! Иди я посрещни. Аз ще почакам. Но бих искал да чуя какво се прави, за да се укрепи градът и докъде стигна търсенето на сестра ти.

Раду нямаше нито време, нито желание да се преструва, че Арон има някакво участие във военните дейности, разгърнали се около него. Но ако страната щеше да става негова, щеше да му се наложи да поеме юздите в някакъв момент.

— Да, разбира се — Раду склони глава почтително и после хукна напред.

Излезе през портата тъкмо когато конете стигнаха до нея. Към него се хвърли вихрушка от жълта коприна почти го събори на земята.

— Раду! — Назира го прегърна силно през врата. — Толкова се радвам, че си добре. Наложи се да изчакаме две седмици край Дунава, преди да решат, че е достатъчно безопасно, за да продължим. Дори минахме покрай цяла армия, която се връщаше обратно! Хамза паша каза, че си останал да помогнеш.

Раду я притисна към себе си, задържа я така и после се отдръпна, за да може да я погледне в очите. Зачуди се какво друго й бе казал Хамза паша и се молеше да е проявил тактичност и да не е споменал Кумал.

— А вие защо продължихте? Защо не се върнахте с тях?

Назира стисна устни укорително.

— Казах ти, съпруже мой. Повече няма да се разделяме. Ние сме семейство.

Фатима слезе от коня грациозно и се усмихна на Раду, склонила глава.

— Пътуването не беше толкова лошо.

Никак не й се удаваше да лъже, а усилията й да го накара да се почувства по-добре предизвикаха у него желанието веднага да я прати обратно у дома. Тя заслужаваше мир и покой.

— Освен това — продължи Назира, — винаги съм искала да видя родината ти. — Тя се усмихна щастливо и пресилено. — Прекрасно е!

Раду се засмя.

— Ужасно е. Лада не е оставила и кътче непокътнато. Но някой ден ще ви заведа извън града. Снагов е прелестен — има малък манастир в средата на красиво зелено езеро. А планините покрай Арджеш ще ви оставят без дъх — той изгледа замъка подозрително. — Сигурни ли сте, че не искате да се върнете в Одрин и да ме изчакате там да си свърша работата?

— Аз съм сигурна.

— И двете сме сигурни — додаде Фатима.

Раду въздъхна.

— Добре тогава. Бихте ли искали вие да свършите моята работа, а аз да се върна в Одрин на мига?

Назира се засмя, макар смехът й да прозвуча малко глухо и насила. После изражението й стана сериозно.

— Брат ми? Намери ли тялото му?

Раду сведе поглед към земята.

— Погребахме го с цялата любов и почит, които заслужава. Сам измих и облякох тялото му и се погрижих за погребението. Мога да те заведа при гроба му по-късно.

— Благодаря.

— Толкова съжалявам, че…

Назира сложи ръка на бузата му и го накара да я погледне.

— Повече не искам да чувам извинения за случилото се. Моля те само да скърбим заедно за брата, когото и двамата обичахме. И да скърбиш, без да се чувстваш виновен. Не мога да понеса да се чувстваш виновен, когато съм толкова тъжна.

Раду кимна. Почувства се като егоист. Наистина, чувствата му утежняваха теглото на Назира. Щом тя не го винеше, той нямаше право да я принуждава да му прости.

— Хубаво — каза тя. След това по необяснима причина повиши тон и добави: — Отивам да се настаня в покоите си с Фатима. Моля те чакай ме на северната кула сам след един час.

Раду се намръщи, объркан.

— Аз не живея в замъка.

— Е, това трябва да се промени. Ще ти е нужна нашата помощ, на братята Дан също. Всички ще заживеем тук.

Раду не можеше да обсъжда пред всички истинската причина да не живее в замъка. Макар че присъствието на Назира щеше да му осигури чудесен буфер пред исканията на братята Дан. Назира сигурно щеше да предложи и други начини да ги избягва.

— Както пожелаеш. Ще те заведа…

— Двете с Фатима сме напълно способни да се настаним и сами. Ти, без съмнение, имаш важни неща за вършене. Просто ела на тази кула — тя посочи кулата, от която като деца Лада и Раду бяха гледали влизането на Хунияди в града — след час.

Раду се поклони.

— Както пожелаеш.

Назира се вдигна на пръсти и го потупа по чалмата. Очите й блестяха от вълнение. Тя се усмихна, макар да изглеждаше сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Ти заслужаваш цялото щастие на света — прошепна тя, после се обърна и влезе в замъка с Фатима.

Раду наистина не можеше да разбере жените.

Той се възползва от времето, дадено му от Назира, за да намери Арон и да го осведоми за последните планове, включително пращането на групи съгледвачи в планините.

— Съжалявам, че няма повече време да поговорим — рече Раду, макар съвсем да не съжаляваше. — Трябва да се срещна със съпругата си. Тя измина дълъг път, докато стигне тук.

— Да, разбира се. Ще вечеряте ли с нас? Ще е приятно да има с кого да си говоря, освен с Андрей. А и Назира е по-приятна гледка от него.

— С риск да обидя брат ти, ще се съглася. Трябва да започнем да обсъждаме и вариантите ти за сключване на стратегически брак. Ще пиша на Мара Бранкович, за да я питам дали тя има някакви идеи как да се възползваме от тази възможност да заздравим властта ти.

— Да, предполагам, че това е следващата стъпка. Приятно ще е да има повече хора тук. Бях забравил колко е самотно в замъка — каза Арон с тъжен поглед в очите над тъмните кръгове, които никога не избледняваха напълно.

Част от непоносимостта на Раду към Арон изчезна, заменена от прилив на съчувствие.

— Мисля, че детските ни години са протекли по доста по-подобен начин, отколкото мислехме навремето — каза Раду.

Арон кимна и приглади предницата на новата си кадифена жилетка.

— Може би има някоя подходяща роднина на братовчед ти Стефан от Молдова.

Идеята беше добра. Стефан се държеше агресивно покрай границите и една женитба би заздравила връзките между двете държави.

— Веднага ще проверя — колкото по-скоро се уредяха нещата тук, толкова по-скоро Раду щеше да си тръгне.

Той се сбогува с Арон и тръгна през замъка към кулата. Беше малко подранил. Един от пазачите на Назира се подпираше на парапета, зареял поглед към пейзажа, с гръб към Раду. Раду не знаеше дали Назира има конкретна причина да настоява да са сами. Щеше да я изчака да дойде, преди да помоли пазача да си тръгне. Той затвори вратата след себе си шумно, за да не изненада войника.

— Боя се, че гледката е малко мрачна в момента — каза Раду колкото можа по-жизнерадостно, за да не стресне човека. Той гледаше към гробовете. Хилядите тъмни петна с току-що насипана пръст приличаха на нива с трагичен урожай. — Дадоха ли ти храна в…

Думите на Раду замряха на устните му, когато мъжът се обърна, разкривайки очи, сиви като водите в Златния рог на Константинопол.

— Киприян — прошепна той.

Киприян разпери ръце в странно скован жест. Усмихна се суховато, макар това да не бе онази усмивка, която бе спечелила сърцето на Раду, преди да осъзнае, че сърцето му е отворена и за друг, освен Мехмед.

— Нямам оръжия.

— Аз… — Раду поклати глава. Дори не му бе хрумнало, че Киприян е дошъл, за да му навреди. Макар че имаше достатъчно причини да го мрази, да иска да го убие.

Очите на Киприян пробягаха по лицето на Раду и Раду изведнъж откри, че не знае какво да прави с тялото си. Всяка смяна на изражението, всяко движение, които досега бе правил, без да се замисли, сега го изоставиха. Той замръзна пред погледа на Киприян.

Киприян кимна към чалмата на Раду.

— Отива ти — вдигна пръсти към собствената си чалма. — Аз още не съм свикнал с моята.

— Ти… Ти дойде с Назира — той бе мъжът, който му се бе сторил познат в края на свитата. Не беше разглеждал пазачите отблизо, когато излезе да посрещне жените, защото бе толкова развълнуван да види Назира отново. Ето защо бе говорила за срещата толкова високо. Инструкциите й не бяха за Раду. Бяха за Киприян.

— Първо се върнах в Константинопол — започна Киприян. — Няма да лъжа — заболя ме да видя родния си град променен. Но ти беше прав. Мехмед вече е постигнал невероятни неща. Градът е пълен с живот, диша по начин, на който не съм и подозирал, че е способен. Той е успял да възстанови старата му жизненост. Но това обясняваше само защо ти вярваше в Мехмед. А аз исках да разбера теб, да разбера откъде идваш — той се извърна и протегна ръка към пейзажа под тях, белязан от насилието над двайсет хиляди поругани души. — Това обяснява много.

Раду все още бе твърде шокиран, за да измисли какво да каже или как да го каже.

— Сега виждам, донякъде, защо османците са станали твое избавление. Защо ги обичаш. По същата причина аз обичах чичо си. Той ме спаси от жестокостта и ми даде дом и цел в живота.

Раду не издържаше повече да гледа Киприян. Преди, от мисълта, че са разделени, че никога няма да бъдат заедно, го болеше, но сега, когато го виждаше и знаеше, че никога няма да бъдат заедно, изпитваше такава агония, че се съмняваше, че ще оживее. Той вдигна очи към безоблачното синьо небе.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Никога не бих могъл…

Киприян го прекъсна.

— Мислих за всичко между нас. Всъщност не съм мислил за почти нищо друго, честно казано. А имах доста време за мислене, докато не можех да помръдна, а скъпата ни Назира се грижеше за мен. Все се връщам към три подробности. Първата е, че ти никога не предаде мен лично или доверието ми в теб. Дадох ти много възможности да се възползваш от мен срещу града, но ти не го направи. Втората: ти спаси малките ми братовчеди, макар да не беше длъжен да го правиш. Видях ги в града. Не им се обадих. Но те са живи и щастливи. Нямаше да оцелеят, ако ти не се бе върнал за тях. И третата: ти имаше множество възможности да убиеш чичо ми, но никога не го направи.

— Помислих си да го направя — прошепна Раду.

— Но не можа.

— Да.

— Защото си добър човек.

— Как можеш да говориш така след всичко, което сторих? — Раду най-сетне срещна погледа на Киприян, затърси по лицето му следи от лъжовност, от преструвка. Защото не беше възможно Киприян да го гледа с нещо различно от омраза.

— Бяхме на противникови страни. И аз бих постъпил като теб при тези обстоятелства. И наистина постъпих като теб — отидох в Одрин с единствената цел да измъкна информация от теб. Но тези страни вече не съществуват — Киприян пристъпи напред, преодолявайки разстоянието помежду им. Раду можеше да го докосне, стига да беше в състояние да вдигне ръка. Стига да не беше скован, ужасен от желанията си.

— Веднъж ти го казах — каза Киприян. — Помниш ли?

— Помня всеки миг, който прекарахме заедно.

— Казах ти — продължи Киприян с неуверена усмивка, толкова изпълнена с надежда, че причиняваше физическа болка, — че ще ти простя. Говорех сериозно.

Раду издиша, почти изхлипа. Това не можеше да е истина. Това бе дар, твърде голям и твърде скъп дар, милост, която той не заслужаваше. Никога не бе получавал нещо дори бегло подобно на това през целия си изпълнен с жестокости и мъки живот. Не знаеше, че е възможно. Раду вдигна трепереща ръка и — все още изплашен, че Киприян ще му обърне гръб — я сложи на бузата му. Киприян също вдигна ръка, покри тази на Раду с нея и преплете пръстите си с неговите.

— Сериозно говорех — прошепна той.

Раду се приведе напред и Киприян го посрещна. Устните им се сляха с движение познато, свято и лековито като молитва.