Кирстен Уайт
Ярко пламтим (33)

33

Карпатите

Макар Лада да искаше да си свърши работата с Матей възможно най-бързо, налагаше се да спре по пътя.

— Къде отиваме? — попита Оана.

— Малко ще се отклоним — Лада ги поведе нагоре по един планински проход, изкопан от вековната работа на един ручей наблизо. Земята беше безмилостна, нямаше видима пътека. Но не след дълго иззад няколко дървета изникна жена, насочила арбалет право към Лада.

— Княже! — възкликна жената и свали оръжието.

Лада й кимна. Пазачите минаха напред и принудиха още няколко жени да излязат от прикритията си. Лада се зарадва, че стражите на лагера спазват дисциплината.

Когато стигнаха в лагера, всичко бе чисто и подредено. Тук имаше повече от хиляда жени — всички онези, които бяха твърде стари, за да се бият, или пък бременни. Грижеха се заедно за децата. Имаше общо три такива лагера, но Лада мислеше, че този е най-хубавият. Между дърветата се гушеха самоделни шатри и пред всяка имаше внимателно изкопана яма за огнище. Няколкостотин деца седяха на близката поляна, а няколко жени им показваха разни предмети.

Дачиана се усмихна с неподправена радост.

— Лада! Не те очаквахме.

— Бяхте ми по пътя — Лада слезе от коня и надзърна между най-близките деца, за да види какво правят. Всяко дете имаше пръчица в ръка и дращеше с нея по земята. Странна игра.

— Учим се да четем и да пишем — Дачиана посочи най-близко застаналата жена. — През нощта Мария ни учи да познаваме буквите, а през деня ние учим децата. — Лицето на Дачиана грееше от радост. — Вече знам цялата азбука. Пиша писмо на Щефан.

Лада се впечатли. Макар че не би трябвало да се учудва. Разбира се, че жените нямаше да стоят без работа по цял ден, пилеейки времето си. Жените във Влашко работеха от раждането до смъртта си. Дори тук, скрити в планината, те намираха начини да подобрят живота на децата си.

— Ела да се разходим — Лада се обърна и Дачиана я последва. Бременността започваше да й ЛИЧИ, тя все повече изглеждаше така, каквато беше, когато Лада я срещна за първи път — свирепа, непокорна, в земите на болярина, от когото бе забременяла.

Лада вдигна поглед към преплетените клони на дърветата. Макар че в планините пролетта настъпваше по-късно, всички дървета бяха обсипани с пъпки. Пролетнозеленото тук бе почти златисто. Малки купчинки злато по всяко от дърветата на Лада. Нима можеше пролетта да е по-красива където и да било другаде? Лада вдиша дълбоко и почувства прилив на сили. После заговори.

— Кажи ми как вървят нещата тук.

— Всичко върви толкова добре, колкото може да се очаква. Разпределили сме храната и би трябвало да издържим още няколко месеца, ако се наложи. Помагаме си с дивеч, залагаме и капани. Жените са внимателни и досега не са срещали никого. Как са нещата долу?

— За малко да победим. Но болярите Басараб ме предадоха.

Дачиана плю.

— Боляри.

— Да. Но османците бездруго си тръгнаха.

Усмивката, отправена й в отговор от Дачиана, бе остра и жестока като коловете на Лада. Тя бе един от най-горещите поддръжници на плана на Лада за Търговище. Неколцина от мъжете се бяха дръпнали при мисълта да причинят това на труповете. Но Дачиана знаеше какво струва оцеляването. И се беше съгласила с Лада. Тези хора бяха вече мъртви — защо да не ги употребят за по-висша цел?

— Значи Мехмед не е харесал посрещането си.

— Съвсем не — Лада спря и се обърна, за да погледне Дачиана. — Знаеше ли, че Щефан ще ме напусне?

За нейна чест, Дачиана не се опита да се преструва, че не знае. Тя кимна, без следа от страх или съжаление.

— Идеята не беше моя.

— Но ти ще тръгнеш с него.

— Бих последвала този мъж до края на света.

Болка прониза Лада. Николае веднъж и бе казал същото. А сега беше в земята и тя губеше приятелите си един по един. Чувство на празнота я стисна в лапите си силно и внезапно така, както тя стисна медальона си.

Дачиана протегна ръка към тази на Лада. Лада не отвърна на жеста. Дачиана я стисна за рамото.

— Ще ми липсва да съм прислужница на най-странната дама, която съм срещала.

Лада се обърна и пое обратно към лагера.

— Не ми трябва прислужница. Ще се оправя — тя ускори крачка, за да не може да я настигне Дачиана. Беше се подготвила за спор, за гняв, ако Дачиана се бе опитала да я излъже. Не се беше приготвила за… тъга.

Намери коня си и препусна обратно, без да се сбогува с Дачиана. Оана, която се движеше доста по-бавно по стръмната пътека, тъкмо бе пристигнала. И тя обърна коня си с мърморене.

Лада все още имаше нея. Дачиана не й трябваше.

Но не беше съвсем същото. Дачиана беше млада, почти на същата възраст като Лада. Лада никога не бе имала приятелка, докато не срещна Дачиана. Никога не бе съзнавала, че се нуждае от приятелка — че й е приятно да има приятелка дори, — докато не загуби единствената, която бе имала.

Болката в гърдите й растеше. Лада намираше сили в приятелите си, но цената на загубата им ставаше все по-висока. Как така все още не беше научила този урок? След Раду и Мехмед, дори след баща й, сърцето й трябваше да е свикнало да не допуска никого в себе си.

Трябваше да затвори сърцето си.

Не осъзна, че отново е стиснала сребърния медальон така силно, че ръбовете се впиваха в плътта й. Дължеше на Влашко да остане цяла и непокътната. Отдадена на целта, с ясен ум. Никой нямаше да може да разбие сърцето й, ако бе изпълнено само с родината й.

За разлика от последното й идване в Хунедоара, по време в което Лада бе или незабележима, или обект на подигравки, сега към нея се отнасяха с уважение. Един от най-доверените съветници на Матей излезе да я посрещне и да я приветства в покрайнините на града. Поклони й се, както би направил с всеки княз-мъж. Този път нямаше да я карат да облича рокли и да се преструва на нещо, което не е. Този път тя влезе в града като равна на владетеля му.

— Хората ти могат да се настанят в казармата — каза съветникът, докато яздеха към замъка. Миналия път на хората й им се беше наложило да спят навън. Лада мина гордо, с високо вдигната глава, през моста и през портите към замъка, който сега не й се стори толкова задушаващ. Сега сградата се издигаше около нея като обещание.

— Вие — каза Лада и подбра двайсетина от хората си. — Погрижете се за конете и намерете легла за всички.

На останалите тя направи знак да останат с нея. Оана също остана. Уроците й за това колко е важен външният вид на нещата не бяха съвсем забравени. Лада трябваше да направи впечатление. За щастие, на нея й идваше отвътре да излъчва властност и могъщество — много повече, отколкото й се удаваше да общува с хора в препълнени зали, облечена в тежка рокля.

Вдигнала гордо брадичка, Лада влезе в замъка за втори път не като безродна девойка, а като княз. Княз-завоевател при това.

Матей, все така красив и лукав, се изправи, когато тя тръгна към него в тронната зала. Не я прегърна — това би било нередно, а и Лада не би отвърнала с готовност на подобен жест, — но й се усмихна и наклони глава с уважение. Тя направи същото, както подобаваше на положението им.

— Изненада ме — каза той, докато я изучаваше с поглед.

— Това е, защото не ме познаваш. Ако ме познаваше, нищо в мен не би могло да те изненада.

Матей се засмя и махна на един слуга. Донесоха поднос с вино. Лада пое един бокал и го вдигна, щом Матей вдигна своя. Той продължи да я наблюдава над ръба на чашата, свъсил вежди замислено.

— Сега разбирам защо баща ми ти отделяше толкова време. Знаеш ли, малко ревнувах. Не разбирах защо заслужаваш вниманието му, а аз едва успявам да го привлека към себе си.

— Баща ти правеше това, което смяташе, че е най-добро за теб. И беше прав — Лада размаха ръка към залата. — Сега си крал.

Тя вдигна бокала си към короната му. Ръката й замръзна насред жеста. Короната му. Короната, която по-рано не можеше да си позволи. Тя свали чашата, обхваната от тревога като студено течение. Матей бе облечен в жакет, поръбен с кожи с висока бяла яка, скриваща шията му. Тъмната му коса бе къса, леко къдрава, брадата — изкусно подрязана. Изглеждаше точно така, както бе изглеждал при последната им среща. Короната не беше променила нищо. И беше променила всичко.

Матей се облегна назад в трона си и наклони глава настрани.

— Ти наистина си забележително създание. Все още не мога да повярвам, че успя да постигнеш всичко това.

Лада подаде бокала си на слугата. Опита се да се отърси от предчувствието за беда. Това бе просто корона. Вероятно Матей бе успял да убеди Полша да му я върне. Тя не можеше да си позволи да загуби подкрепата му. Налагаше се да се възползва от новопридобитата му гордост, за да го подтикне към действие. Тя се прокашля.

— Представи си какво ще постигнем заедно. За Европа. За християнството. За нашите два народа.

— Да — той се усмихна. — Не съм забравил услугите, които ми направи последния път. Моля те, знай, че съм ти благодарен и за това, което вършиш за мен сега. И приеми предварително извиненията ми.

Матей даде знак. Няколко десетки войници нахлуха в тронната зала, обезоръжиха и убиха свитата на Лада. Тя издърпа меча си с яростен вик, но между нея и Матей вече имаше твърде много хора. Тя уби двама, трима, четирима, преди да я повалят на земята, с лице, притиснато към плочите, и да завържат ръцете й зад гърба. Тя чуваше как Оана кълне на румънски, но никой от хората й не издаде и звук. Всички до един бяха убити.

Гласът на Матей отекна в залата, отскочи от пода, към който бе притиснато тялото й, и от тавана, който тя не можеше да види.

— Ти ми помогна да седна на трона и сега ще ми помогнеш да го задържа. Толкова незначително нещо — да изтъргувам свободата ти за своята безопасност на трона. Знам, че може би не ми вярваш, но наистина съм ти благодарен — когато го зърна за последен път, преди да я извлекат от залата, той й се усмихваше топло и бе вдигнал бокала си за наздравица.