Кирстен Уайт
Ярко пламтим (31)

31

Крепостта Поенар

Лада се надвеси над каменната стена, стърчаща от ръба на скалата. Сребристата лента на Арджеш се виеше далеч в ниското. Крепостта най-сетне бе готова. Тя щеше да бъде нейно убежище, нейно светилище, нейна отправна точка. Тя вдиша дълбоко студения сутрешен въздух, все още влажен от утринната мъгла, за да укрепне, да стане непобедима като крепостта си.

Имаше работа за вършене.

Хората й, и мъжете, и жените, бяха пръснати из планините наоколо на групи по двеста. Така беше по-лесно и чисто практически, тъй като групи по двеста души можеха да се движат по-бързо, и от стратегическа гледна точка, защото по-лесно можеха да останат незабелязани. Дори ако враговете разкриеха един лагер, това нямаше да се отрази тежко на ресурсите на Лада. Тя и последователите й можеха да се крият тук месеци наред.

Не че тя имаше намерение да прави точно това.

Обърна се към Богдан и Григоре. Беше повишила Григоре след успеха му при защитата на Букурещ, макар той все още да я дразнеше. Всеки я дразнеше, защото не беше друг човек, когото тя обичаше повече.

— Пратете вест за победата ни на папата — нареди тя. — Погрижете се да разбере какво сме направили. Избихме петнайсет хиляди от тях и накарахме цялата армия да подвие опашка и да побегне. Може би при тези резултати ще реши да ни прати нещо повече от похвала. Похвалите нито хранят хората, нито убиват врагове. Искам пари и войска.

Григоре пристъпи от крак на крак с очевидно неудобство.

— Не мога да чета. И да пиша.

— Къде е Дору? — попита Лада с въздишка. — Той може да пише.

Едрите черти на Богдан се изкривиха от неловкост и объркване.

— Той умря. При нощната атака.

Лада не беше забелязала. Размаха ръка, раздразнена от себе си, задето не бе разбрала, и от Дору, задето бе умрял.

— Тогава ти го напиши или намери някой друг да го свърши. Папата трябва да ни помогне. Искам истинска сила зад гърба си, когато се върнем в Търговище. Трябва да започнем да планираме как да си го върнем.

Тя знаеше, че труповете са събрани и че в града е останал отряд войници. Но те без съмнение не мислеха, че няколко хиляди османци могат да я спрат. Не и сега.

Пръстите й потропаха по меча в ножницата на хълбока й.

— Искам и да ми хванете всички войници от армията на болярите Басараб.

Точно те, Басарабите, водени от мъж на име Галеш — слабият, неверен Галеш, — бяха задържали армията си, което й бе струвало истинската победа в онази нощ. Сега се криеха някъде из планината, използвайки нейната стратегия. Само че тя нямаше да им свърши толкова добра работа, колкото вършеше на нея. За миг тя обмисли да ги избие до крак, но това щеше да е прахосване на ресурси. Щеше да отреже само главата и да присъедини тялото към своите сили.

— Искам ги всичките. И главата на Галеш. Това е най-важната ни задача.

— Изчисти собствената си къща, преди да тръгнеш да помагаш на съседите — каза Оана с мила усмивка и подаде на Лада купа с каша и парче сушено месо.

— Или в нашия случай, изчисти собствената си къща, преди да се сбиеш със съседите, задето са се опитали да ти откраднат нещата. Трябва и да си върнем Килия от братовчед ми, за да научи Молдова урока, че не бива да престъпва границите ни.

— Искаш ли да го убиеш? — попита Богдан.

Лада се намръщи. Не беше сигурна. Не можеше да вини крал Стефан за действията му. Тя също би се възползвала от ситуацията, ако бе на негово място. Между Молдова и Влашко имаше няколко града, които все минаваха от едни в други ръце през няколко десетилетия и тя би ги завзела с удоволствие. А и въпреки предателството му, тя още харесваше братовчед си. Напомняше й на Николае.

Тя остави купата, изгубила апетит.

— С това ще се занимаваме, когато му дойде времето. А сега да се върнем у дома. Имаме ли съюзници в Трансилвания?

Григоре се размърда — неудобно му беше да съобщава лоши новини.

— Ти… не си много на почит там.

— Още ли? Въпреки че пратих турците да бягат с подвити опашки?

— Може да пратим малко хора да проверят.

Лада кимна, после се поколеба.

— Не пращай най-добрите. Вземи такива, които лесно можем да заменим — собственото й отношение към посланиците бе далеч от приятелско. Не искаше да рискува живота на някого, когото би било трудно да замени.

Очите на Григоре се разшириха, изпълнени с ужас. Тя не разбираше защо.

— О — каза тя, припомнила си последните си думи. Взе отново купата и му я подаде. — Нямам предвид, че ти си заменим. Ти ще се оправиш.

Тя закрачи напред-назад покрай стената над скалата.

— Имаме ли някакъв шанс да убедим Скендербег да се присъедини към нас?

Богдан сви рамене.

— Нямам никакви връзки в Албания.

Лада махна с ръка. Разбира се, че нямаше връзки. Трябваше й Щефан. Къде беше той. Николае би могъл…

Тя спря и разтърка врата си. Трябваше й нейна собствена Мара Бранкович. Дори откри, че Дачиана й липсва. Ако Дачиана бе получила някакво образование в детството си, щеше да се справи по-добре от който и да е от мъжете под командването на Лада. Обземаше я пулсиращ гняв, щом си помислеше колко много потенциал сред народа й бе пропиляван само заради пола на хората. Тя събра косата си на тила и я завърза с кожена лента.

— Намери някой надежден и го прати при Скендербег. Той надали ще може да помогне — все още се бие с османците на собствена земя, — но не пречи да опитаме. Все пак е потенциален съюзник.

— Като говорим за съюзници, какво стана с Матей Корвин? — Оана вдигна ръце да оправи прическата на Лада, но Лада я плесна.

— По негова молба, хората, които прати, бяха сложени под командването на Галеш Басараб. Затова не знам чия страхливост и чие предателство ни отне пълната победа — тези на болярите Басараб или и тези на Матей.

— Какво може да спечели Матей от твоята загуба? — Оана бутна недокоснатата от Григоре каша обратно в ръцете на Лада. Лада сбърчи нос и хапна насила няколко хапки. Яденето и спането бяха досадни задължения. Искаше й се да може да ги прехвърли на някой глупак като Григоре, за да може да работи през всички часове на денонощието.

Боеше се, че ако спре да се движи, ако спре да гради планове и заговори, тогава…

Не знаеше. Ни страхът я мъчеше постоянно, ядеше я отвътре и единственият начин да го надвие бе да не спира да се движи напред.

— Какво може да спечели? Не зная. Свободно Влашко само би му било от полза. Така има по-голям буфер между собствените му граници и османците. Но няма да се преструвам, че го разбирам. Де да можеше баща му да е крал — Лада си позволи за момент да си представи как биха се развили събитията, ако на хълмовете я чакаше Хунияди. Колко славна щеше да е победата, колко мощно щяха да разбият армията на Мехмед.

Всички щяха да запомнят тази нощ и имената им завинаги.

Но пък от друга страна, ако Хунияди се биеше редом с нея, той щеше да обере всички лаври. Само него щяха да запомнят.

Пазачите доведоха едно задъхано момче, цялото запотено. Не беше лесна работа да се изкачиш до върха на планината, до крепостта. Повечето й затворници бяха умрели, докато качваха камъните.

Момчето се поклони ниско и й подаде една кожена торба.

— Писма, княже мой.

Лада ги взе. Едно от Мара Бранкович тя остави настрана за после с пристъп на завист, че няма своя собствена Мара.

Раду. Раду щеше да е нейната Мара.

Пръстите й стиснаха купчината писма и измачкаха прошения и искания от хора, чиито имена тя не беше и чувала. Но на дъното на торбата откри писмо, запечатано с герб, върху който се виждаше гарван. Матей. Тя го отвори с кинжала си.

Лада свъси вежди в очакване на лоши новини. За пръв път бе изненадана.

— Матей приветства победата ни. Казва, че не е знаел, че Басараб ще се окажат толкова страхливи и ни дава последното му известно местоположение на войската на Галеш!

Ако бе казал само, че не е знаел за предателството, Лада щеше да продължи да го подозира. Но ако мястото се окажеше вярното… Лада можеше да избие останалите боляри и да присъедини и влашките, и унгарските войници към своята армия.

— Изненадан е колко бързо е побягнал Мехмед — Лада се засмя. — Матей очевидно не знае какъв скъперник е Мехмед. Но самият Матей е станал по-смел! Готов е да ни даде още пари и войска. Смята, че можем да си върнем контрола над Дунава и да затворим този проход към Европа за Мехмед! Ако контролираме Дунава, ще разбием цялата му васална система…

Лада отпусна ръката с писмото, докато в главата й кръжаха ХИЛЯДИ възможности. Беше копняла до нея да е Хунияди, но може би Матей щеше да се окаже по-полезният от двамата. Той има връзки в Европа. Тя имаше свиреп нрав и уменията да води армия срещу Мехмед. Заедно, двамата имаха реален шанс да освободят не само Влашко, но и останалите държави под игото на Мехмед.

Какъв удар щеше да е това за него! За хазната му, за вярата му, за гордостта му. Лада усещаше вкуса му. Тя искаше да освободи Влашко, да, но ако можеше да стори и повече, защо не?

Щеше да приеме възможността. С радост. С възторг дори.

— Матей иска да отида при него, за да планираме действията си и после да се върна с войската.

Ако тръгнеше сега, щеше да стигне след два дни. Това щеше да им даде достатъчно време да измислят стратегия и да намерят съюзници. Тя не се съмняваше, че Матей, с благородното си лице и сладкодумен език, ще се справи по-добре от нея. И щеше да се върне във Влашко преди остатъците от армията на Мехмед да изградят силна защита на Търговище без никой да им се противопостави. Мехмед си беше отишъл, но тя не бе толкова глупава да вярва, че не е оставил никого да командва тук.

Тя прибра писмото в туниката си.

— Тръгвам веднага.

Богдан кимна.

— Ще дойда с теб.

— Не. Искам да тръгнеш след Галеш и Басараб. Информацията на Матей може да е отпреди седмица. Трябва да ги намериш сега. Прати ми вест, когато избиеш болярите и вземеш войниците.

— Не ми харесва да отиваш сама. Не вярвам на Матей.

— Нито пък аз, но засега целите ни се припокриват. Няма да оставя тази възможност да ни подмине.

— Григоре може да се справи с Галеш, затова…

Лада стисна ръцете на Богдан и го прекъсна.

— Само на теб се доверявам с тази задача.

Вярно беше. Толкова много хора бе изгубила. Но Богдан оставаше. Тя знаеше, че от всички мъже на света само той няма да я предаде.

— Аз ще отида с нея — каза Оана и потупа Богдан успокоително по рамото. Това накара Лада да осъзнае колко рядко се докосваха. Оана докосваше Лада много по-често. Богдан също. Дали защото Лада някога бе повереница на Оана, или защото Богдан й бе отнет толкова рано, но Лада бе в центъра на техните отношения. Тя сподави усмивката на удоволствие, предизвикана от тази мисъл.

Оана уви рамене с шала си и го завърза отпред.

— Една дама никога не бива да остава сама. Не и в чужд замък.

Лада изпръхтя весело.

— Значи, ако някой заплаши честта ми, ти ще го убиеш с иглите си за плетене, така ли?

Оана се усмихна широко. Около очите й се очертаха благи бръчици.

— Не се съмнявай в способностите ми.

— Никога не съм се съмнявала.

След като се сбогуваха с Богдан, Лада и Оана слязоха от планината с трийсет войници. Конете ги чакаха в близкото село, което бе толкова отдалечено, че никой не си бе направил труда да евакуира жителите му.

Лада седна нетърпеливо, с изпънат гръб, на седлото. За пръв път отиването в Унгария не й се струваше като наказание. Струваше й се като победа.