Кирстен Уайт
Ярко пламтим (30)

30

Пред Търговище

Бяха потрябвали двайсет хиляди кола, за да се отправи едно послание: Лада никога нямаше да се откаже.

Раду не знаеше кое бе потресло Мехмед по-дълбоко — видът на толкова много от собствените му хора набити на колове в ужасяващ разрез с мюсюлманските погребални традиции или осъзнаването, че Лада наистина е възнамерявала да го убие в онази нощ.

Оттеглянето им от града се бе наложило и заради сломения дух и по здравословни причини. Настроението в лагера беше, най-меко казано, несигурно. Раду дочу доста мърморене за връщане у дома. Трябваше да решат какво да правят, преди войниците да си съставят категорично мнение за събитията, каквото и да е то, и подчинението да пострада.

Мехмед се беше настанил в много по-скромна, незабележима с нищо шатра. В нея се намираха двамата сега и в нея бяха прекарали последните няколко часа. Раду чакаше, без да продума, до Мехмед, който седеше с изпънат гръб, вперил очи в килима. Безмилостно чоплеше златните нишки по робата си.

— Как да се боря с това? — попита Мехмед най-сетне. За пръв път от първото посещение на Лада преди две нощи бяха сами. Мехмед изглеждаше като друг човек. Раду също се чувстваше друг. Много по-стар като начало. С колко века можеше да остарее за няколко години?

— Как да се боря с това? — повтори Мехмед, но Раду не мислеше, че пита него. Той подозираше, че преди двойния удар от разкритието на истинските намерения на Лада и кошмарната сцена в Търговище, Мехмед не бе приемал нещата сериозно. За него всичко бе повече игра, отколкото война. Към Константинопол бе тръгнал с религиозен плам. Тази кампания целеше да му върне Лада.

А сега Лада се бе погрижила той никога да не й прости. Всички надежди, които бе хранил Мехмед двамата да се съберат отново, бяха безжизнени и се разлагаха като труповете в Търговище.

Лагерът се бе отдалечил достатъчно от града, така че вонята да не разболява хората. Раду накара собствения си отряд — четири хиляди опитни, обучени бойци — да копаят гробове, вместо да летят към битка. Но те не бяха сами. Али бей, Ишак паша и Хамза паша също бяха отделили колкото души можеха да си позволят, за да осигурят на османските си братя достойно погребение. Мъжете работеха на смени с тъжна покорност. Някои копаеха, други пазеха, трети се молеха.

— Получихме Търговище, но това няма значение — гласът на Мехмед бе измъчен като погледа му. — Не знам как да водя война, в която тактиките са безполезни, в която численото превъзходство няма никакво значение, в която портите се оставят отворени, а градовете се охраняват единствено от обвиняващите трупове на мои поданици. Кажи ми как да се боря с това. — Той вдигна умолителен поглед към Раду.

— Не можеш — Раду коленичи пред Мехмед. Приятелят му се наведе, опря глава на краката на Раду и се сви на кълбо. Раду сложи ръка върху чалмата му. Жаркото желание на Раду бе изчезнало, страстта му бе се бе уталожила под напора на времето и разочарованията. Но нежната му обич към приятеля, към султана, нямаше да го напусне без бой.

— Ако останем — каза Раду, — ще трябва да я преследваме в планините. Ще минат месеци. Може би години. Тя ще изтощи хората ти с глад, болести и отчаяние от неуспеха. Не можем да се бием по нейните правила и да победим.

— Какво да правя тогава?

Безокото лице на Кумал се надигна неканено в съзнанието на Раду. Той затвори собствените си очи. Това не помогна.

Лада не можеше да спечели тази война. Той нямаше да го допусне.

— Върни се в Константинопол. Опожари всички градове, покрай които минеш, и прибери всички изостанали животни. Навсякъде преувеличавай числата. Кажи на Мара да пише на всичките си контакти каква славна победа си извоювал, колко лесно се е върнало Влашко в лоното на васалничеството и Арон е седнал на трона.

— Но Лада спечели!

— И кой ще разкаже тази история? Селяните й ли? Ордите й безимотни, безименни хорица? Как ще стигнат те до папата, до италианците и до цяла Европа, за да разкажат за победата й? Ще се пръснат слухове, без съмнение, но доказателствата ще са в наша полза. На трона в столицата ще седне наш човек. Нашата войска ще се върне триумфално у дома.

— Ако си тръгнем, Лада ще започне отново да се бие.

— Не — Раду въздъхна тежко и приглади ръба на чалмата на Мехмед. — Казах, че не можем да се бием по нейните правила. Ще се бием по моите. С твое разрешение, ще остана тук с отряда си и ще се захвана за работа. Мога да открадна страната от сестра си чрез единственото нещо, в което тя не може да ме надвие.

— Стрелба с лък? — попита Мехмед. И двамата се усмихнаха на жалкия му опит да се пошегува, но усмивките помръкнаха миг след като се бяха появили.

— Привлекателност. Ще я победя с манипулация. Политика. С говорене на точните неща на точните хора в точния момент.

— Тя ще се бори.

— Може да се опита, но ще се провали. Тя се опита да разруши основите на сградата, в която живее. Опита се да бъде княз, докато разрушава цялата система, която крепеше трона на княза. Ще открия всеки враг, всеки болярин, изгубил син, братовчед или брат, всеки благородник, който с право се бои за мястото си в нейния нов свят. Ще използвам Трансилвания, Унгария и Молдова. Ще й открадна всеки камък подкрепа, докато не остане сама насред руините на новото Влашко, което се опита да построи.

— И после какво? — Мехмед се изправи и впери очи в Раду. — Тя никога няма да спре. Не може да спре. Каквито и глупави надежди да съм хранил, че може да се върне при нас, вече ги няма.

Мехмед твърдо се бе противопоставил на убийството на Лада. Сега Раду виждаше, че мнението му се е променило. Имаха толкова общо помежду си, сестра му и султанът. И сега се мразеха със същата решимост, с която се бяха обичали.

И заради това труповете се множаха.

Раду знаеше, че и преди се е изправял пред същото предизвикателство, знаеше, че се е показвал твърде слаб да вземе правилното решение и знаеше, че не може да допусне да сбърка отново, щом на карта бяха заложени толкова човешки животи. Егоистично бе да избягва да направи необходимото. Онова, което Лада на негово място би направила. Раду можеше да намери сили за тази едничка ужасна задача. Тя щеше да го съсипе, но вече не можеше да иска хиляди невинни да плащат, за да може деликатната му съвест да остане чиста.

— Тогава ще направя каквото трябва. Ще сложа край на всичко.