Кирстен Уайт
Ярко пламтим (3)

3

Търговище

Ако Лада бе подозирала под какво количество хартия ще се окаже затрупана, може би щеше да си избере друга титла вместо княжеската. Беше се върнала освежена от пътуването си до крепостта, а завари планини от писма, очакващи вниманието й.

Тя изпъшка и дръпна глава. Четката, с която Оана я разресваше, бе попаднала на сплъстен кичур.

— Изправи се — скара й се Оана.

— Не искам да чета — каза тя и махна немощно с ръка към масата, отрупана с искания за времето и вниманието й.

— Бих ти помогнала, но не мога да чета.

— Смятай се за късметлийка — Лада седна на пода до масата и събори шепа прошения в скута си. — Иди намери Щефан. Искам да говоря с него, ако някое от писмата се окаже интересно.

После започна да ги разпределя.

Болярин, настояващ за компенсация след смъртта на роднина — захвърли го в купчината в ъгъла.

Болярин, молещ за среща, за да обсъдят отчуждаването на земя за целите на Лада — в същата купчина.

Писмо от братовчед й Стефан, краля на Молдова. Това писмо тя прочете внимателно. Никога не се бяха виждали, но той имаше репутация на свиреп владетел. Пишеше й, за да я поздрави за възкачването на трона и да я похвали за реда и мира, царуващи в страната й. Не споменаваше майка й. Писмото изпълни Лада с мрачна тръпка на отмъстително задоволство. Майка й бе говорила неспирно за ежегодните му посещения. Стефан бе едно от ярките петна в тъжния й, самотен живот, а тя самата нямаше никакво място в неговия.

После обаче краят на писмото вгорчи удоволствието на Лада.

Моля те, бъди внимателна и не разваляй отношенията си със съседите ни. Уведоми ме щом договориш нови условия със султана. Нямам търпение да ги чуя.

Тя разгневено захвърли писмото в купчината с исканията на болярите.

— От Матей Корвин — каза Щефан и й подаде тънко писмо.

Лада не го чу да влиза в стаята, но нямаше да му достави удоволствие, като се изненада от безшумното му движение. Все още му беше сърдита, че не дойде да се срещне с нея в имението на Николае.

— Ти го прочети. Мен не ме интересува.

Тя взе друго писмо — поредната порция глупости от недоволен болярин.

— Матей иска среща. Казва, че имате много неща за обсъждане.

— Нямам какво да му кажа. И двамата получихме онова, за което се бяхме разбрали. Що се отнася до мен, отношенията ни са приключили.

Щефан й подаде писмото.

— Трябва ни за съюзник.

— На нас ли? На мен той не ми трябва за нищо.

Щефан продължи да стои с протегната ръка и все така безизразно лице. Лада изръмжа ядно, дръпна писмото и го сложи до себе си, но не в купчината за изгаряне.

— Много добре.

Щефан взе друго писмо.

— Това е от Мара Бранкович. Тя е… — той млъкна и зарея поглед в пространството, докато направи справка с хилядите късчета информация, които съхраняваше в паметта си. — Дъщерята на сръбския деспот. Вдовица на султан Мурад.

Лада отвори това писмо с повече любопитство, отколкото бе изпитвала към кое да е писмо досега. Почеркът на Мара бе съвършен, елегантен. Нямаше и едно петънце мастило. Лада прочете писмото два пъти, за да е сигурна, че го е разбрала.

— Мара е отишла в Константинопол и е станала съветник на Мехмед. Чувал ли си нещо подобно? Толкова бързаше да се махне от Одрин, а сега се връща в империята доброволно?

— Никога не съм чувал за чужденка-съветник на султан.

Лада се намръщи и отново зачете писмото.

— Умно решение от негова страна обаче. Тя е блестяща. А и като сръбска аристократка има връзки и може да се справи с европейците по-добре от него. Идеален избор за затопляне на отношенията — Лада се облегна назад и почука с писмото по крака си. Мехмед определено щеше да извлече полза от такава съветничка, но пък Мара не беше от типа хора, които се озовават в нежелани от тях самите ситуации. Женитбата й за Мурад бе насилствена, но тя бе извлякла от нея всичко, което бе могла. И се бе отървала от тази женитба, за да се върне при семейството си.

Аха. Значи това бе причината. Мара бе все още достатъчно млада, за да е добра партия за политически брак. Отиването й в империята и позицията й на съветник я изкарваха от обсега на бащината й власт. Отсега нататък тя щеше да бъде напълно свободна. Умна жена!

— Хмм? — Лада вдигна глава, разсеяна от спомените за срещите си с Мара, по време на които по-възрастната жена я беше съветвала как да използва изискванията, налагани й от обществото, за да си осигури стабилна позиция. Лада не харесваше методите й, но нямаше как да отрече, че Мара знае какво прави.

— О, кани ме да ида в Константинопол. Звучи като невинна покана. Ела да видиш двореца! Ще хапнем, ще се разходим из градината, ще обсъдим начините, по които да позволиш на Мехмед и ужасната му империя да продължат да ти диктуват живота! Чудя се дали сама е измислила всичко, или Мехмед й е казал да ми пише с мисълта, че отношенията ни от миналото ще ми променят решението — Лада не знаеше на кой вариант предпочита да вярва — че Мара се опитва да я манипулира, в което тя не се съмняваше и нямаше нищо против, — или че Мехмед се опитва да я спечели, без да подбира средствата.

Но ако случаят бе такъв, той, без съмнение, щеше да изпрати Раду. Или поне да го накара да й пише. Не беше получавала известие за него, откакто й бе писал, за да й съобщи за падането на Константинопол и за новата си титла на бей.

Може би отсъствието му значеше, че Мехмед вече не контролира Раду. Защото Мехмед никога не би пренебрегнал предимство като брат й, и ако имаше избор.

— Трябва да пишем на брат ми — каза Лада и взе друго писмо.

— За да го помолим да дойде и да ни помогне ли?

— Не. — Тя захвърли писмото, без да го погледне. — Сама се научих как да се справям с болярите. Той не ми е нужен. Но може да се окаже полезен източник на информация за Мехмед.

Лада можеше да приеме това като причина. Другата, по-малка причина, бе, че Раду й липсваше. Беше се страхувала за живота му в Константинопол и се беше питала какво се е случило с него там. Не й харесваше да се чувства по този начин. Раду бе този, който тъгуваше, който скърбеше за другите.

— От папата — каза Щефан и й подаде друго писмо. — Проклина неверниците и призовава небесата да сринат империята им. После призовава към мир.

— Време е да избере едно от двете — Лада метна писмото от папата в купчината за изгаряне. — Де да имах държава без граници. Де да имах остров.

Тя се изправи и огледа останалите писма. Искания и молби, съюзи и врагове, всякакви политически нюанси от десетина държави и една настъпваща империя, която крещеше за вниманието й.

Тя събра всички писма и ги хвърли в огъня. Избърса следите от пергаментов прах и восък в панталоните си.

— Отивам в конюшнята. Навън е прекрасен ден за езда.

Две седмици по-късно пристигнаха без предупреждение и без покана посланици на империята, придружени от отряд еничари. Лада нареди част от собствените си войници покрай стените на залата, за демонстрация на сила. На всеки еничар имаше по трима местни войници. Сред тях имаше и бивши еничари, но всички гледаха пратениците студено.

Лада се бе отпуснала на трона си, преметнала крак през подлакътника. Нетърпеливо размахваше крак и потропваше с него по трона. По обърканите погледи и непрестанното мърдане на пратениците разбра, че пренебрегването на етикета от нейна страна ги изнервя.

Тя се усмихна.

— Това е Влашко. Проявете уважение, свалете си шапките.

Нито еничарите с високите си цилиндрични кавуци, нито посланиците с чалмите понечиха да изпълнят заповедта й.

Водачът на посланиците, възрастен мъж с посребрена брада и хитри очи, вдигна вежда пренебрежително.

— Носим условията на васалния договор с нашия султан, Божията ръка на земята, Римски цезар, Мехмед Завоевателя.

Лада почука замислено с пръст по брадичката си.

— Какъв товар да си Божията ръка! Коя ръка ще да е точно, чудя се. Дясната или лявата? Ако Мехмед си избърше задника с ръката, която е Божия, вместо със собствената си, няма ли да бъде ударен от гръм за богохулство?

Много от войниците й се разсмяха грубо и Лада поруменя от удоволствие. Но Богдан извърна поглед. Той мразеше тя да говори по този начин за Бог. Поведението му й напомни нещо важно. Макар тя да нямаше полза от Бог, повечето й хора бяха вярващи, а всичко, предизвикващо вяра, бе източник на власт. Тя бе видяла какво успя да постигне Мехмед с непоклатимата си вяра. Бе видяла как същата тази вяра отне брат и. Вярата означаваше власт. Лада знаеше, че не бива да пренебрегва нищо, което й дава власт над околните. Тя изправи гръб.

— Нашият Бог, единственият християнски Бог, няма форма и, следователно, ръце. Ние не приемаме титлата и властта на вашия султан. Нямате работа тук. Махайте се.

— Има още нещо — предводителят на еничарите пристъпи напред. Беше нисък, но широкоплещест, годините военна практика си личаха във всяко движение. Лада почти бе забравила колко съвършени бяха еничарите. Тази мисъл я обезпокои, щом ги сравни с мъжете, които командваше сега. Сегашната й армия не можеше да се мери с тези хора, тренирани от ранно детство да бъдат единствено оръжия на султана.

Предводителят на еничарите продължи:

— По пътя насам минахме през България. Изглежда, по границата ви е имало конфликти. Няколко влашки села бяха опожарени.

Лада не можа да повярва, че чак сега чува за това, и то от враговете, а не от собствените си хора. Вбеси я мисълта как той й показва, че разполага с повече информация от нея.

— Все още не съм получила доклад за това.

Изражението на еничаря не се промени, остана си изострено и твърдо като стомана.

— Всички румънци бяха мъртви. Неприятен случай. Вероятно недоразумение. Но щом подпишете новия васален договор, България ще ви стане верен съюзник и подобни конфликти вече няма да има. Султанът пази васалите си.

Този мъж, този османец, си мислеше, че може да дойде тук и да й съобщи за нападения над нейната страна — за убийството на нейни поданици, — за да я принуди да се съгласи с условията на султана. Нима наистина смяташе, че убитите румънци биха подкрепили съюза с убийците им? Освен това беше нелогично той да узнае за случилото се преди нея.

Освен ако самият той не беше участвал в събитията. Лада се наведе напред и заговори студено.

— Избили сте хората ми.

По устните на еничаря се изписа усмивка, която не достигна до очите му.

— Не, българите избиха хората ти покрай една неуредена граница. Условията на султана ще елиминират неуредиците. Солидният договор, който се спазва стриктно, ще опази народа ти.

Лада оголи малките си бели зъби. Това не беше усмивка.

— Аз пазя народа си. И отмъщавам за него. Няма какво да науча от вас за уважението. В края на краищата никой от вас не прояви уважението да си свали шапката — тя се изправи. — Вържете ги.

Войниците й се втурнаха напред. Предводителят на еничарите и неговите хора се опитаха да се борят, но не им беше позволено да внесат оръжия в тронната зала, затова бързо бяха победени, макар да не мина без бой и няколко строшени носа.

Водачът на посланиците я изгледа кръвнишки.

— Не можеш да ни нараниш. Не би рискувала последствията, които това ще донесе.

— Вие не се разтревожихте от последствията, когато избихте хората ми — Лада кипеше от ярост. Бяха дошли на нейна земя. Бяха изклали румънци под нейна защита. За разлика от писмата, тези действия не можеха да останат без отговор. Тя щеше да изпрати послание, чийто смисъл щеше да отекне из империята на Мехмед и цяла Европа.

Тя закрачи в кръг около посланика, после подръпна чалмата му.

— Ще ви помогна. Щом за вас е толкова важно да останете с чалми на главите в мое присъствие, щом е толкова важно, че да рискувате да проявите неуважение към княз, ще се погрижа никога повече да не ви се налага да ги сваляте — Лада се обърна към Богдан. — Донеси ми чук и пирони.

Най-сетне водачът на посланиците трепна. Най-сетне видя как отговаряше Лада на неуважението и на смъртта на поданиците си.

Лада застана в един ъгъл на залата, докато хората й набиваха пироните в главите на османците. Както винаги, се насили да гледа. Щеше да е по-лесно да го свършат някъде другаде. В някое тайно подземие. Но не. Тя искаше да присъства и да види нещата, които се налагаше да се правят, за да има във Влашко сигурност. Това бе неин товар, нейна отговорност.

Писъците им бяха силни. В един ярък, кървавочервен момент, в съзнанието й изплува спомен за едно от многото й посещения в залите за изтезания на султана, за да наблюдава жестоката работа на мъчителите. Цената на стабилността винаги се заплащаше с кръв, плът и болка.

Тя наблюдаваше сякаш от много далече.

Това не бяха хора. Това бяха постигнати цели. Не бяха хора.

Внезапно я обхвана силно облекчение, че Раду не е до нея.

Не искаше да си представя изражението му, ако беше тук. Открай време се опитваше да го опази, защото той бе нейна отговорност. А сега цяло Влашко бе нейна отговорност. Тя бе готова да направи всичко необходимо, за да опази народа си.

Писъците спряха. Което беше хубаво. Лада имаше и друга работа.

— Пратете ги обратно на Божията им ръка — каза тя, хвърляйки поглед към телата. Някои бяха още живи. Неприятно беше, но нямаше да останат живи още дълго. — Кажете му, че ще получа уважението му.

Тя се обърна към Богдан, чиито ръце бяха потънали в кръв. Майка му, Оана, щеше да я изчисти. Някои неща никога не се променяха.

— Пратете за Николае и войската. Имаме работа в България.