Кирстен Уайт
Ярко пламтим (28)

28

Пред Търговище

Хамза паша удари с юмрук по масата.

— Ако подкрепленията от хълмовете й се бяха притекли на помощ, можехме да загубим. За нея се биеха жени. Жени! Изгубих много от хората си, защото бяха прекалено стреснати, за да вдигнат ятаганите си срещу тях.

Раду си представи как подпалва масата и я захвърля сред руините на съсипания обоз. Ненавиждаше тази маса заедно с картата отгоре й и все повече започваше да ненавижда и хората, събрани около нея.

Усмивката на Али бей бе остра като върха на ятаган.

— Значи са сбъркали. Моите еничари преодоляха изненадата си бързо.

— Не се преструвай, че твоите хора са обърнали хода на битката. Победихме само заради сделката на Раду със съюзниците й — рече Ишак паша, най-умереният сред тримата.

Хамза паша изпухтя презрително, сякаш усилията на Раду да убеди болярите Басараб да се въздържат от участие в битката бяха плод на случайност, а не ход, който наклони везните в тяхна полза.

— В Търговище няма да може да използва същия номер. Не можем да разчитаме, че някой друг ще я предаде. Простолюдието я обожава.

Раду хвърли поглед към входа на шатрата. Мехмед го нямаше. Раду не го беше виждал от нощта на нападението. Никой не го беше виждал оттогава, освен пазачите му. Кирил беше докладвал на Раду, че Мехмед е невредим и, очевидно, напълно способен веднага да заспи.

Раду потърка чело. Главата го болеше от изтощението и вдишания дим.

— При обсада ще имаме предимство.

— Предимството е винаги на страната на обсадените! При Круя…

— Аз бях при Круя — каза Раду и прекъсна Хамза паша. Беше му омръзнало старецът да го пренебрегва. — Пред стените. Бях и в Константинопол, вътре в града. Обсадите не са ми непознати.

Той не се усмихна, за да смекчи остротата на думите си. Знаеше какво си мислят все още мнозина от османските пълководци — че е командвал войска само заради хубавото си лице и близостта си със султана. Но именно близостта със султана бе превърнала и тях самите в пълководци. А Раду разбираше, че въпреки осемнайсетте си години има предостатъчно опит във военните кампании.

Усещаше този опит гъст и мрачен, той го давеше в сънищата му, постоянно тежеше в съзнанието му, буден или спящ.

Да, той имаше предостатъчно опит.

Раду си пое дъх и заговори по-спокойно.

— Търговище няма нито една от естествените защити на Круя и със сигурност няма стените на Константинопол. По-малък е и от двата града. Стените му са много слаби. Защитниците ще ни видят да приближаваме, но ние бездруго няма да се крием. И, както стана съвсем ясно снощи, Лада не може да разчита на вярност от страна на аристокрацията или европейците, за разлика от Скендербег и Константин. Никой няма да й се притече на помощ. Тя вече изгуби половината от армията си, когато болярите Басараб се отметнаха от думата си. Ние избихме три хиляди, което значи, че й остават около две ХИЛЯДИ души.

Хамза паша се намръщи.

— А ние изгубихме петнайсет хиляди! И запаси, и животни!

— Можем да си позволим да загубим петнайсет хиляди души по-лесно, отколкото тя може да си позволи загубата на пет хиляди — Раду се сгърчи вътрешно от коравосърдечието, с което говореше за човешки животи сякаш бяха просто числа. Войната превръщаше всички в чудовища. — Когато превземем Търговище — а ние ще го превземем, независимо какво ни е подготвила Лада, — това ще е краят. Столицата ще бъде наша. Ще сложим Арон и Андрей на местата им и Влашко ще се върне към васалното си положение.

Ишак паша почука с пръст по масата.

— Но онези пет хиляди души не са изчезнали съвсем. Щом толкова лесно минаха на наша страна, могат също толкова лесно да се върнат на нейна страна. Може вече да са се върнали в Търговище. Ами ако тя…

— Нейната сила не е в стените. Никога не е била в тях. Без съмнение, има някакви планове, но вече не може да се бие така, както се биеше досега. Оттук нататък превес ще вземат нашите умения и опит. Тя ще осъзнае, че не може да задържи града пред напора на османските сили. Няма значение колко войска може да събере.

Входът на шатрата се отвори. Раду с изумление зърна Мара Бранкович, която влезе със замах и развети поли на роклята.

— Помислих си — каза тя, — че идвам да посетя победоносна армия, вече поела контрол над страната — присви устни. — Ако знаех, че ще трябва да идвам в лагер, щях да отложа пътуването си.

Раду дръпна един стол, за да седне Мара. Тя се настани сковано на него и надникна към картата.

— Унгарските войски тук ли са?

— Да, но още не са се намесили. Засега — Раду нямаше как да не признае, че Ишак паша е прав. Можеха по всяко време да решат да подкрепят Лада. В края на краищата болярите Басараб, които ги бяха довели, не ги командваха. Кралят на Унгария имаше последната дума и ако дадеше заповед, войниците щяха да я изпълнят.

— Пратете на Корвин подарък — каза Мара и отвори коприненото си ветрило с рязко движение на китката.

— Какво? — попита Раду.

— На Матей Корвин. Пратете му нещо. Нещо скъпо. Красиво. О, сетих се! Пратете му кадифена възглавница, украсена със скъпоценни камъни за короната. Той ще разбере какво значи.

Ишак паша свъси вежди и ядно пристъпи от крак на крак. Той бе най-старият и най-тежкият сред присъстващите. Пътуването не му се отразяваше добре, но бе толкова верен на империята, че отказа да допусне, че може да не присъства по време на кампанията на Мехмед.

— Защо да губим време от военния си съвет, за да пращаме на вражески крал скъпи подаръци?

Мара се приведе заговорнически към Раду.

— Току-що чух най-забавния слух. На крал Матей е била пратена голяма сума пари от папата, за да помогне на сестра ти срещу неверниците. По някакво невероятно съвпадение той се оказал в притежание на парите, необходими, за да откупи короната си от Полша — Мара отново придоби сериозен вид. — По всичко личи, че е откраднал пари от папата. Това няма да се приеме добре от европейските му съюзници. Трябва да се погрижим той да остане верен на повече от един господар.

Раду се заигра с един тежък пръстен на ръката си.

— Няма да попречи да добавим и бележка как с нетърпение очакваме дълготрайни и мирни отношения със законния крал на Унгария, чиято корона ние признаваме и чиито граници ще уважаваме.

— С намек за премерена заплаха, в случай че той реши да престъпи тези граници и да се замеси в конфликт, който не го засяга — Мара грейна. — Обожавам да играя тази игра с теб, Раду. С един подарък и една бележка ще премахнем Матей Корвин от картата.

Хамза паша се изправи и я посочи с пръст.

— Това не е някаква си игра за невежи!

Мара благопристойно прикри лице с ветрилото.

— На мен ми се струва, че начинът, по който вие я играете досега, не е довел до нищо добро.

Хамза паша излезе с гръм и трясък от шатрата, последван от не толкова ядосания Ишак паша.

— Не обръщай внимание на Хамза — каза Мара. — Още го е яд, че отказах да се омъжа за него.

— Предложил ти е женитба? — попита Раду изненадано. Всичко останали около масата също си тръгваха, за да се заемат с мащабната задача да спасят каквото може да се спаси и да вдигнат лагера, за да тръгне войската към Търговище. Лада бе нанесла огромни щети. Сега щяха да куцат по пътя до столицата. Но щяха да стигнат.

— О, да. Милият Хамза беше силно влюбен в мен — Мара замълча. — Извинявай. Имам предвид, че беше силно влюбен в положението ми на фаворитка на султана — тя се усмихна палаво и докосна напудрената си коса, сякаш бе възможно и един косъм да не си е на мястото. — Това е най-привлекателната ми черта.

Раду й подаде ръка, за да й помогне да стане.

— Сигурен съм, че най-привлекателната ти черта е невероятният ти ум.

— Ако някога намеря мъж, готов да се омъжи за мен заради ума ми, може и да си променя решението никога повече да не се женя.

— Наистина ли?

Тя се засмя.

— Не. Но като стана дума за съпруги, се сещам за една особено красива съпруга, която пътува насам и е на два дни път оттук. Прати й съобщение да се забави. Тук не е място за жени.

Раду сложи ръка на челото си, обхванат от гняв и отчаяние. При цялата лудост на тази кампания, той дори не бе помислил да прати вест на Назира да не бърза да идва. Все пак бяха планирали към този момент вече да са се настанили в Търговище.

Раду извади лист пергамент и разчисти част от масата, за да напише съобщението преди нещо друго да му отвлече вниманието.

— Благодаря ти, ще го направя. Но ако тук не е място за жени…

— Не се безпокой за мен. Аз ще се ангажирам лично да занеса подаръка на Матей Корвин. Тази страна е просто ужасна, Раду. Не разбирам как е могла да те създаде.

Раду дописа кратката бележка.

— Създала е и Лада.

— Това звучи доста по-логично.

Раду предложи ръката си на Мара, за да я изведе от шатрата, и отново с мъка и срам се сети за начина, по който бе говорил за братята си, изгубили живота си тук. Беше говорил за тях като за числа. След всичко, което бе видял, след всички хора, чийто живот бе видял да напуска този свят, той не можеше да си позволи да мисли по този начин. Но веднъж започнал, как би могъл да спре?

— Боже милостиви — Кирил вдигна ръка и закри устата и носа си. — Каква е тази воня?

Раду също я подушваше, но не можеше да я обясни. Яздеше с отряда си пред армията. Отрядът беше достатъчно голям, за да посрещне всяко пряко нападение, и достатъчно бърз, за да занесе вест на основните сили, ако попадне на нещо, с което не може да се справи.

След като се бяха изправили срещу Лада, със сигурност бяха неподготвени.

В далечината Раду видя смътните тъмни очертания на столицата в края на път, покрай който се нижеха дървета. Освен тези две редици немощни дървета, по-голямата част от горите наоколо бе изсечена. Умен ход — така Лада можеше да вижда надалече около столицата си, — но в същото време самата тя не можеше да скрие нищо от идващата войска.

— Внимавайте — предупреди Раду и им даде знак да продължат напред. Още не бяха срещнали жива душа, макар че по небето като мастилени петна се виеха черни птици. Последния път, когато Раду бе виждал толкова хищни птици, бе в Константинопол. Задъха се — крясъците им сякаш долитаха от най-страшните му кошмари.

Те продължиха напред, но забавиха ход. Във въздуха, заедно с миризмата, натежа и ги притисна чувството, че нещо не е наред. Раду чу как неколцина от хората му зад него се давят. Кирил се наведе от седлото и повърна.

И все още не бяха срещнали жив човек. Нито един войник. Нито един капан или засада. Раду разви чалмата си и я завърза около носа и устата си, макар и през нея да подушваше вонята на гнилоч.

Не след дълго Раду се оказа достатъчно близо до кошмарния пейзаж със странните мършави дървета покрай пътя, за да ги огледа по-добре.

Не бяха дървета.

Докъдето му стигаше погледът, край пътя на равни разстояния се редяха трупове, набити на колове, забити в земята с усърдието на овощар, засаждащ градина. Някои бяха пресни, други бяха дотолкова разложени, че трябва да бяха умрели преди седмици. И всички бяха османци.

— Някой да иде да каже на султана — каза Раду. Искаше да обърне коня. Не можа. Продължи напред и влезе в ада под погледите на прокълнатите в хлътналите им, изтекли очи.

Коловете бяха сложени толкова равномерно, че не беше трудно да ги брои. Десетки. После стотици. Хиляда. На петхилядния труп вече бе стигнал до първите къщи от града. Всички бяха студени, изоставени. Вратите до една зееха. Раду знаеше, че трябва да прати напред хора да проверят дали в къщите не се крият войници и не ги причакват в засада.

Не можа да направи нищо друго, освен да продължи напред. Ужасяващата нередност на пейзажа предизвикваше усещането, че това е сън. Раду не усещаше крайниците си, можеше само да вижда. Да помирисва.

На десетхилядния кол той стигна достатъчно близо, за да зърне портите към крепостта. Бяха отворени. Оттук коловете бяха толкова нагъсто, че Раду не виждаше между телата. Движеше се покрай плътни стени от разлагащи се трупове от двете му страни и виждаше само небето, докато навлизаше в града.

Не се чуваше и звук, освен пронизителните крясъци на птиците и доста по-тихия, но натрапващ се звук от клюнове, късащи плът от костите.

Раду знаеше, че конят му издава звуци, докато се движи, но не ги чуваше. Не знаеше дали някой от отряда му бе останал с него. Не можеше да спре, но не можеше и да погледне встрани. Нещо го движеше напред, сякаш ако преминеше този тунел на ужаса, щеше да се събуди в света отвъд и там всичко щеше да има смисъл. Свят, в който портите щяха да са заключени, по стените щеше да има пазачи, а между тях щеше да ги чака нещо конкретно, разбираемо и човешко, с което да се бият.

Стигна замъка. Двайсет хиляди кола, доколкото можа да преброи. Нима едва тази сутрин беше решил да не мисли за хората като за числа?

Там, пред зейналите порти на замъка, на по-висок кол от всички останали, висеше един последен труп.

Раду позна плаща, позна и дрехите.

Все още седеше на коня си, когато Мехмед пристигна. Сега се чуваха и други звуци — повръщане, проклятия, тук-там тихи хълцания. Разбира се, че бяха дошли повече хора — Мехмед нямаше да пристигне сам. Раду не знаеше откога стои тук. Това бе кошмар, от който той не можеше да се събуди.

— Това… — Мехмед не успя да довърши.

— Кумал — прошепна Раду. Мъжът, който му бе дал исляма като мехлем за ужасената млада душа. Мъжът, превърнал се в духовен брат на Раду и роднина пред закона. Мъжът, дошъл тук вместо Раду.

Кирил заговори. Раду не го беше видял да идва. Не можеше да откъсне поглед от дупките, където бяха стояли очите на Кумал. Дали бяха изтекли, или птиците ги бяха изкълвали? Струваше му се важно да разбере, но нямаше как.

— … чисто. Тук няма никого.

— Как можем да се бием с това? — попита Мехмед. — Как можем да завземем една страна, щом владетелката просто напуска столицата? Как можем да победим човек, който е способен да направи това — гласът му пресекна, когато размаха ръка, за да обхване пейзажа — само за да ни изпрати послание?

— Как е могла една жена да направи това? — запита Али бей със смесица от изумление и отвращение.

— Тя не е жена — каза един войник, застанал близо до Раду, и се изплю. Обикновено войниците не си позволявах да говорят в присъствието на султана. Но сега нищо не беше както обикновено. — Тя е демон.

— Не — Раду затвори очи пред гората от трупове, израснала от непоколебимата воля на сестра му. — Тя е дракон.