Кирстен Уайт
Ярко пламтим (27)

27

Един ден южно от Търговище

Лада знаеше, че ще е невъзможно да открие Мехмед в мрака и хаоса. Макар в лагера да цареше значително по-малко хаос, отколкото се бе надявала. Почти всички войници на Мехмед бяха останали по шатрите си, вместо да се втурнат навън и да се включат в битката. Това затрудняваше нещата. Но пък тя не трябваше да очаква липса на дисциплина от точно тези войници. Той винаги контролираше всичко. Защо да е различно с войската?

Барутните складове вече бяха нападнати — взривът бе дошъл точно навреме, за да й позволи да избяга. Тя знаеше, че ще намери голяма група от своите хора при животните и обоза. Общо пет хиляди човека вече бяха тук или идваха насам — всяка жива душа, която тя бе успяла да събере, се спускаше от хълмовете и идваше към лагера под прикритието на мрака. Тя чуваше виковете им, музиката, която свиреха, използвайки тактиката на еничарите срещу самите тях. Щом хаосът достигна задоволително ниво, Лада щеше да прати сигнал на останалите си сили по хълмовете да се присъединят към атаката. Още пет хиляди. Бяха общо десет хиляди срещу петдесет хиляди, но можеше и да победят. Ако всичко се развиеше по план, Влашко щеше да победи най-силната армия в света.

Тя можеше да победи Мехмед.

Разбира се, нещата вече бяха излезли от плана. Преломният момент, който трябваше да хвърли лагера в паника и хаос, бе убийството на султана, на предводителя им. Но тя не бе успяла да го направи. Лада изскърца със зъби от гняв и отчаяние. Раду я беше победил.

Но пък от друга страна…

— Султанът е мъртъв! — Лада грабна една факла и подпали най-близката шатра. — Убиха го!

Тя продължи в същия дух: затича се из лагера, викайки, че султанът е мъртъв, като междувременно се грижеше възможно най-малко еничари да могат да останат в шатрите си.

Около нея се появиха повече хора — войниците започнаха да се присъединяват към събитията извън шатрите им.

— Ей! — извика един и я сграбчи за ръката. Тя го прониза между ребрата и продължи към кошарите на животните.

В края на лагера се биеха съвсем истински. Тя се бе надявала да привлече повечето войници насам с помощта на собствените си хора, да ги въвлече в битка и после да ги удари в тила с подкрепленията. От мястото, където бе стигнала, се виждаше, че няколко хиляди османци вече се бият с нейната армия. Не бяха достатъчно. Във въздуха изсвистяха стрели, изстреляни от арбалетите на нейните хора по хълмовете, и повалиха неколцина османци около нея. Лада рискуваше сама да стане мишена, ако не побързаше.

По главния проход между шатрите тичаха жени и пищяха. Щом ги зърна, на Лада й се прищя да се засмее. Не бяха османски жени, част от лагера. Това бяха румънки, въоръжени до зъби, които се преструваха, че бягат, но посичаха колко можеха повече еничари по пътя си. Когато стигнеха далечния край на лагера, те щяха да направят кръг и да се върнат, за да посрещнат подкрепленията, идващи от хълмовете.

Навсякъде цареше объркване. Хаос. Кръв и огън.

За пръв път в живота си Лада закопня да тръгне с жените. Те правеха точно това, което искаше да прави и тя. Но трябваше да е другаде. Тук не беше като войник, а като княз.

Тя заобиколи шатрите и се качи към хълмовете, към мястото, на което трябваше да се срещне с Богдан и останалите пълководци. Те вече я чакаха и следяха тревожно развитието на действието в лагера.

Тичайки, Лада извика:

— Всички с еничарски униформи слезте в лагера и викайте, че султанът е убит!

Няколко десетки мъже хукнаха надолу по хълма. Богдан вдигна вежди с надежда.

Лада не искаше да си признава, че е била победена. Но поклати глава.

— Очакваха ме.

Той доби загрижен вид, но кимна и мина нататък.

— Е, готови ли сме?

Лада прехапа устни. Трябваше й още време, за да разтури реда в армията на Мехмед, но знаеше, че ако изчакат, ще постигнат точно обратното. Османците щяха да се организират и да се подготвят. Засега сблъсъкът се бе ожесточил край обоза. Бе се превърнал в истинска битка, в която нейните хора нямаше да издържат дълго.

— Давай — каза тя.

Богдан даде знак на тръбачите. Звуците излязоха от тръбите металически и ясни, и се понесоха над шумотевицата в лагера. Лада се загледа в хълмовете и зачака. До нея стояха бегачи, готови да разнесат заповедите й на мига. Оттук тя щеше да ръководи всичко. Оттук щеше да гледа как пада армията на Мехмед.

Но нещо не беше наред.

— Пак — каза тя.

Сигналът прозвуча отново. Сърцето на Лада замря. Лагерът гореше, но не достатъчно ярко или достатъчно бързо.

Хората й край каруците се биеха, но насреща им не бяха излезли достатъчно османци. Къде бяха болярите й с останалите войници? С унгарците, пратени от Матей?

Когато тръбите нададоха един последен, отчаян зов, Лада си спомни отговора на Раду, когато му бе казала, че няма представа какво е замислила.

Но той бе имал.

Беше знаел от самото начало.

Очите й отчаяно шареха из хълмовете в търсене на някакъв знак, някакъв намек, че е сбъркала. Че подкрепленията идват. Че ще могат да сложат край на всичко тази нощ. Само да й се бяха доверили, да бяха последвали плана й. Но те бяха лишени от вяра, бяха предпочели да приемат фалшивите предимства, обещани им от Раду, Вместо да изберат пътя на храбростта. Пътят на кръвта и победата, пътят на борбата и триумфа на Влашко.

Никой никога не избираше Влашко.

Лада падна на колене и отметна глава назад към забулените в дим звезди. Изкрещя от ярост и отчаяние. После се изправи и извади меча си. Щом нямаше кой да й помогне, щеше да се справи сама.

Направи две крачки напред, преди някой да я хване през кръста.

— Пусни ме! — извика тя.

— Свири отбой — каза Богдан меко.

Лада се загърчи, ръмжейки като диво животно. Богдан я държеше здраво, без да спира да говори с равен, успокояващ глас.

— Те се прегрупират. Помощ няма да дойде. Но преброих към петнайсет хиляди убити, безброй заклани животни и барутният им склад е унищожен. А сега ще бягаме — той замълча за миг, после добави. — Ако избягаме, ще спечелим.

— Не спечелихме! — Лада ритна въздуха за последен път и се отпусна. Само ръцете на Богдан я държаха изправена. — А можехме да унищожим всичко. И трябваше да го направим.

— Свири отбой! — извика Богдан през рамо. Той качи Лада на един кон и седна зад нея. Стисна бедрото й в непохватен опит да я успокои. — Приветствията ти ги очакват в столицата. Сега ще избягаме, за да можем отново да се бием.

В тези думи Лада чу цялото си бъдеще. Никога нямаше да може да спре да се бие. Дори победите, които си извоюваше, щяха да й бъдат отнемани от безверни мъже. Те винаги щяха да се избират един друг вместо нея — щяха да избират договори и традиции пред реалната възможност за промяна.

Битката щеше да е вечна. И Хунияди й го беше казал. Мечтите й за решителен триумф се понесоха във въздуха като искри, които бързо потъмняха и се превърнаха в студена пепел.