Кирстен Уайт
Ярко пламтим (26)

26

Един ден южно от Търговище

Отново избра него — каза Лада.

Раду очакваше ярост, гняв, Лада — ужасяващата ос, около която се бе въртяло детството му, — която винаги побеждаваше с темперамента и юмруците си. Но сестра му изглеждаше примирена. Изморена дори. Последните думи каза на румънски, преминавайки на родния си език от турския, на който бяха говорили дотогава.

Раду също отвърна на езика на общия им произход.

— Не избрах него. Избрах пътя, който ще доведе до по-плодородна земя за човешкия живот и религията. Погледни страната си, Лада. Наистина ли мислиш, че градиш някакво бъдеще?

— Ти нищо не знаеш за страната! Откакто седнах на трона, престъпността изчезна. Народът ми вече не си заключва вратите, не е принуден да спи в обора при животните, за да не открие на сутринта, че някой ги е откраднал. Вече не им трябва въоръжена охрана, за да пътуват от село в село. Страната ми процъфтява като никога досега!

— Ти превърна цяла равнина в блато. Отрови кладенците и изгори мостовете. Превърна част от земята си в пустош.

— Защото той идваше! — Лада посочи рязко Мехмед. Раду не погледна към него, сигурен, че Мехмед ще му даде знак да заговори на език, който разбира. Еничарите се приближиха. Раду с изненада откри, че му се иска да не ги беше викал толкова рано. Разговорът му с Лада може би — най-вероятно — щеше е да е последният помежду им. И той не искаше да свършва.

Тя може и да бе открила, че Раду се е променил, но за него Лада бе станала възможно най-изострената, най-категоричната версия на себе си. И той… се гордееше. Въпреки всичко. И това го потопи в дълбока тъга. Тя бе положила толкова усилия, беше се борила толкова дълго за това. А сега те щяха да й отнемат всичко, защото можеха.

Тази нощ тримата се оказаха в една стая за пръв път откакто Лада си бе тръгнала от Одрин. Всичко се бе променило. И в същото време всичко си беше същото. Тя отново избираше Влашко пред тях. Раду отново подкрепяше Мехмед. А Мехмед отново настояваше и двамата да останат с него. Просто залозите бяха станали по-високи.

Раду въздъхна. А можеше събирането им отново заедно да протече толкова по-различно. Всъщност не. Не и с Лада. Но би трябвало да протече различно.

— Ние дойдохме, защото ти ни принуди. Не го искахме.

Лада поклати глава, но в изражението й се появи нещо неуловимо, което подсказа на Раду, че тя знае, че е прав.

— Аз просто ускорих неизбежното. Той никога нямаше да ме остави да владея всичко това.

— Единственото, което се искаше от теб, бе да направиш известни отстъпки. Щяхме да ти дадем…

— Нищо тук не е негово, за да го дава! Влашко е мое и не дължа нищо нито на него, нито на когото и да било другиго!

— И точно затова ще го загубиш! — извика Раду. — Заради отказа си да се покориш. Заради проклетата ти гордост! Ние ти предложихме мир.

— И дойдохте с армия и узурпатори, с които да ме замените!

Раду вдигна ръце, обзет от отчаяние.

— Не можеш да обвиниш нас в предателство, след като се съгласи да подпишеш договора, а дойде да убиеш Мехмед.

Лада отвори уста, за да спори и спря. От устата й ненадейно излетя кикот. Тя изведнъж заприлича на момиченце.

— Предполагам, че е така.

Изненадан от реакцията й, Раду откри, че отвръща на усмивката й.

— Двамата с теб винаги имаме резервни планове. Това не се е променило.

Усмивката на Лада се разшири и стана по-мрачна.

— Нямаш представа какво още ви очаква.

— Сигурна ли си?

По лицето на Лада пропълзя съмнение. Хлътналите й очи под тежките клепачи се присвиха, тя стисна пълните си устни. Раду усети срамна тръпка на удоволствие, че сега тя го уважава достатъчно, за да се усъмни в успеха си. Той би дал всичко за момент като този в детството си, би дал всичко, за да го погледне тя с гордост, че я е победил. Но нямаше да го дочака.

— Достатъчно — каза Мехмед. — Ти си моя пленница.

По лицето му бе изписан гняв, под мекотата на чертите му се надигаше нещо студено и кораво.

— Би трябвало да те убия направо тук.

Лада наклони глава и го погледна през гъстите си мигли.

— Би трябвало — тя му отправи немощна, лишена от емоции усмивка, сякаш се бе превърнала в жената, която трябваше да бъде, жена като майка й. — Накарай Раду да го направи.

Раду се стресна и отстъпи крачка назад. Той хвърли поглед на Мехмед, обхванат от внезапен страх, че Мехмед може да е достатъчно разгневен, че да поиска такова нещо от него. Но приятелят му поклати глава.

— Никога не бих поискал това от него.

Усмивката на Лада стана свенлива. Раду видя частица от себе си в нея, сякаш сестра му го имитираше.

— Напротив, стига да мислеше, че това е най-добрият ти ход. Не се преструвай, че някога си зачитал чувствата му повече от своите. Никога не си го правил. Не си способен на това.

— Точно както ти не можеш да се откажеш от безумната си отдаденост на тази страна! — Мехмед си пое дълбоко дъх в опит да овладее гнева си. Войниците наоколо се размърдаха неловко. Това не беше високомерният, затворен султан, на когото бяха свикнали да служат. — Предложих ти трона.

— Не ми предложи нищо, което вече да не притежавам — горната й устна се вдигна предизвикателно, разкривайки онази Лада, която Раду познаваше. — И не си ми дал нищо, което да не мога да получа другаде с много по-малко усилия и много повече удоволствие.

Очите на Мехмед се разшириха от изненада и обида. После той се превърна от Мехмед в султана с едно вирване на брадичката и стискане на челюстта.

— Вържете я и я затворете в каруцата. Ще приключим тук, докато я водите в Константинопол.

Лада се усмихна на Раду, разкривайки всичките си остри бели зъби.

— Кажи на болярите Дан, че такива като тях не живеят дълго в моето Влашко.

Раду искаше всичко да свърши. Искаше да спи. Знаеше, че няма да може, не и тази нощ. Щеше да си промени плановете и да придружи Лада до Константинопол. Доколкото я познаваше, щеше да намери начин да накара пазачите да я убият. Тя не би го признала, дори не го осъзнаваше, но в момента се нуждаеше от неговата закрила. Той щеше да я заведе в затвора — най-сетне в безопасност веднъж завинаги — и после щеше да си отиде.

— Лада, аз…

— От колко време съм тук, как мислиш? — попита тя замислено.

Раду даде знак на еничарите да я хванат.

— Внимавайте.

— Няма да я нараним — каза Кирил и кимна с уважение.

Лада разкрачи крака и ги присви в коленете.

— Не това го тревожи.

— Аз…

В лагера отекна оглушителен взрив и прекъсна Раду. Шатрата се разтресе, няколко платнища се откачиха от прътите си и се развяха навътре. Раду приклекна и прикри главата си с ръце точно преди полилеят да падне с трясък на земята. Докато успее да се изправи на крака, двама от еничарите, заобиколили Лада, бяха мъртви.

— Пазете султана! — извика той и бутна Кирил напред, към Мехмед, вместо към Лада. — Всички при султана!

Раду извади ятагана си. Лада спря, стиснала окървавени те си кинжали. На пода около нея лежаха три трупа. Останалите еничари бяха извели Мехмед от шатрата.

— Наистина ли ще се биеш с мен? — попита тя и посочи с единия окървавен кинжал ятагана му. После се втурна към него. Раду се изви настрани и вдигна ятагана, за да отбие ударите й, не за да я нападне.

Лада спря рязко точно пред него и изгледа Раду така, че го накара отново да се почувства като детето, което бе някога — детето, което бе заспивало с плач и никога не бе успяло да настигне сестра си.

— Така си и помислих — каза тя. После изскочи от шатрата и потъна в нощта.

Раду падна на колене и обхвана главата си с ръце. Имаше ятаган срещу нейните кинжали. Можеше да я надвие. Отново бе имал възможността да сложи край на всичко. И отново не бе взел решението, което на негово място биха взели Мехмед и Лада. Колко човешки живота щяха да заплатят за избора му този път?

Той с мъка се изправи и последва Лада навън в пламналата нощ.