Кирстен Уайт
Ярко пламтим (25)

25

Лада имаше трийсет минути, за да срине една империя.

Един ден южно от Търговище

Съмняваше се, че ще й потрябва толкова време. Вървеше уверено през тъмния лагер по същия път, който бе следвала и предишната нощ. Отново бе облечена в еничарската униформа. Може би така и подобаваше. Тя бе готова да използва всичко, дадено й от османците, чак до дрехите, за да ги унищожи.

Тя спря пред шатрата на Мехмед. Теглото на миналото им, всичко, което бяха някога, всичко, което бяха правили заедно, забавяше стъпките й. Тя усети това тегло, прие го и го остави да се намести в душата й.

Можеше ли да направи онова, за което бе дошла? Едно беше да планираш убийство, друго беше да го извършиш. Още повече че тази вечер тя нямаше да убие от ярост или инстинктивно. Този път щеше да е въпрос на избор.

Тя щеше да влезе в тази шатра и да прониже гърдите на първия си приятел, на първия си любовник, на единствения човек, който й бе наистина равен.

Не искаше да го направи. Но щеше. Това бе нужно на Влашко, това искаше земята, а Влашко стоеше над Мехмед. Винаги щеше да бъде така. Така бе редно.

Сърцето й биеше равномерно, тя дишаше спокойно, когато разтвори разреза, направен миналата нощ, и влезе в шатрата на Мехмед за последен път.

— Здравей, Лада — каза брат й.

Лада огледа бързо шатрата. Сърцето й най-сетне ускори ритъм.

— Няма го — каза Раду, облегнат на писалището на Мехмед. — Но и аз мога да се погрижа за подписването на новия договор. — Говореше на турски.

Горната устна на Лада се вдигна с отвращение при звука на езика, който и тя бе говорила толкова години.

— Не съм дошла да подписвам договор.

Раду се усмихна. Лада го погледна внимателно за пръв път и видя в усмивката колко много се бе състарил брат й, откакто се бяха разделили. Беше по-висок. Все още слаб, но с хлътнали бузи, които очертаваха скулите и челюстта още по-ясно. Прекалено големите очи бяха поразителни. Той беше красив. И непознат. Момчето, което тя бе познавала, момчето, което бе обичала и пазила, бе изчезнало.

— Какво е станало с теб? — попита тя.

— Твърде много неща — Раду седна на една възглавница и подкани Лада с жест да седне до него.

Тя остана на крака.

— Казах му, че не биваше да те праща в Константинопол. Не мога да повярвам, че рискува живота ти.

— Ти би направила същото.

— Не е вярно! Ти винаги си имал нужда от защита и аз винаги съм те защитавала.

Раду наклони глава с объркано изражение. Лада за пореден път си припомни колко приличаше брат й на майка им. Изморената тъга, стаена в ъгълчетата на устните му, й разкри как щяха да го прекършат животът и всичките му жестокости. Тя бе зърнала късче от бъдещето му, когато бе посетила съсипаната си майка.

— Мисля — каза той, — че двамата с теб имаме доста различни спомени за детството ни. Ти ме защитаваше от Мирча, но само защото харесваше него по-малко и от мен.

Лада изсумтя.

— Това определено е вярно. Но какво ще кажеш за Одрин?

— Помня, че отказваше да учиш дори когато биеха мен заради твоето непокорство.

— Толкова ли си глупав? — когато Раду я изгледа обидено вместо с разбиране, Лада изпухтя и се настани срещу него. — Те използваха всичко, което имаха срещу нас. А нас използваха срещу баща ни. Ако бях спряла онзи учител, ако му бях разкрила, че може да използва теб срещу мен, ти щеше да си обречен на вечна опасност. Оставих ги да те бие, за да не може да те използва като инструмент за контрол срещу мен.

Дузина емоции пробягаха по лицето на Раду, но нито една не бе разбираема за Лада. Накрая остана развеселеност, примесена с тъга.

— Е, значи имаме доста различни разбирания за защита.

Лада се вгледа в очите на брат си в опит да открие момченцето, което бе някога. Дори след отказа му да й помогне, дори след всички тези години той не се бе променил в паметта й. Сега реалността й представи истината. Раду вече не беше чувствителният й, уязвим по-малък брат.

— Изглеждаш разстроена — отбеляза той меко.

— Изгубил си нещо.

Тя трябваше да го предвиди, но не желаеше да го повярва. Сега истината бе неоспорима. Лада бе изгубила брат си — той изцяло принадлежеше на османците.

— Къде е Мехмед?

— Защо?

— Има да отговаря за много неща.

— Това важи за всички ни, предполагам — Раду сви колене и обхвана краката си с ръце, подпирайки брадичка на коленете. Ето! За един миг Лада видя своя Раду.

— Кажи ми какво се е случило с теб. И защо си в шатрата на Мехмед? Ти… тук ли нощуваш вече? — Лада се постара думите да прозвучат равнодушно, да не разкриват емоциите и. Но Раду открай време се справяше по-добре с емоциите — той можеше да чете хората по-добре, отколкото Лада някога би могла.

Той се засмя. Тя се наежи и се изправи. Раду махна с ръка, за да седне.

— Не, не нощувам тук. Намирам се в шатрата на Мехмед, защото тази нощ ти дойде да го убиеш, нали?

— Разбира се — сряза го Лада.

Раду въздъхна и отново изпъна крака.

— Той не ми повярва.

— Значи е глупак. След толкова години, прекарани в изучаването му, би трябвало да си го установил — Лада усети как я притиска времето. Твърде дълго бе стояла тук. Досега трябваше да е изпълнила задачата си.

— Мислиш ли, че той застана между нас? Или ни е било съдено да се окажем на противоположни страни?

Лада усети непозната тежест зад клепачите.

— Трябваше да оцелеем. Просто избрахме различни начини за това — порази я мисълта, че детството им бе едно и също. Как биха могли обстоятелствата да ги оформят по толкова различен начин?

— Значи не обвиняваш Мехмед?

— Разбира се, че го обвинявам! Обвинявам го за страшно много неща — Лада срита една възглавница от яд. — Защо точно днес от всички нощи трябваше да попадна на някой по-добър от мен в играта „Убий султана“? Кажи ми къде е и избягай от лагера. Ще предупредя хората си да не те убиват.

— Веднъж имах възможност — каза Раду и бавно се изправи. — В Константинопол. Император Константин ми вярваше. А аз стоях и гледах, докато от двете страни умираха добри хора, потопени в кръв и ужас заради неумолимите сили, тласкащи ги едни към други. Мехмед от едната страна на стената, Константин от другата. А аз харесвах и двамата — Раду се усмихна сухо. — Макар, разбира се, и двамата да знаем на кого принадлежеше сърцето ми. Имаше един момент, една съвършена възможност да сложа край на всичко. Да отнема един живот и да спася няколко хиляди, десетки хиляди, ако взема това решение.

Лада не знаеше какво общо има това решение с нея.

— И? — нетърпеливо попита тя.

— Не взех решението. И заради това Константин все пак умря, но умряха и мнозина други, които можеха да оцелеят, ако бях взел правилното решение. Ти щеше да го направиш.

Така беше. Ситуацията бе проста. Само че я гризеше неприятното чувство, че посоката, в която ще поеме историята, няма да й хареса.

— Можеше вместо него да убиеш Мехмед.

— Не се преструвай, че това някога е било реална възможност.

Само че в лицето му имаше умора — умора, която подсказваше, че може би не казва истината. Тук имаше потенциал. Възможност. Да си го върне и да сложи край на всичко това. Лада прекоси пространството, което ги делеше, и сложи ръце на раменете му.

— Тази нощ. Тази нощ имаш тази възможност. Можем да го убием. За Влашко. Можем най-сетне да се освободим от клетката, която баща ни направи за нас, веднъж завинаги. Вземи правилното решение тази нощ.

Раду — толкова по-висок, толкова по-светъл — сведе поглед към нея. Пристъпи напред и я прегърна силно. Тя остана неподвижна. Не знаеше как да реагира.

— Надявам се, че вече съм го взел — каза той. После повиши глас и додаде: — Влезте.

Той стисна Лада по-силно, приковал ръцете към тялото й и лицето й към гърдите си, за да не може тя да вижда какво става.

— Не искам да те видя мъртва — каза той. — Съжалявам.

Няма да го понеса.

Лада го настъпи силно и се освободи. В шатрата бяха нахлули десет еничари с извадени ятагани. А зад гърба й, иззад гънка в шатрата, напред пристъпи Мехмед с изражение, подсказващо, че е решен да убива.