Кирстен Уайт
Ярко пламтим (24)

24

Един ден южно от Търговище

На Раду му се искаше шатрата да е по-голяма, за да може да крачи из нея. Бе готов на всичко, за да остане буден, докато течеше безкрайното обсъждане на възможните варианти за бъдещето на Андрей и Арон Дан.

— Ще останеш ли да ни помогнеш, след като си върнем трона? — попита Арон.

Раду искаше да се прибере в собствената си шатра и да заспи. Не искаше да мисли за по-дълъг престой в тази страна. Бяха говорили, че трябва да остане, за да улесни смяната на властта, но той се надяваше, че няма да се наложи. Сега, след като бе тук, искаше да е навсякъде другаде.

— Не зная — каза той. — Честно казано, не харесвам Влашко. Не желая да оставам тук по-дълго, отколкото е необходимо, за да помогна на султана.

Андрей изсумтя.

— И да не ти харесва, оттук си тръгнал.

Раду се усмихна безрадостно.

— Отдавна реших да не допускам миналото ми да диктува бъдещето.

Арон отвърна на усмивката му с усмивка.

— Колко приятно, ако можеш да си го позволиш.

Раду възневидя осъдителния тон в гласа му. Той не дължеше нищо на тази страна, нито на хората, които я населяваха. Бяха го изтъргували за няколко години мир. Двамата Дан нямаха право да намекват, че Раду е егоист.

Той кимна и без да се сбогува, излезе от шатрата.

Наблизо стоеше еничар, някак вдървен. Беше нисък и набит. Раду се обърна, за да тръгне към собствената си шатра, но… нещо…

Нещо…

Той се завъртя обратно и видя как еничарят се отдалечава. Походката му бе агресивна, движенията — на хищник. Раду не бе подозирал колко добре познава походката на сестра си, но не можа да я сбърка.

— Лада — каза той.

Тя не спря. Той не бе сигурен дали го е чула. Все още можеше да я настигне. Да я хване за ръката и да я принуди да спре. Да вдигне тревога и да я заловят, за да се свърши с тази кампания. За пореден път бе изправен пред възможността да предаде важен за него човек, за да сложи край на поредица от кървави битки.

Вместо това той я изпрати с поглед.

Какво ли правеше тук? И къде…

Мехмед.

Пришпорен от ужаса, той се втурна през лагера към шатрата на Мехмед. Двамата еничари, които пазеха пред входа, му препречиха пътя, но щом видяха кой е, го пуснаха.

Раду нахълта в шатрата и откри Мехмед да лежи неподвижно на пода.

В следващия миг очите му поеха и допълнителната информация. Мехмед лежеше неподвижно, напълно гол, на пода. И беше съвсем жив.

— Значи сестра ми е идвала — Раду остана на ръба на килима, вперил поглед в полилея.

Мехмед се засмя сънено.

— Не се възмущавай толкова, Раду. Договорихме нови условия.

— Договорили. Това е значение на думата, което не съм срещал досега.

Този път смехът на Мехмед бе весел и искрящ.

— Раду! Не мислех, че можеш да говориш така.

Раду затвори очи и стисна основата на носа си.

— Можеше да те убие.

— Но ето ме жив. Открих решение. Ще й дадем каквото иска, засега. Тя не може да поддържа властта си. Поне това е очевидно. Има още няколко месеца или година, докато Унгария, Трансилвания или собствените й боляри не я свалят. Но ние ще се разделим с нея с добро, така че, когато загуби всичко, тя ще се върне при нас.

— Видях я отвън. Чула ме е, докато говорих с Арон и Андрей.

— Няма значение.

— Представи си да беше на нейно място. Не за пръв път доказваме, че сме срещу нея. Седим пред прага на столицата й с цяла армия. Разбира се, че ще се съгласи на нещо. И после ще открие следващата възможност да запази властта си и следващата, и следващата. Никога няма да се върне при нас.

— Тя вече се върна. Както виждаш, не съм мъртъв.

— Засега — Раду отвори очи. Полилеят го заслепи, остави бели точици светлина там, където пламъчетата на свещите се врязаха в очите му.

— Раду бей — повика го един от еничарите на стража отвън. — Дошъл е някой за вас. Казва, че представлява семейство Басараб.

— Ще почака — каза Мехмед на Раду. — Аз съм щастлив. Лада е щастлива. Ти също би трябвало да си щастлив, Раду. — Гласът му бе нисък и настоятелен, изискващ вниманието на Раду. Раду с усилие отклони поглед от светлината. В очите му все още танцуваха бели точици светлина, обкръжили Мехмед.

Мехмед присви замислено очи и се усмихна, колебливо и измамно. Раду си спомняше тази усмивка ясно от времето в Амасия, когато се измъкваха от замъка посред нощ. Когато крадяха ябълки. Когато плуваха в тайното езеро.

Мехмед потупа килима до себе си.

— Ела. Прекарай нощта с мен.

Не беше въпрос. Звучеше по-скоро сякаш Мехмед пробва думите на вкус. Раду не знаеше какво ще се случи, ако прекоси безкрайното, невъзможно пространство помежду им.

В същия миг увереността, която бе започнал да изпитва по-рано, се потвърди: той не искаше това. Не искаше любовта, която Мехмед бе решил да му подари. Времето, прекарано с Киприян — знанието, че ако тяхната любов бе възможна, тя щеше да е любов между равни, между сърца, отдаващи се напълно едно на друго — или го бе пречупило непоправимо, или най-сетне го бе излекувало.

Той обичаше Мехмед. Винаги щеше да го обича и да го чувства близък като приятел и като спасителя от детството му. Но вече не искаше и не се нуждаеше от нищо друго помежду им — нещо, което никога нямаше да е достатъчно.

— Благодаря ти, приятелю — усмивката на Раду бе усмивка на освобождение след години, изпълнени с копнеж, болка и отчаяна нужда от любов. — Но имам работа за вършене. — Раду сведе глава и си тръгна, преди да е видял реакцията на Мехмед.

Навън нощното небе бе ясно. Звездите блестяха студено и ярко над главата му. Някога, много отдавна, Мехмед им беше разказал историята на двама влюбени, Ферхат и Ширин. Ферхат бе прокопал тунел до сърцето на планината, за да занесе вода от другата й страна и да спечели ръката на Ширин. Ферхат бе загинал в тази планина с разбито сърце. По онова време Раду беше сметнал това за най-романтичното нещо на света. Колко благородно, да умреш заради любовта си.

Може би Раду никога нямаше да опознае истинската любов. Но всички тези години отчаяно копаене му бяха от крили пътя към собственото му сърце. Вече не живееше в страх, че ако някой го открие, то ще се разбие. Едно сърце нямаше нужда да бъде камък, за да е силно.

— Раду Дракула? — попита колеблив глас.

Раду се обърна. Раду Дракула. Раду Хубавия. Раду бей. Всички тези имена, дадени му от хора, които имаха власт над него.

— Само Раду, моля — каза той с усмивка. — Кажи с какво мога да ти бъда полезен.