Кирстен Уайт
Ярко пламтим (23)

23

Лада нагласи откраднатия си еничарски кавук. Не беше слагала такова нещо на главата си от години. Сякаш си припомняше любима приказка от детството и осъзнаваше, че макар подробностите да са същите, смисълът се е променил. Тя огледа групата двайсетима внимателно подбрани мъже, за да се увери, че всичко е както трябва. Освен Богдан, това бяха последните й останали еничари.

Тя осъзна с изненадващ пристъп на болка, че някой ден, не след дълго и тези двайсетима мъже ще умрат и няма да й остане нито един румънец, обучен от османците. Тя потисна внезапния подтик да ги остави тук, за да не им се случи нещо, и се прокашля.

— Тази нощ ще търсим само информация. Как е разположен лагерът. Къде държат животните. Къде е храната и най-вече къде е оръжието. Колко са войниците. Наблюдавайте всичко, но без да привличате внимание. Утре вечер всеки от вас ще заведе по един отряд до лагера — Лада се усмихна и зъбите и се белнаха като кости на лунната светлина. — Утре вечер ще се забавляваме. Тази вечер ще поработим, за да е забавлението ни пълноценно.

Богдан я сграбчи за ръката, докато останалите се пръснаха, за да стигнат до лагера от различни места. Стоеше твърде близо до нея, изместил тъмнината.

— Искам да бъда с теб.

— А аз ти казах — започна Лада и си издърпа ръката, — че си ми нужен тук, навън, за да сигнализираш, ако нещо се обърка. Можем да изпратим достатъчно хора в долината, за да им отвлекат вниманието и да успеем да се измъкнем. Но само ако ти чакаш тук, за да им дадеш сигнала. Иначе, ако хванат и един от нас, всички ще умрем.

Богдан застана пред нея и й препречи пътя.

— При него ли отиваш?

Нямаше нужда Лада да пита за кого говори Богдан, но искаше да го накаже задето е дръзнал да поиска отговор на въпроса си.

— Не. Раду може да си остане където е след предателството си. Не ми е нужен.

— Не него имах предвид.

Лада го бутна и мина покрай него.

— Отивам да открия къде нощува султанът. Може би ще го убия в леглото му. Може би и с теб ще направя същото по-късно.

— Внимавай — каза Богдан, като разсея злобата й с постоянната си загриженост.

Тя продължи да върви.

Предимството на толкова многобройна войска бе, че в лагера можеше да се влезе от толкова много места, без някой да разбере, че мястото й не е тук. Хората в лагера бяха подготвени да отблъснат десетки хиляди. Не един сам човек. Тя се вмъкна между шатрите и тръгна напред сякаш знаеше точно къде отива. Превърна се просто в още един еничар, който знае точно къде трябва да отиде и какво трябва да свърши. Лагерът бе добре осветен от множество факли и огньове. Войниците, доколкото виждаше, се бяха прибрали по шатрите си, освен онези, които патрулираха. В частта с обслужващия персонал беше дори по-тихо. Може да бяха открили приноса й към здравето на армията.

Изведнъж в съзнанието й се появи образът на Раду, болен. Мехмед се присъедини към него, и двамата умиращи.

Не. Не така трябваше да умрат те. Значи нямаше да умрат така. Тя тръсна глава, за да прогони този образ, и се обърна рязко, за да продължи навътре в лагера.

Липсата на почти всякакво движение малко затрудни работата и, но й даде и няколко предимства. Колкото по-малко будни имаше, толкова по-трудно щяха да организират отпора си на коя да е атака. Войниците в шатрите бяха спящи войници. В кампании като тази човек никога не пропускаше възможността да поспи.

Тя продължи напред, като отбеляза по-важните места и позиции. Лагерът бе вдигнат срещу хълмовете с открити равнини от три страни. Бяха изсекли всички дървета, които биха могли да осигурят прикритие. Никоя армия не би могла да приближи, без да я забележат отдалеч. Хълмовете пък бяха голи и стръмни и щяха да затруднят незабелязаното приближаване на цяла армия. Позицията на лагера бе подбрана умно, лесна за защита.

Това бе позиция, до която разрухата, царяща по пътя им — с твърде много ями в една посока, тресавища в друга и гниещи животински трупове в трета, — незабелязано ги бе довела.

Лада се усмихна щастливо на себе си. Наистина щеше да е невъзможно да скриеш цяла армия в хълмовете, ако въпросната армия тепърва трябваше да стигне до тях.

Но не бе невъзможно, ако армията стоеше скрита в хълмовете от няколко седмици.

Тя кимна дружелюбно на един минаващ еничар и зави зад ъгъла покрай няколко скупчени шатри. Там спря внезапно.

Той никога нямаше да се научи. Пред нея се издигаше великолепна шатра, по-висока и по-просторна от всички останали. Името на Мехмед дори бе изписано на шатрата с флаговете, които сега висяха безжизнено в неподвижния нощен въздух.

Лада заобиколи към гърба на шатрата, подминавайки входа, където пазеха еничари. С чувството, че историята се повтаря, тя извади нож и разряза коприната, за да си отвори собствен вход. После се вмъкна вътре.

Мехмед седеше пред бюро с гръб към нея. Няколко стъпки. Ножът. Край на османската кампания срещу Влашко. Може би край на османското владичество изобщо, докато се изясни кой ще наследи Мехмед.

— Никога няма да се научиш — каза тя. — Пак те убих.

Мехмед се напрегна. После се обърна с усмивка. И той държеше кинжал в ръка.

— Закъсня. Чакам те всяка нощ, откакто преминахме Дунава.

Няколко секунди Лада стоя на ръба на насилието. После мина покрай Мехмед и потъна в една от червените му копринени възглавници и изпъна крака. Ботушите й изцапаха килима с кал.

— Доста бях заета. Имах да върша разни неща, да се бия с дяла империя, да планирам лятната си почивка.

— Значи аз не съм сред приоритетите ти? Гордостта ми е наранена.

Той най-сетне се изправи, с бавни, предпазливи движения, сякаш иначе щеше да я изплаши или нападне, и седна срещу нея. Хвана единия й ботуш и го събу. Потупа ножа, скрит до глезена й, и после свали и другия ботуш. Поклати глава и прокара пръсти по втората ножница.

— И на двата крака?

— Обичам да съм подготвена.

— Знам — Мехмед свали вълнените й чорапи, изплетени от Оана, и започна да масажира стъпалата й. Тя не можеше да си представи той да прави това с — за — някого другиго. Със сигурност не би го направил за някоя от жените в харема си.

Те съществуваха, за да служат на него.

— Искам да се махнеш от страната ми — каза Лада, без да сваля очи от него.

Усмивката му бе мрачна и загадъчна като нощта.

— Тогава защо ме покани?

— Не съм правила нищо подобно.

— Лада — ръцете му се преместиха към стегнатите й прасци. — Изпрати посланиците ми в сандъци и създаде хаос в цяла една васална държава. От теб това е направо ухажване.

Лада се изсмя. Не искаше да го прави. Не беше дошла тук, за да бъде с него. Но въпреки миналото им, въпреки предателствата му, той беше… Мехмед. Нейният Мехмед. В момента, в който бе влязла в шатрата, беше разбрала, че няма да го убие. Макар че би трябвало да го направи, ако вярваше в онова, което се бе захванала да свърши.

Тя вдигна крак и го опря в гърдите му. Бутна го.

— Идиот такъв, би трябвало да те убия.

Той се облегна на лакти.

— Сигурно. А аз би трябвало да повикам пазачите и да те пленя. Но не искам да го правя — погледът му бе много по-нежен и интимен от пръстите му. Лада го усети с цялото си тяло. — Искам да се върнеш с мен.

— Никога.

Мехмед въздъхна.

— Знам. Но все се преструвам пред себе си, че има начин. Да си те върна. Да бъдем заедно. Ти си единственото, което някога съм искал.

— Искал си неизмеримо повече от мен.

Усмивката на Мехмед бе остра и злокобна като кинжалите й и също толкова позната.

— Вярно е. Но искам и теб.

— Да, след като получи всичко останало, към което се стремеше. — Лада издърпа крака и ги подви под себе си и се намести по-близо до него. — Оправда ли надеждите ти? Константинопол?

— Надмина ги — Мехмед замълча. На лицето му се изписаха копнеж и отчаяние. — И в същото време ме разочарова.

Лада докосна ъгълчето на устата му.

— Разбирам.

Трудно беше да си поставиш възвишена цел и да я постигнеш, след което да разбереш, че работата тепърва започва.

— Мисля, че само ти би могла да ме разбереш. А ти? Получи страната си.

— Каза мъжът, довел цяла армия пред столицата ми.

— Знаеш, че нямах друг избор.

Лада прокара пръст по долната устна на Мехмед, спусна го надолу по брадичката и шията му към гърдите. Там го заби в плътта му достатъчно силно, за да го заболи.

— Винаги имаш избор. Но никога не избираш моята страна.

Мехмед хвана пръста й и стисна ръката й в своята.

— Защото искам твоята страна да е и моя страна.

— Това никога няма да стане.

— Значи сме в задънена улица. Не мога да оставя агресията ти ненаказана. Създава опасен прецедент за останалите васални държави.

— Тогава се откажи от Влашко.

— Не мога.

Лада издърпа ръката си, повдигна вежда и заговори, а всяка дума беше натежала от презрение.

— А аз си мислех, че си султанът. Римският император. Божията ръка на земята или поне така пишеше в посланията ти. И титлите ли са лъжа като всичко останало?

— Ако се откажа от една васална държава, рискувам да загубя и всички останали. Ти поне би трябвало да знаеш колко нестабилно нещо е властта. Не можем ли да постигнем някакъв компромис?

Лада присви очи. Николае й бе казал, че може и трябва да преговаря. Все още шепнеше призрачно в ухото й. Веднъж в живота си тя реши да го послуша.

— И какъв ще бъде компромисът?

— Ще се съглася да опростя натрупаните дългове в замяна на подновяване на договора.

— Никога.

Мехмед въздъхна и вдигна очи към покрива на шатрата.

— Ще опростя дълговете ти в замяна на Букурещ и нов договор.

— Не давам земя.

— А, но поне не отказа веднага! — той се усмихна лукаво. — Подписваш новия договор, аз не се меся в твоята страна, а ти не нападаш границите ми или границите на васалните ми държави.

— Никога повече няма да ти дам наши момчета за еничари. А и нямам пари, а ако имах, щях да ги похарча, за да се бия с теб.

Мехмед се засмя.

— Дори не съм споменал, че трябва да ми даваш каквото и да е. Моля те само да подпишеш договора. Просто подпиши, позволи ми да си тръгна с договор, който изглежда сериозно, и ще каже на Европа, че сме постигнали съгласие и всичко ще свърши.

— Нима? — Лада се приведе към него, сякаш можеше да прочете мислите му като план за битка. Раду щеше да разбере дали говори искрено. Лада не можеше. Но откри, че се надява да е искрен. — Ще се откажеш от данъците, от войниците, от всичко, което може да ти предложи земята ми?

— В момента единственото, което ми предлага земята ти, са блата, отровени кладенци и чума — той замълча за миг. — Благодаря за което, между другото.

Лада се усмихна широко и възторжено.

— Знам колко е важна чистотата за теб. Исках да ти направя живота по-интересен.

— Значи си съгласна?

Лада знаеше, че Мехмед би бил глупак, ако удържи на думата си и спази подобен договор, в който за него нямаше никакви предимства. А Мехмед не беше глупак. Но ако си тръгнеше, тя щеше да има време да организира силите си. Да набере повече подкрепа. Да събере армия, с която наистина би могла да го заплаши. Може би, ако си тръгнеше, нямаше да се върне повече. Може би договорът им щеше да издържи и тя щеше да избави страната от десетилетни битки. Съмняваше се. Но Николае настоя от гроба тя да не пропуска тази възможност.

Лада доближи лице до това на Мехмед, изучавайки тъмните му очи и пълните устни. Припомняше си вкуса им.

— Ще дойда пак утре вечер, за да подпиша. И след това ще си вземеш войниците и ще напуснеш земята ми.

— Съгласен съм — Мехмед свали еничарския й кавук и въздъхна, когато косата й се разпиля по раменете. — Знаеш ли, последния път, когато бях тук, ти ми каза, че ще ме убиеш, ако отново стъпя на твоя земя.

— За твой късмет се оказа полезен.

Той приближи глава до шията й и леко гризна кожата.

— Нека ти покажа точно колко полезен мога да бъда.

В движенията им имаше толкова нежност, колкото и в някоя битка, но страстта бе още по-силна. Лада се беше преструвала, че онова, което й дава Богдан, е достатъчно, но това, с човек равен на нея във всяко едно отношение, с човек, който я разбираше като никого другиго, я разпалваше така, както нищо друго не би могло.

Мехмед запуши устата й с ръка, за да не изкрещи. Тя го ухапа и той потръпна, преди да се свлече до нея на килима.

— Омъжи се за мен — прошепна той, преметнал ръка през лицето си. Дишаше тежко.

Лада навлече дрехите си, обу ботушите и прибра косата си под кавука. После приклекна и допря устни до ухото на Мехмед.

— По-скоро ще те убия.

Излезе така, както бе влязла. Но този път тя бе предателят, а не предадената. Защото имаше и скрита причина да се съгласи с предложението му. Съгласието й означаваше, че османците ще останат в този лагер, на това място, още едно денонощие.

А тя имаше резервен план, ако Мехмед се отметнеше от думата си.

Тя вървеше из лагера сякаш насън, по-спокойна и щастлива, отколкото се бе чувствала от месеци насам. Може би години. Николае би се гордял с нея. Тя бе взела умното решение. Решението, което щеше да й спечели време да изгради страната си, да стане по-силна. Да продължи да създава онова Влашко, което заслужаваше народът й.

Тя дочу гласове, разговарящи на румънски. Спря. Един от гласовете прониза сърцето й. Глас от детството й, глас, скрит в обор, глас, вървящ по тънък лед. Глас на сълзи и на студена дистанцираност. Глас, от който тя се нуждаеше на своя страна.

Тя откри шатрата и се приближи до нея в опит да чуе повече.

— Басараб — колкото са оцелели — ще ни подкрепят — каза мъж, когото тя не познаваше.

— Подозирам, че и унгарският крал ще ни подкрепи — каза Раду. — Може би не веднага, но след като Арон седне на трона, Матей няма да е проблем.

Ръцете на Лада се стрелнаха към кинжалите на китките й. Но думите на Раду вече бяха нанесли своя удар. След цялото това време той се бе върнал във Влашко. Но сега помагаше на враговете й. Не само на Мехмед — от него го беше очаквала, — а и на болярите предатели. Онези, които бяха убили баща й. Онези, които бяха позволили тя и брат й да станат заложници на османците. Той доброволно се бе превърнал във всичко онова, срещу което се бунтуваше тя.

Тя залитна от физическата болка, която й бе причинило разкритието, че брат й заговорничи срещу нея. После се окопити и отново се заслуша в разговора.

Арон. Арон. Кой беше Арон? Името й беше познато.

Дан. Той беше син на княз Дан, когото Лада бе свалила от трона.

И сега се намираше в лагера на Мехмед. Докато й предлагаше мир, Мехмед вече си беше приготвил резервен план.

Виждаш ли Николае? — помисли си тя. Винаги излизам права.

Лада щеше да се върне на следващата нощ. И знаеше, че Мехмед ще я чака с нетърпение. Този път тя щеше да отвърне на надеждите му с ножа си.