Метаданни
Данни
- Серия
- Влизам в мрака (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bright We Burn, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирина Денева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2019)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon (2014)
Издание:
Автор: Кирстен Уайт
Заглавие: Ярко пламтим
Преводач: Ирина Денева — Слав
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София
Излязла от печат: 25.08.2018
Редактор: Лора Ненковска
Художник: Sam Weber
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-2185-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10250
История
- — Добавяне
22
Три дни южно от Търговище
Някой друг изнервя ли се от това, че князът още не ни е нападнал? — попита Али бей, втренчен в картата, в която сега бяха добавени новите тресавища. Всички кладенци и градове бяха зачертани. Картата лежеше в средата на масата в шатрата на Мехмед. Около нея стояха Арон, Андрей, Раду и пашите и мрачно обмисляха вариантите си за действие с помощта на мастило и пергамент.
Лицето на Арон бе мрачно като ситуацията на картата.
— Не й трябва да напада. Отне ни три седмици да стигнем дотук. Планирахме да пътуваме три дни.
— Как сме със запасите? — попита Раду.
— С цялото забавяне и липсата на каквото и да е храна наоколо, не сме добре — Али бей удари с юмрук по масата. — Защо просто не се изправи срещу нас на открито?
Мехмед се засмя, с което ги стресна и привлече вниманието им към другия край на пищната шатра, където седеше той, видимо погълнат от книга за живота на Пророка, мир нему.
— Защо да го прави? На наша страна са числеността на войската и оръжията. А времето е на нейна страна. Тя ще го използва срещу нас по всички възможни начини.
Али бей се намръщи и рунтавите му вежди се сведоха толкова ниско над очите, че Раду се зачуди дали не гъделичкат клепачите.
— Звучи като че ли й се възхищавате.
— А не е ли редно да се възхитя на съвършенството, където и да го открия? Със сигурност не откривам повод за възхищение в настоящата си компания.
Всички, освен Раду, трепнаха. Той усети жилото, скрито в думите, но те не го нараниха така дълбоко както биха го направили в миналото. Имаше и нещо хубаво в нееднократното разбиване на сърцето му. Разбитите сърца заздравяваха и ставаха по-силни и устойчиви отпреди. Стига, разбира се, човек да живееше достатъчно дълго, че сърцето му да зарасне.
— Султанът е прав — каза Раду. — Лада използва всяко предимство. Но те не са много. Трябва да открием слабите й места и да я притиснем така, както ни притиска тя.
Той впери поглед в обсипаната с бележки карта и историята, която разказваше тя. Това бе Влашко, превърнато в оръжие. Лада използваше страната си така, както я бе обожавала открай време — без остатък, свирепо.
Арон захвърли перото си и от писеца пръсна мастило.
— И какви са слабите й места?
— Хората.
Хамза паша, най-възрастният човек в шатрата и водач на десет хиляди спахии войска, изсумтя.
— Взимаме пленници, но те всички са й предани до степен на безумие. Там няма да намерим слабост, от която да се възползваме.
— Не тези хора. Нашите хора — Раду се обърна към Арон и Андрей. — Тя е избила много боляри. Оцелелите са й верни, но не могат да й вярват. Не и след всичко, което е направила. Раздава земя и власт на всекиго, когото си избере. Болярите сигурно разбират, че титлите им — и животът им — не са в безопасност, докато тя е на трона. Твърде малко се вълнува от традициите и кръвта.
Андрей вдигна вежда.
— А на мен ми се струва, че се вълнува много от кръвта. Просто я предпочита пролята на земята.
Мехмед се засмя тихо откъм ъгъла, но не вдигна поглед от книгата, сякаш не следеше разговора.
Раду устоя на подтика да защити сестра си. Тя не го заслужаваше, а и можеше да се защити сама. Беше го доказала.
— Пратих хора да търсят оцелелите боляри. Ще им предложа алтернатива на царството на терора на Лада и те ще я предадат.
— Как можеш да си сигурен? — чалмата на Али бей се беше разхлабила и разкриваше посивели кичури в черната му коса. Беше живял доста по-дълго от обичайното за еничарите. Може би затова бе станал пълководец — заради опита си и умението да не умира.
— Те са боляри — рече Арон със суха усмивка. — Това им е работата. Предадоха бащата на Раду в полза на моя. Сега предават паметта на моя баща в полза на един княз, когото мразят. Ако им предложим сигурност и власт, ще я предадат. И, рано или късно, ще предадат мен.
Раду сложи ръка на рамото му.
— Ще те сложим на трона. Ще оправим нещата.
Раду се надяваше, че Арон ще може да възстанови поне отчасти равновесието, нарушено от Лада. Макар че колкото повече от Влашко виждаше, толкова повече се питаше колко време ще мине, преди всичко да потече постарому. Лада бе свършила толкова много за толкова кратко време. И не беше само унищожението на земята, макар че възстановяването й щеше да трае дълго. Лада бе запознала с бунтовната си свирепа същност един народ, отдавна свикнал да приема каквото му се предлага и никога да не настоява за повече. Със заразата от идеите й щеше да е доста по-трудно да се справят.
А може би нямаше нужда да се справят с нея. Раду щеше да предложи на Арон да извлече полза от новите социални структури вместо веднага да ги премахне. Лада бе съсредоточила вниманието си върху обикновените румънци, а не върху аристокрацията. Това бе слабото й място. Но и благородниците се бяха показали слаби след като толкова дълго бяха пренебрегвали потенциала на собствените си поданици. Лада най-малкото бе показала, че румънците могат да постигат велики неща при наличието на силен водач.
— Раду? — повика го Андрей.
— Извинявай, да? — разговорът бе продължил без него.
— Сред войниците избухна зараза — каза Хамза паша. Дори и сега се държеше някак настрана, веейки си в лицето, макар в шатрата да не беше прекалено топло. На всички тези срещи той често мълчеше. Не от сдържаност, а защото се смяташе за твърде високопоставен, за да обсъжда стратегия с трима външни индивиди и един еничар. Враждата между спахиите и еничарите се поддържаше по две причини — за да не стане нито едната група, нито другата твърде силна и за да не се обединят никога против султана. Тази вражда обаче пораждаше доста неудобства в моменти като този.
— И аз трябва да… — Раду остави думите си да увиснат във въздуха. Не беше сигурен какво мисли Хамза паша, че може да направи той.
— Твоята страна ги разболява. Може да знаеш как да ги излекуваме.
Раду можеше да познае борбата за надмощие, щом я зърнеше. Хамза паша знаеше, че Мехмед слуша и искаше да напомни на всички им, че Раду, макар и бей, не е и никога няма да стане един от тях. Че именно родната страна на Раду им струва толкова. И че самият Раду е кръвно свързан с човека, който им причиняваше всичко това.
Раду се усмихна мило. Красивото му лице тук не би му спечелило нищо, но старите навици умираха трудно.
— И аз боледувах постоянно, докато живеех тук. Оздравях едва когато намерих дом до рамото на султана — сигурен, че смисълът на казаното е разбран правилно — султанът го слушаше повече от всекиго другиго. — Раду се изправи. — Но ще отида да видя какво може да се направи. Кажете ми, ако картата разкрие някакви тайни, докато всички се взирате в нея.
Раду излезе от шатрата с леки, уверени стъпки. Раменете му обаче увиснаха щом шатрата се затвори зад него. Защо все още играеше тази игра? Защото го интересуваше, че някакъв си глупав паша подлага на съмнение стойността му и мястото му в империята?
Мехмед не бе продумал, когато Хамза паша предизвика Раду. С разума си Раду разбираше, че султанът трябва да е дистанциран от всички. Но пък Мехмед с готовност се включи в разговора, когато темата бе Лада. Раду се бе изморил от ролята си в тази игра. Цял живот се бореше за надмощие.
Беше станало съвсем лесно, но това не значеше, че подобни спречквания му доставят удоволствие.
Той стигна до края на лагера, където държаха болните. Бяха изненадващо много. Настояването на Мехмед в лагера да се поддържа чистота обикновено свеждаше случаите на зараза до минимум. Може би във Влашко наистина имаше нещо, което разболяваше хората.
Раду покри устата си с края на плаща и пристъпи бавно напред. На земята, върху износена постелка, лежеше мъж, горящ от треска, облян в пот, бълнуващ. Раду спря и се заслуша. Мъжът бълнуваше не на турски, а на румънски.
Раду хвана един от хората, които се грижеха за болните.
— Този мъж. Откъде е дошъл? Еничар ли е?
Човекът поклати глава.
— Не, работник е. Повечето болни не са войници.
— Това е добре — каза Раду.
Човекът му хвърли унищожителен, презрителен поглед.
— Добре е, докато не се наложи да се грижиш за шейсет хиляди войници. Тогава става ужасно.
Засрамен от укора, Раду приклекна до болния. Езикът, на който говореше, бе породил ужасно подозрение, което веднага трябваше да разсее.
— Какво ти обеща князът? — попита той на румънски.
Очите на мъжа бяха затворени, но устата му се сгърчи в усмивка.
— Семейството ми. Земя за семейството ми.
Раду се изправи, замаян. Не беше очаквал да се окаже прав. Върна се в лагера и откри Кирил, еничаря, когото ползваше най-често от четирихилядния си отряд.
— Доведи ми всички от твоята група. Трябва да минем през лагера и да говорим с всеки, който не е войник.
— Защо? — попита Кирил, но не с недоволство, а с любопитство.
— Защото сестра ми е пълна с изненади. Никоя от тях не е приятна. Търси румънци. И болни. Никой не би могъл да знае колко румънци се бяха промъкнали в огромния лагер. Трябваше да проверят готвачите, слугите… боже милостиви, и жените, които вървяха с лагера, за да задоволят другите нужди на войниците.
Бяха влачили оръжията на Лада със себе си от самото начало.
Тя наистина бе умна. Раду не можеше да вини Мехмед, че все още й се възхищава. Но можеше да си пожелае този ум да не създава толкова много работа за него и толкова страдание и смърт за всички останали.