Кирстен Уайт
Ярко пламтим (21)

21

Търговище

Лада не бе успяла да си поеме дъх, откакто стигна покрайнините на Търговище. Когато затвори портата на замъка след себе си, тя дръпна парчето плат, покрило устата и носа й, и загълта въздух жадно.

— Да, не е приятно навън — отбеляза Оана и я погледна с нещо като насмешка, но доста по-мрачно.

— Не са свършили толкова, колкото се надявах — Лада се облегна на вратата, сякаш тежестта й щеше да попречи на външния въздух да влезе при тях. Миризмата я бе последвала, но сега беше само тежка, не и непоносима.

— Не могат да работят по повече от няколко часа. Налага се да сменяме хората по-често, отколкото планирахме.

— Могат да свършат повече.

Оана се засмя хрипливо.

— Не и ако са в безсъзнание. Ще трябва да им издействаш още малко време.

— За щастие, всичко това ни струва само усилия и човешки живот, но не и пари. Винаги мога да изгубя повече от първото и второто, но третото съвсем ми липсва — Лада разтърка кръста си. Беше яздила дълго по неравен терен, но не можеше да си позволи да си почива. Не че тук можеше да се спи. — А ти какво правиш още тук? Искам те в планината. Отивай в крепостта в Поенар.

Оана потупа Лада по главата така, че я накара да се запита дали щеше да е много лошо, ако удари старата си дойка с юмрук в корема.

— Дете, да не си се загрижила за моята безопасност?

— Дори целият град да изгори, ти ще останеш невредима насред центъра с гребен в ръка и ще казваш, че е време да си оправя косата.

Оана примижа срещу нея.

— Наистина изглежда още по-зле от обикновено.

— О, я върви да се скриеш в планината, чудовище такова.

Преди да успее да се изплъзне, Оана я сграбчи в прегръдка.

— Пази се. Нужна си ни — Оана я притисна прекалено силно до себе си, пусна я и отвори вратата. Вонята бе толкова силна, че Лада залитна назад, сякаш я бяха ударили. Оана дори не покри лицето си, а забърза към коня на Лада.

Лада отново затръшна вратата. Налагаше се да направи една последна обиколка, за да се увери, че тук Мехмед няма да намери нищо, което може да му свърши работа, ако изобщо успее да стигне до центъра на града.

В тронната зала тя откри няколко плочи все още изцапани с кръвта на предшественика й. Избледнелите очертания на ятагана, който някога бе стоял над главата на баща й — а сега висеше на хълбока й, — все още се виждаха на стената. В коридорите се сблъска с призрачен шепот и спомени за страх и ярост. А в покоите си, някога принадлежали на баща й, Лада не откри и един спомен, който си заслужаваше да вземе със себе си.

— Лада — каза мъжки глас зад гърба й.

Тя извика от изненада и се завъртя с изваден кинжал. Щефан стоеше в сянката на един ъгъл. Откога бе тук, тя нямаше представа. Или тя не внимаваше, или той бе станал по-добър от всякога. Лада се надяваше да е второто.

— Радвам се, че си ти — сърцето й все още препускаше, докато прибираше кинжала в ножницата на китката си.

Той остана неподвижен и безизразен. Имаше толкова незабележимо лице, че когато го нямаше, на Лада й бе трудно да се сети точно как изглежда. Сега той съвсем леко наклони глава, сякаш Лада беше проблем, нуждаещ се от решение.

— Платиха ми огромно количество пари, за да те убия — гласът му бе толкова равен, че на Лада й отне няколко секунди да осмисли казаното.

Ръката й трепна към китката, но спря. Знаеше колко смъртоносен е Щефан. Много се гордееше с това. Само че бе доста неприятно да знае, че ако сега искаше да я убие, значи вече беше мъртва. Отначало в съзнанието й се надигнаха гняв и тъга. Не след дълго обаче ги замени някакво мрачно удоволствие. Не беше ли се надявала някой ден някой да осъзнае, че тя заслужава убиец от класата на Щефан?

Би предпочела този ден никога да не идва. Но дори да беше дошъл, признанието си беше признание, макар и толкова зловещо.

— Колко? — попита тя.

— Повече, отколкото ти остава, за да продължиш да водиш битката — той бръкна в елека си — движенията му бяха съзнателно бавни — и извади кожена кесия. Хвърли я на леглото до нея. — Това не е цялата сума. Дори не е по-голямата част.

Намек за усмивка, подобен на мимолетен сън, премина през лицето му.

— Но можеш да използваш парите както намериш за добре.

— Значи няма да ме убиеш.

— Помислих си да го направя.

Тя оцени искреността му. Ако се наложеше да го убие, щеше дълбоко да съжалява.

— Защо?

— Защото, ако някой е готов да предложи толкова злато за живота ти, някой, рано или късно, ще свърши работата. Аз бих могъл да го направя по начин, който подхожда на дългото ни познанство.

— Мисля, че това е най-емоционалното нещо, което си казвал някога за отношенията ни.

Този път усмивката му беше истинска и продължи повече от миг. Тя се надяваше, че ще я запомни, дори някога да забрави лицето му.

— Не зная кой ми плати да те убия. Подозирам, че е или Матей Корвин, защото го караш да изглежда като слабак в битката срещу неверниците, или молдовският ти братовчед, който се възползва от това, че си заета с друго, за да си върне няколко погранични крепости.

— Боже мили. А ми харесваше! — Лада разтърка чело, после сви рамене. — Макар че на негово място бих направила същото. Все пак сме една кръв. — Тя седна на леглото и затупка с крак по протрития килим на пода. — Значи не мислиш, че е бил Мехмед?

— Той няколко пъти е доказвал, че те иска жива. Ако умреш заради него, ще бъде в битка и против неговото желание.

Лада бе съгласна. И тя изпитваше същото при мисълта да прати безименен убиец за Мехмед. Ако умреше, тя искаше да стане от нейната ръка. Всичко друго би й се сторило незавършено.

Не знаеше дали иска той да умре. Дори с всички тези маневри, целия този ужас, битките и смъртта между тях, тя все още не беше сигурна дали би предпочела той да не съществува.

Тя вдигна поглед и повече от всякога й се прииска да имаше време да поспи. И когато се събуди, Щефан все още щеше да й принадлежи. И Николае. И Петру. И Раду, и Мехмед, и всеки друг, когото искаше да притежава.

— Е, какво ще правим?

— Не мога да остана при теб, след като всичко това свърши. А и… не искам. Ти ми даде нещо, за което да се боря, и аз съм ти благодарен за това. Но сега имам за какво да живея. Дългият живот не е често срещан около теб.

Лада му се ухили.

— Разбирам защо те е харесала Дачиана — такъв си сладкодумник.

Щефан се прокашля, сякаш в опит да се отърве от някаква емоция, която бе успяла да си проправи път към устните му.

Макар решението му да не бе изненадващо, от него я заболя. Мразеше мисълта, че Щефан няма да бъде неин още дълго. Хубаво, че Дачиана бе далеч от гнева и мъката на Лада. Лада харесваше и нея, но сега това означаваше, че ще изгуби и двама им. Усмивката й помрачня и се изостри.

— При мен е семейството, за което живееш. Остани с мен до края, какъвто и да е той, и ще ти ги върна.

Лада очакваше гняв, но вместо това би могла да се закълне, че чертите на Щефан изобразиха намек за обич.

— Започнах с теб. Ще остана с теб. И след това няма да ме видиш повече.

— Става. Иди да провериш колко войници ще ми прати Матей и дали имаме новини от папата.

Щефан се обърна и понечи да си тръгне.

— Щефан — каза Лада. Той спря с гръб към нея. Можеше да го намушка веднага. Но не посегна за кинжалите. Може би бе уморена или просто й бе дошло до гуша да гледа как приятелите й кървят. Или бе, защото той трябваше да осъзнава, че тя може да го убие на мига и въпреки това й се доверяваше достатъчно, че да се обърне с гръб към нея. — Как би ме убил?

— С цялата нежност, която никога в живота си не си получавала — каза той и излезе.

Няколко кратки, злобни секунди Лада обмисляше да пра ти някого да убие Дачиана и децата. Щефан нямаше да разбере, преди да е станало твърде късно. Но тя не искаше никой от тях да умира. Те й бяха приятели. Щяха да предадат това приятелство, но не заплашваха живота или успеха й.

Толкова усилия полагаше да не губи никого и нищо. Оказа се, че е бъркала. Някой ден всички щяха да я напуснат, по един или друг начин. Тя се изправи и излезе от залата, без да се отбива никъде другаде. В замъка не бе останало нищо и никой, без когото тя не би могла да живее.

Ето защо тя щеше да спечели. Защото щеше да сложи всичко на жертвеника, само за да запази страната си.