Кирстен Уайт
Ярко пламтим (20)

20

СВЪРШИ МОЛИТВАТА, но ОСТАНА на постелката. Загубата на Кумал постоянно му тежеше, но особено силно той я усещаше по време на молитва. Кумал бе човекът, който го бе поканил да влезе във вярата, бе му дал исляма като убежище за душата, когато всичко наоколо му се рушеше.

Сега отново всичко наоколо му се рушеше, но Раду бе станал причина Кумал да загуби живота си.

Раду не можеше да не се запита каква е връзката му с Аллах сега. Тази връзка бе подложена на сериозни изпитания, докато живееше в Константинопол. Но не се беше разрушила. Понякога Раду се бе страхувал, че ще стане точно това, но все още намираше покоя и умиротворението, от които се нуждаеше, в молитвите си.

Прииска му се да беше споделял повече с Кумал за онова, което пази в сърцето си. Беше се притеснявал, че Кумал може да каже нещо, което да ги раздели, или, още по-лошо, да раздели Раду от Аллах. Молла Гурани, учителят, който бе наставлявал Мехмед и Раду и бе присъствал на приемането му на исляма, без съмнение, би могъл да разкаже на Раду за всичко, писано по въпроса за любовта към други мъже, която таеше в сърцето си, и дали заради нея е прокълнат. Раду бе направил известни проучвания, но те не му донесоха утеха.

Може би Кумал би могъл да поговори с него за сърцевината на вярата и дали Раду би могъл да е изпълнил сърцето си с Аллах и въпреки това да е свободен да обича така, както може.

Но Кумал го нямаше. И Молла Гурани също. Раду бе останал сам със себе си и своя бог, свързан от движението по време на молитвата, от ритуала. Той нямаше да пререже тази връзка. Чувстваше, че Назира е права — въпросите за Аллах и любовта спокойно можеше да остави открити.

Потискайки желанието си да остане на постелката още малко, Раду се изправи, нави я и събра шатрата си. Отиде в шатрата на Мехмед. Там по всичко личеше, че събирането на багажа за пътя още не беше започнало. Раду нямаше желание да стои без работа. Събирането на лагера щеше да се проточи и Раду се съмняваше, че ще издържи да скучае толкова време. Това щеше да му остави прекалено много време за мислене. Той зърна групичка от съгледвачите си и яхна коня, за да тръгне с тях.

Денят бе ясен и слънчев, въздухът — топъл и влажен.

— Познаваш ли местността? — попита го един от съгледвачите. Беше тих, замислен мъж, еничар на име Кирил. Раду бе яздил с него и преди и го харесваше.

— Спомням си я — каза Раду, — макар че не съм идвал тук откакто бях малък. Минахме по пътя, който следва течението на реката, от Търговище до Одрин.

— Какво те доведе в империята?

Раду се усмихна сухо при спомена.

— Политиката. Бях заложник.

— Не знаех това, Раду бей.

Раду се засмя, за да успокои Кирил. Той бе само година-две по-голям от самия него. Раду харесваше по-младите еничари. С тях бе по-лесно да се говори. Имаше чувство то, че на тях няма какво толкова да доказва, за разлика от по-старите.

— Това бе най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Както и за мен да бъда пратен да стана еничар. Сигурно сега ти се струва странно да се върнеш у дома, значи.

— Това не е моят дом. Никога не е било.

Иззад завоя между два обрасли с дървета хълма се появи съгледвач. Той се приближи към тях намръщен, на луничавото му лице бе изписано объркване.

— Да няма друг път? Мисля, че сме завили в грешната посока.

— Не — отвърна Раду. И според спомените му, и според картата бяха точно там, където трябваше да бъдат. — Това е единственият път, достатъчно широк, за да могат да минат каруците. Няма други големи пътища. Чак до Търговище всичко е ниви.

— Тук няма ниви.

Раду и Кирил размениха разтревожени погледи. Раду не бе идвал тук от дете, но нямаше как нещата да са се променили толкова много. С внезапно появила се и растяща топка от страх в корема Раду пришпори коня си напред. Спря рязко, когато стигна върха на един нисък хълм. Вместо ширнали се ниви с прясно поникнало зърно покрай реката пред погледа му имаше… тресавища.

Километри тресавища. Реката, широка и ленива, се бе просмукала в земята наоколо. Раду знаеше, че понякога реката наводнява околността и я превръща в тресавище, но напоследък не бе валял толкова много дъжд.

Това бе направено от човешка ръка.

Не. От ръката на Лада.

— Виж тук — рече Кирил и посочи. — Траншеи. Отклонили са реката към нивите. Сигурно им е отнело цяла вечност да ги изкопаят.

— Намери начин да минеш и се върни да ми кажеш докъде стигат тресавищата — нареди Раду на луничавия съгледвач. Не можа да скрие отчаянието си при вида на толкова много унищожена земя, която можеше да изхрани и румънците, и османските войски. Обърна се към Кирил. — Заобиколи и виж докъде трябва да стигнем, за да не влезем в тресавището. Може да се окаже по-разумно да си проправим собствен път, вместо да караме каруци с оръдия през тази каша.

Раду се вторачи в съсипаната земя. Лада им беше навредила, да. Но как можеше да не вижда какво прави? Как можеше да оправдае това унищожение?

— И всичко това е работа на сестра ти? — попита Кирил, оглеждайки тресавищата, докато около него се събираше групичка от съгледвачи, за да тръгнат заедно.

Раду си пое дълбоко дъх и затвори очи, за да възпре гнева, надигнал се срещу Лада и неспирното унищожение на света, сред което трябваше да живеят.

— Не мисля, че това е най-лошото, което ни очаква.

През цялото време Раду бе бъркал. Беше се чувствал виновен, заради това, че сърцето му копнееше за други мъже. Но не неговата любов бе отровна и разрушителна. Лада обичаше Влашко повече от всичко останало и ето докъде беше стигнала. Онова, което вършеха Лада и Мехмед и с хората, и със земята, заради целите, които преследваха със сърцата си, беше много по-страшно от онова, което любовта на Раду някога би го подтикнала да направи.

Странно беше да намира утеха в тази мисъл, но той я прие. Назира беше права. В неговата любов нямаше зло.

Но не би казал същото за любовта на сестра си към родината й.