Кирстен Уайт
Ярко пламтим (2)

2

Някой ден Раду щеше да спре да тъгува по времената, в които бе сигурен, че всичко е ужасно, но все още нямаше представа колко по-ужасно може да стане.

В този ден обаче го преследваха спомени за това как бе яздил по същия този път към Константинопол с Назира и Киприян до себе си. Беше толкова нервен, толкова изплашен, толкова решен да оползотвори времето си в града. Да се докаже пред Мехмед.

Сега съжаляваше човека, който бе тогава. В същото време този човек му липсваше. Докато яздеше към града днес, единственото, което усещаше, бе липсата на Назира и Киприян. Липсата на увереност, че постъпва правилно. Липсата на вяра в Мехмед. Липсата на вяра в самата вяра.

Самотен бе този път.

Раду не планираше да се връща в Константинопол. Градът за него бе населен с призраци и винаги щеше да остане такъв. След като Мехмед го завладя, Раду се бе върнал в Одрин при първата възможност. И за да избяга, и за да бъде с Фатима. Вината, която носеше, бе нищо в сравнение с онова, което й дължеше за това, че бе изгубила жена си. И така, за да облекчи поне донякъде страданията на Фатима, той понасяше терзанието да е около нея. Нямаше какво друго да направи за Назира.

Никое от писмата, които пишеше — и към които се бяха добавили усилията на Кумал и дори Мехмед, — не бяха дали резултат. Назира, Киприян и прислужникът Валентин бяха изчезнали. Той ги бе гледал как отплават от горящия град, как разстоянието и пушекът ги поглъщат. Беше ги изпратил далеч, за да оцелеят, но се боеше, че просто е открил друг начин да умрат. Всеки ден се молеше да не са се присъединили към хилядите, погребани в безименни гробове. Не можеше да понесе мисълта, че хората, за които копнееше, може би вече не съществуват.

Затова пращаше още писма и чакаше в дома им в Одрин, където лесно можеха да го намерят.

Но после му писа Мехмед. Молбата на султана никога не беше молба. Това беше заповед. Макар Раду да си помисли да откаже поканата на Мехмед да се присъедини към него в Константинопол, в края на краищата направи онова, което винаги бе правил — върна се при Мехмед.

Фатима имаше достатъчно вяра и за двамата, че всичко ще свърши добре. Тя седеше и чакаше до прозореца на дома им в Одрин всеки ден. Раду и сега си я представяше там, на същото място, където я бе оставил, когато тръгна. Дали щеше да чака така безрезултатно до края на живота си?

Минаваща покрай него кола го извади от мрачната му вглъбеност. Миналия път друмът към Константинопол бе пуст, разчистен от надвисналата опасност от война. Сега и в двете посоки течеше постоянно движение като кръв по вена. Носеше живот напред и назад с постоянен пулс. Градът вече не беше умиращо създание.

Като ръце, протягащи се да го посрещнат — или да го придърпат навътре, — портите зееха. Раду потисна паниката, надигнала се при вида им. Беше прекарал толкова време и да ги пази, и да се моли да паднат, че тялото му вече не знаеше как да реагира, щом ги види да действат така, както се предполага — като градски порти.

Бяха се постарали да поправят стените, за които се беше сражавал. От нови лъскави камъни бяха изградени цели части от стените, срутени по време на дългата обсада. Сякаш събитията от предишната пролет не се бяха състояли. Градът се лекуваше, миналото се заличаваше. Строеше се отново. Останалото бе погребано.

Раду погледна земята пред стената и се зачуди какво ли са направили с труповете.

Толкова много трупове.

— Раду бей!

Раду се стресна и се отърси от спомените за мрака, върнат за миг обратно в слънчевия ден.

— Да?

Минаха няколко объркани секунди, докато Раду осъзна, че младежът преди него само преди няколко месеца бе още момче. Амал бе толкова пораснал, че Раду едва го позна.

— Казаха ми, че ще пристигнете по някое време днес. Ще ви придружа до двореца.

Раду протегна ръце и стисна тези на Амал. Сърцето му се изпълни с радост от срещата с младежа — жив и здрав. Той бе едно от трите момчета, които Раду бе успял да спаси от ужасите на обсадата.

— Елате — рече Амал ухилен. — Чакат ви. Ще минем през вътрешната стена и право в двореца.

Раду не знаеше дали да се радва, или да се разочарова. Беше си мислил да мине на кон през целия град, но знаеше къде ще го отведе сърцето му. В една празна къща, където не го чакаше никой. По-добре да отиде направо при Мехмед.

— Благодаря — каза Раду. Амал хвана поводите на коня му и го поведе през пространството между двете отбранителни стени на града. Раду не искаше да бъде тук. Би предпочел да посети призраците, които макар и меланхолични, щяха да му донесат поне намек за радост. Тук, при стените, единствените призраци бяха тези на стоманата и костите, на кръвта и предателството.

Раду потръпна, отлепи очи от стената и ги обърна към портата, към която се бяха насочили. Портата, която Раду бе отворил в разгара на последната битка и с това бе решил съдбата и на Константин, и на града му.

Амал посочи стените от двете им страни.

— Едва този месец свършиха с поправката.

Раду вдигна поглед към най-близките еничари. Зачуди се дали точно тези мъже са участвали в обсадата. Дали се бяха втурнали към стената и бяха прелели като поток през нея. И какво бяха направили след влизането си в града, след толкова безкрайни дни, изпълнени с очакване, подклаждано от гняв и омраза.

Раду преглътна и усети горчиво-кисел вкус. Не можеше повече да гледа стените.

— Бих искал остатъка от пътя да измина сам — той взе поводите на коня.

— Но аз трябва…

— Знам пътя. — Раду не обърна внимание на паниката, изписала се по лицето на Ахмал, и обърна коня. Влезе през главната порта с тълпата хора, с вълната на живота. И това бе нещо.

Щом се озова вътре, той остави коня да върви накъдето иска, насочван от тълпата. Отчаяно искаше да е сред хора. И откри, че наоколо има предостатъчно поводи да се разсее от мислите си. Преди тази част на града бе почти пуста. Сега навсякъде го посрещаха отворени прозорци, боядисваха се стени, ранни цветя никнеха в малки саксии. Някаква жена тупаше килим, тананикайки, а едно едва проходило дете се клатушкаше след куче.

Макар миналата пролет да бе необичайно студена, тази зима бе мека и приятна. От града бе изчезнало усещането за отчаяние, глад и подозрения. Където и да погледнеше Раду, нещо се поправяше, нещо се строеше. Нямаше следи от пожарите, нямаше дори намек, че каквато и да е трагедия, освен остаряването бе покосила града.

Раду дотолкова се разсея, че се отклони от пътя си и се озова в еврейския квартал. Преди не беше идвал насам. И тук кипеше трескава дейност. Той спря пред строяща се сграда.

— Какво е това? — попита той един мъж, понесъл няколко дебели дъски.

— Нова синагога — отвърна мъжът. Носеше чалма и роба. Подаде дъските на мъж с капа на главата и два засукани масура коса пред ушите.

Раду продължи през квартала и се намери в по-позната част на града. Около огромна сграда, която преди бе запусната библиотека, се бяха насъбрали момчета. Седяха по стълбите, говореха си и си играеха. Изведнъж се чу звънец на камбана и момчетата скочиха и се втурнаха вътре. Раду се зачуди какъв ли бе животът им. Откъде ли бяха дошли. Колко знаеха за всичко, което се бе случило, за да се създаде един град, където могат да играят в безопасност на стълбите пред училището. В мир.

Раду зарея поглед към улицата. Ако продължеше по този път, щеше да стигне „Света София“.

Вместо това, той обърна коня и се насочи към двореца. Отклонението бе прояснило ума му. Беше подготвен за мъката, която връщането между тези стени му причини. Но новата жизненост на града се бе оказала балсам за сетивата му. Нямаше да рискува отново да изпита болка като отиде в „Света София“.

Амал го чакаше близо до входа на двореца и нервно кършеше ръце. Раду без съмнение бе затруднил живота му с отклонението си по пътя насам. Амал не беше виновен за начина, по който се чувстваше Раду, а и той наистина се зарадва, като видя момчето живо и здраво. Слезе от коня и подаде поводите на бившия си помощник.

— Прости ми — каза Раду. — Завръщането ми тук поражда… емоции.

— Разбирам — Амал се усмихна и изведнъж изглеждаше още по-голям от младия мъж, в който се бе превърнал. Раду бе опазил двамата наследници на Константин от ужасите на битката, но Амал бе взел пряко участие в обсадата, преди Раду да го спаси. — Ще се погрижа за коня. И ако не възразяваш, помолих да ме назначат за твой личен прислужник, докато си тук.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Раду изпрати с поглед Амал, докато момчето отвеждаше коня, за да отложи влизането си в двореца.

Малко движещо се вързопче се втурна към него. Раду едва успя да разтвори обятия, преди в тях да се хвърли едно момче.

— Раду! Той каза, че си тук!

Раду се дръпна и се вгледа в мъченическото лице на Мануил, един от двамата наследници на загиналия император Константин. Раду бе останал в града, когато Назира, Киприян и Валентин избягаха, за да ги спаси. Те бяха неговият опит за изкупление за всичко, което бе извършил по време на обсадата, и за всички, които бе предал. Спасяването на наследниците съвсем не бе достатъчно за изкупление, но сега, държейки в ръце Мануил — живия, здрав, щастлив Мануил — Раду за пръв път от месеци изпита щастие. Той със смях притисна детето към себе си и го целуна по главата.

От целия поток живот, който Раду бе видял да се връща в града, тази малка частица олицетворяваше най-смелите му мечти.

— Къде е брат ти?

Мануил се измъкна от ръцете му и си оправи дрехите. Носеше копринена роба в османски стил. Беше много различна от коравите, тесни византийски дрехи, с които се обличаше преди.

— Мурад е вътре и те чака. Вече е прекалено голям, за да тича, така каза.

— Мурад? — попита Раду объркан. Това бе името на бащата на Мехмед.

Мануил се усмихна широко.

— Да. А аз съм Месих. Султанът ми позволи сам да си избера името.

— Имате нови имена — намръщи се Раду.

— Решихме, че така ще е най-добре. Това е нова империя! Ново начало. Възраждане, така решихме.

— Вие? — попита Раду.

— Да, аз и Мурад. И султанът.

Значи Мехмед бе говорил сериозно как ще превърне момчетата в свои придворни. Раду се зарадва, щом разбра, че това обещание е било изпълнено. А и предполагаше, че смяната на имената бе логична. Самият той бе успял да се приспособи и да приеме новия си живот едва след като усети, че е част от обществото. Сигурно бе за добро, че момчетата се бяха отдалечили от предишните си самоличности, че бяха надживели травмите и загубите от миналото. Мануил — Месих — определено изглеждаше щастлив.

Де да можеше и новото име на Раду, Раду бей, да има същия ефект върху него.

Месих го хвана за ръката и го задърпа навътре към двореца. Не спираше да бърбори, да разказва на Раду какво ще има за вечеря и да пита дали Раду ще се присъедини към тях за вечерната молитва в „Света София“, или ще се моли другаде. После заговори за уроците си, кои учители харесвал най-много, как пишел много по-добре от брат си.

— И сигурно си забелязал колко добре говоря турски.

Раду се засмя.

— Забелязах. Мога да те слушам цял ден.

Той предполагаше, че ще стане точно това, докато не се разделят. И все пак нещо човъркаше Раду, докато Месих говореше за уроците си.

След миг осъзна с болка, едновременно сладка и мъчителна, кое бе различно. Това момче се обучаваше без жестокости. Нямаше посещения при главния градинар, нямаше образователни разходки из затвора и залите за мъчения, нямаше бой. Това не бе детството на Раду и Лада при султана.

Мехмед не бе същият като баща си. Беше завладял града и го беше направил по-добър. Беше взел наследниците на врага си и ги бе превърнал в членове на семейството си. Ужасът, завладял Раду при мисълта, че ще се види с най-стария си приятел, се разсея. Между тях все още имаше дистанция, но поне Раду не бе сбъркал, като бе помислил, че Мехмед е способен на велики дела.

— Добре ли си, Раду бей? — попита Месих.

Раду подсмръкна и се прокашля.

— Да, добре съм. Поне мисля, че ще се оправя.