Кирстен Уайт
Ярко пламтим (19)

19

Покрайнините на Букурещ

Лада седеше изморена от твърде горещото за вкуса й пролетно слънце. Изкачването бе мъчително, трудно бе да качи всичките си войници и останалите им оръдия по стръмните, скалисти хълмове. Сега тя зарея поглед към дола под тях. По дъното му минаваше единственият път, по който чужда армия би се опитала да стигне до Букурещ.

Тя вече веднъж бе изпробвала стратегията си за подобни пътища. Хунияди продължаваше да й помага от Отвъдното. Предишната година тя го бе спасила от предварително загубена битка в подобен дол, като атакува врага неочаквано отгоре и блокира изходите. Тук щеше да е същото, макар и в по-голям мащаб, но тя бе изпълнена с увереност. Налагаше се да проявява изобретателност в опитите си да избегне прекия сблъсък с многобройната армия на Мехмед. Атаката над пътя беше идеален вариант.

Освен това, както не спираше да си напомня тя след поражението край Дунава, не беше нужно да пенели. Не и веднага. Достатъчно беше да направят така, че цялата кампания да започне да струва на Мехмед повече, отколкото може да си позволи във всяко едно отношение. В хора. В пари. Във време. В гордост.

Особено й харесваше да подронва гордостта му.

— Сигурни ли сме, че ще тръгнат към Букурещ? — попита Богдан и разчисти един камък, за да седне Лада на него. След като даде нареждания на войниците, тя ги остави да се разпределят по позициите си. Всички бяха верни и добри в работата си, по някаква причина все повече я изнервяха. Тя сякаш можеше да вижда единствено какви не бяха.

Тя стисна медальона си, който бе станал част от нея като кинжалите на китките. Ако изгубеше някой от тях, Лада знаеше, че несъзнателно ще посяга да ги пипне и всеки път ще се учудва, че ги няма. Точно както мислено посягаше към Петру и Николае, докато не се сетеше, че никога няма да може да ги достигне.

Колко още хора щеше да изгуби? Колко можеше да си позволи да изгуби?

Тя пусна медальона в туниката си.

— Ще им се наложи да тръгнат към Букурещ. Прекалено е важен, за да го оставят на мира. А и е първият по-голям град след Арджеш — по пътя им към Търговище няма повече реки, които да ги забавят. Ще им се наложи да го ползват за отправна точка.

— А ако превземат града?

Лада сви рамене.

— Ами да го превземат. Но ще ги накараме да си платят прескъпо. Завладяването на Букурещ ще отнеме време и материали, а в замяна няма да получат нищо. Ние няма да се върнем, което значи, че хората, оставени да го надзирават, няма да могат да участват в битката — за нас ще останат по-малко противници.

Богдан кимна, доволен. Лада видя, че си играе с нещо и се наведе да види какво беше. Броеница. Тя прехапа устни, за да възпре подигравката. Готова бе да приеме цялата помощ, която намери, и ако богът на Богдан имаше желание да им помогне, то Лада нямаше нищо против.

Оттук нататък нямаше какво друго да правят, освен да чакат османците да пристигнат. Скучно беше. Лада мразеше да чака.

Твърде късно, както обикновено, тя забеляза Щефан да се приближава към нея. Ако беше дошъл да я убие, вече щеше да е мъртва. Но той носеше само информация, не смърт.

Седна и подви дългите си крака под тялото. Толкова беше прашен, че се сливаше със скалите.

— Турците ще пристигнат до два часа. Изпратил е десет хиляди.

Това не беше добра новина. Лада се надяваше Мехмед да прекара цялата си войска оттук. Но вместо това той се беше погрижил да не го заплаши атака в тила от Букурещ, без да отделя за това прекалено много хора. Само че това не променяше нещата кой знае колко. Лада можеше да се придвижва из страната много по-бързо от Мехмед с огромния му лагер и обоз. Той щеше да остане с основната си войска, но Лада можеше — и щеше — да бъде навсякъде.

— Добре — каза тя. — Ще ги заклещим в дола и няма да могат нито да продължат напред, нито да се върнат назад. Дори не се налага да ги избиваме до един — Мехмед, така или иначе, ще загуби една шеста от силите си.

— И после? — попита Щефан.

— Отивам в Търговище, за да се уверя, че всичко е готово. Дачиана трябва да е свършила с изтеглянето на хората в планината — Лада се намръщи. — Можеше да ми свърши работа другаде обаче.

Щефан се намръщи — мимика напълно необичайна за него. Явно беше много притеснен.

— Тя е бременна, Лада. И няма да повери децата ни на никого.

— Бременна? Пак ли? — Моментът беше абсолютно неподходящ за раждане. А и беше егоистично от нейна страна. Лада не искаше вниманието на последователите й да се разсейва още повече. — Е, поне това вече ще е твое.

Щефан се изправи с толкова внимателно, грижливо оформено на лицето си равнодушие, че Лада изтръпна.

— Те всички са мои.

Нещо в позата му почти накара Лада да извади кинжалите си, за да се защити. Вместо това тя извърна поглед, за да покаже, че му има доверие. Не очакваше да я нападне. Той й принадлежеше и нямаше да е зле да го запомни.

— Искам да отидеш в Унгария. Да провериш дали мобилизират силите си, както обещаха.

— А ако не го правят?

— Убий Матей.

— Това няма да е лесно. И как ще ти помогне?

— Щом Матей не може да удържи на думата си, го искам мъртъв. Ето така ще ми помогне.

Щефан се изправи и си изтупа ръцете.

— Ще видя как е Дачиана по пътя, ще проверя дали имат всичко необходимо. Къде са?

Лада погледна надолу към дола, проследявайки невидима траектория. Тук не след дълго щяха да започнат да умират хора. Странно беше да гледа това мирно, тихо и приятно място и да знае в какво ще се превърне, преди да падне мрак.

— Само аз знам къде са. Така е по-сигурно. Ако някой бъде заловен, няма да може да ги предаде.

Лада се обърна към Щефан, за да види как ще реагира. Беше натъртила думата „предаде“.

Лицето му остана безизразно и безлично както винаги. Дори да бе разбрал, че Лада го заплашва, нито го показа, нито отвърна на заплахата. Наклони глава и после безшумно се отдалечи.

— Лада — колебливият глас на Богдан бе в пряко противоречие с внушителната му външност. Беше едър като бик, който се превръщаше в котенце в нейно присъствие. — Исках да говоря с теб, но рядко оставаме насаме.

— Няма да се омъжа — Лада не се постара да смекчи то на или думите си, но и не искаше да го нарани. Не и след все още прясната загуба на Николае. Може би смъртта му й бе предложила нов поглед към мъжете, които й оставаха. Тя бе изгубила Богдан, когато бяха деца. Бяха й го отнели османците. После го беше намерила и отново го бе направила свой и нямаше да го пусне никога повече.

Богдан кимна, без да отлепя очи от скалите пред себе си.

— И майка ми каза така. А ако се омъжиш, няма причина да се омъжиш за мен. Аз няма да ти донеса никакви предимства.

Лада подръпна доста злобно едно от щръкналите му като дръжки на чайник уши. Тези уши я бяха слушали цял живот, без да задават въпроси. Беше ги хапала. Богдан служеше за много неща.

— Не искам никога да се разделяме — каза тя. Истина беше. Истина, която не значеше толкова много, колкото искаше той, но бе всичко, което тя можеше да му предложи.

На лицето му разцъфна радост, както на поляна разцъфват пролетни цветя, крехки и ярки.

— Никога няма да те изоставя.

Лада кимна. Работата й тук бе приключила. Не му дължеше нищо повече в емоционално отношение, което бе добре, защото дори и това, което му бе дала, я изтощаваше. Искаше да се сбие с някого, да се потопи в яснотата, която носеше наличието на мишена и цел. Колко мило от страна на Мехмед да й осигури цяла армия за мишена.

Богдан зари с пета в чакъла с неприятен скърцащ звук.

— Но ако решиш да се омъжиш и ако няма значение дали бракът би ти донесъл политическо предимство, или не, би ли…

— Ако още веднъж повдигнеш този въпрос, ще те хвърля в дерето. После ще намеря тялото ти, ще го довлека обратно и пак ще го хвърля, за да съм сигурна, че и призракът ти е схванал.

Богдан сви глава между раменете си и потърка тила си, където се беше изчервил.

— Ясно. Е, имаме още час. Искаш ли…? — Той посочи без всякаква деликатност към панталоните й.

Наистина бе минало много време, откакто бе започнала да го избягва. Не беше нежна. Той не се оплака. Всичко между тях отново беше наред, както си беше открай време.

— Не ги пускайте! — Лада посочи групичка еничари, които се опитваха да заобиколят преградата и да се изкачат по склона. Тук не се беше получило толкова добре, колкото с българите. Имаше прекалено много надвиснали над дола скали и прекалено много позиции, които можеха да се защитят и в които врагът можеше да се скрие и да отвърне на огъня. Само че нейните хора можеха да ги държат в капан много дълго. Може би дни наред. Тази победа им беше достатъчна.

Доволна, Лада се обърна към злобния, жесток мъж, когото оставяше тук да я замества. Беше открила Григоре в затвора, където очакваше да го екзекутират за побой над сина на болярин. Идеално подхождаше на нуждите й.

— Накарай ги да си платят за всяка извоювана крачка с по десет убити. Когато свърши барутът, няма да получиш нов. Унищожи оръдията, за да не ги вземат. После тичай към Букурещ и сложи охрана на стените.

Григоре се усмихна и вдъхна дълбоко миризмата на горяща плът и кръв.

— За мен ще бъде удоволствие.

Богдан чакаше с конете. Макар че цяла армия не можеше да се придвижва из страната без сложно планиране и множество трудности, двама души на коне можеха да прекосят огромни разстояния без проблеми. Лада знаеше, че основната войска на Мехмед още не е приближила Търговище. Лесно щяха да ги изпреварят към целта.

— Ще продължа към Търговище сама — каза Лада. — Трябва да се уверя, че Оана е излязла от града и в него не е останало нищо за взимане. Трябва да проверя и последните приготовления за пристигането им. Искам да отидеш в лагерите на хълмовете и да организираш войниците. Някои ги командват боляри — Лада направи гримаса при тази мисъл. — Очаквам, че ще имат нужда от много помощ.

Мисълта, че изобщо трябва да използва боляри, я вбесяваше, но някои й бяха верни и тя просто нямаше достатъчно добре обучени за пълководци хора. Когато всичко това свършеше, нещата щяха да се променят. Никога повече нямаше да зависи от никого. В края на краищата всички или я разочароваха, или я напускаха.

Богдан се приведе към нея сякаш се готвеше да я целуне. Тя смушка хълбоците на коня си и той препусна напред.

Яздеше сама. Струваше й се редно.