Кирстен Уайт
Ярко пламтим (18)

18

Южната граница на Влашко

Раду стоеше отвън с останалите пълководци и гледаше как войниците вдигат огромен, подреден лагер за през нощта. С толкова голяма армия се налагаше да спират похода през ранния следобед, за да е готов лагерът, преди да падне мрак. Работата бе много и трябваше да се върши всеки ден.

— Изгубихме повече от триста еничари — каза Али бей, смръщил вежди с тревога. — И доколкото знаем, те дадоха няколко десетки жертви при отстъплението. Не ми харесват тези числа. Ако продължат…

Махмуд паша се навъси срещу надвисналите в далечината облаци. Пролетните дъждове все още не се бяха развихрили с пълна сила, но все пак валеше често и обилно и дъждовете пълнеха реките, разкалваха пътищата и затрудняваха похода. Имаше си причина битките да се водят в края на пролетта, а не в началото. Лада ги беше притиснала да нападнат прекалено рано.

— Това няма да се случи отново. Взехме им всички оръдия. Тя бяга и е изплашена.

— Сестра ми никога не се плаши — Раду обърна глава към Влашко с натежало сърце и още по-натежала от грижи душа. Беше почти сигурен, че тук не ги заплашва ново нападение. Лада знаеше какви са предимствата й и нямаше да рискува да влезе в открит бой с османските сили. Но бе някъде наоколо. И чакаше.

Раду махна с ръка, за да прекрати разговора, и влезе в шатрата на Мехмед. Тя бе първата, издигната от войниците на място, което лесно можеше да се охранява, докато се вдигне останалият лагер. Раду очакваше да открие приятеля си ядосан. Вместо това видя Мехмед седнал на възглавница да се взира в покрива на палатката с объркана усмивка.

— Мисля, че сме й липсвали — каза той.

Раду седна на покритата с килим земя и прехапа устни, за да спре изпълнения с горчивина отговор, напрял в гърлото му. Развеселеният Мехмед не мислеше за всички хора, които вече бяха загинали. Но вероятно му бяха нужни няколко минути, през които да се чувства като човек, а не като султан. Всички разговори за Лада напоследък се свеждаха до обсъждане на тактики, а тя бе княз и военачалник. В тази шатра обаче Лада бе просто Лада. Раду пренебрегна призраците на загиналите и отвърна на Мехмед така, както Мехмед би искал.

— Ядосана ни е. Като знам колко беше страшна, когато се ядоса в детството ни, представяш ли си какво би било да се изправим срещу гнева й сега, когато е пораснала, въоръжена е и води цяла армия? Копнея да намеря конюшня и да се скрия в нея, докато си намери някого другиго, на когото да се гневи.

Мехмед се засмя.

— Помниш ли как се надбягвахме по хълмовете на Амасия?

Раду се сви като ударен. После се постара да докара най-добрата си имитация на гласа на Лада, като заговори по-високо, с леко ръмжене.

— Много ли се гордееш, че бягаш по-бързо от мен? Това няма значение, защото винаги ще те настигам. Може да бягаш по-бързо, но аз винаги ще удрям по-силно от теб.

Раду потърка рамо, пронизано от призрака на стара болка. Повечето от спомените му за Лада бяха свързани с болка.

Мехмед се засмя по-силно и облегна гръб на възглавниците.

— А помниш ли как научи наизуст повече стихове от Корана от мен само за да докаже, че е по-добра във всичко?

— Всичко помня. И тези спомени ме карат да се съмнявам дали постъпваме правилно с идването си тук. Наистина ли искаме да я заловим? И какво ще правим, когато това стане?

Веселото изражение на Мехмед бе заменено в миг от вече познатото напрежение.

— Знаеш защо се налага. Не си променил мнението си, нали?

— Не. Съгласен съм, че не можем да оставим действията й безнаказани. Тя заплашва стабилността на всичките ни европейски граници. Но не мога да не се тревожа докъде ще ни отведе всичко това. Как ще свърши всичко.

— Аз също се тревожа за това. Просто искам да се върне у дома с нас.

Раду заговори възможно най-внимателно.

— Тя е у дома, Мехмед.

Мехмед се намръщи и размаха ръка, отхвърляйки думите на Раду.

— Няма да се задържи тук. И двамата го знаем. Ако продължава да се бие с целия свят, рано или късно, ще загуби — той седна, напълно сериозен и напрегнат. — Трябва да изгуби от нас, Раду. Не защото я мразя, или защото съм й сърдит. Трябва да изгуби от нас, защото ние я обичаме. Защото я разбираме.

— Но загубата на Влашко може да я прекърши.

— По-добре прекършена, отколкото мъртва.

Раду не беше сигурен, че споделя мнението на Мехмед. Не и след всичко през което бе минал и което бе видял. Все още лекуваше тези рани и се съмняваше, че някога ще се затворят напълно. При това всичко важно в живота му — Назира, вярата му, желанието да пази най-невинните — не му бе отнето. Ако беше…

Освен всичко друго Раду с неловкост осъзнаваше, че не е сигурен доколко е вярно казаното от Мехмед за това, че и двамата я обичат. Действията им през последната година определено подсказваха обратното.

— Знам какво значи за нея Влашко — продължи Мехмед. — Не съм сляп за отдадеността й. Тя ясно заяви, че винаги ще избира страната си пред мен. — Последва пауза и след това Мехмед продължи със смесица от горчивина и копнеж. — Но ние ще й отнемем правото на този избор, преди то да я унищожи.

Раду вдигна поглед към елегантния копринен покрив на шатрата. От него висеше златен полилей — запален, въпреки че беше още ден. Само Мехмед можеше да говори за похода на цяла армия срещу сестра му като за действие, предприето от любов и приятелски чувства.

— Днес ще стигнем Арджеш — каза Арон Дан, който яздеше редом с Раду и Мехмед. Арон бе по-нисък от тях — и Раду, и Мехмед бяха високи и стройни, макар Мехмед да бе станал по-широкоплещест, след като бе спрял да расте на височина, — а и конят на Арон бе по-нисък от техните. Той непрекъснато се наместваше на седлото, опитваше се да изпъне гръб, но въпреки всички усилия му се налагаше да гледа нагоре, за да срещне погледите им. — Има хубав мост, по който можем да минем. Земята отвъд реката е плодородна. Сигурно ще намерим ранни посеви и животни. Там можем да спрем за почивка.

Мехмед не отговори. Той все по-често предпочиташе да не говори с околните, освен за да ги поправи, ако кажеха нещо погрешно.

Арон се прокашля смутено и продължи.

— Не бива да оставяме Букурещ открит след себе си. Ще ни струва няколко дни забавяне, но си струва да завземем крепостта, за да не рискуваме да ни нападнат в тила.

Али бей, който яздеше от другата страна на Раду и Мехмед, изсумтя.

— Това не ми харесва. Вече се наложи да пратим хора да вземат отново Гюргево. Но се налага. Ще преминем Арджеш и ще пратим отряд да вземе Букурещ.

Раду искаше всичко вече да е свършило. Искаше Търговище вече да е тяхно, Лада да е пленена и той да остави цялата тази страна и историята й зад себе си. Но знаеше, че дори след като превземеха Търговище нещата нямаше да станат по-прости.

Превалиха един хълм и откриха съгледвачите, които ги чакаха в низината, обърнали погледи в една посока.

Там, където бяха очаквали да видят мост в покрайнините на големия град, пълен с животни, храна и зърно — да не говорим за хора, — имаше само димящи останки. Раду внезапно си припомни обсадата в Албания, която трябваше да накаже бунтовника Скендербег. Тогава Раду бе придружил Мурад в безкрайната обсада. Тогава за пръв път бе вкусил войната и никога не бе успял напълно да заличи парливия вкус на леш от устата си. В Албания хората на Скендербег бяха приложили същия подход, унищожавайки собствените си посеви, за да попречат на османците да се възползват от тях.

Раду беше ли разказвал на Лада за тази стратегия? Тогава вече не бяха близки. Тя бе взела Мехмед, а Раду се бе присъединил към Мурад в опит да докаже, че той е по-полезният Дракула чрез редица политически маневри. Със сигурност не й беше разказвал за обсадата. Това тук не беше по негова вина. Лада можеше да е научила за стратегията от Хунияди, макар тя да не изглеждаше като нещо в стила на стария унгарски военачалник.

По-скоро бе проява на естествените наклонности на сестра му. Ако тя не можеше да притежава нещо, то никой друг нямаше да го притежава.

— Толкова за моста — каза Раду. Това щеше да ги забави допълнително, а и ги лишаваше от възможност да попълнят запасите си. Раду загледа как съгледвачите оглеждат района около срутения мост на коне. Един от тях просто… изчезна. В един момент го имаше, в следващия беше изчезнал. Останалите бързо обърнаха конете и се развикаха за ями и капани. Али бей започна да раздава заповеди целия район да се избягва.

— Раду бей? — прекъсна ги един мъж. Раду се обърна. Бяха дошли няколко от неговите съгледвачи. Макар Али бей да командваше по-голямата част от войската, четирихилядният отряд на Раду бе независим от основните еничарски сили. Раду беше пратил част от тях да огледат околностите, вместо да продължат право напред.

Съгледвачите водеха двама души със себе си, селяни, ако се съдеше по облеклото. Мъжът и жената изгледаха Раду заплашително.

Водачът на съгледвачите се поклони.

— Хванахме ги на няколко километра нагоре по реката да хвърлят в нея гниещи трупове на животни. От няколко седмици го правят. Сигурно са отровили водата дотук и ще минат няколко дни, докато се прочисти.

Жената се ухили.

— Жадни ли сте? Дано сте си донесли Дунава.

Раду разтърка чело.

— Къде е най-близкият чист извор?

Мъжът се изкиска. Имаше брада, което бе объркващо. Във Влашко само на болярите бе разрешено да си пускат бради, точно както еничарите бяха длъжни да се бръснат гладко. Беше въпрос на социално положение.

— Пробвайте кой да е кладенец. Моля.

— От кой род си? — попита Раду. Мъжът нямаше нито осанката, нито говора на болярин, което би обяснило брадата.

— Не си го чувал — той потърка челюстта си и присви очи с лукава усмивка. — Да не мислеше, че ще се върнеш и ще завариш нещата както си бяха? Сега имаме нов княз. Нови правила. Нова свобода.

Арон Дан се бе приближил до Раду.

— Това не ми прилича на свобода. Нямате зърно. Нямате хора.

— В планината са — жената сви рамене и се ухили, разкривайки повече дупки, отколкото зъби. — Мога да ви го кажа, защото никога няма да ги намерите. Първо ще измрете от глад или ще ги търсите толкова дълго, че зимата отново ще дойде и ще ви вземе, мъртви и посинели. И тогава нашите хора ще газят телата ви, докато се връщат по земите си. Търсете колкото искате и където искате, тук ще откриете само смърт.

— Ние идваме да ви помогнем — рече Арон, искрено удивен от непокорството им. — Вашият княз враждува с други държави. Заплашва сигурността ви.

— Тя е всичко за нас. — Жената заплю Арон. Един от съгледвачите я сграбчи за ръката, но тя се дръпна към Арон и Раду с трескаво блеснали очи. — Всичко, което имаме, дължим на нея. Проклетите боляри най-сетне получиха мястото, към което открай време се стремят — сега са над всички ни и гледат отвисоко, от върха на коловете си — тя издаде напред брадичка. — Знам те, сине на Дан. И ти ще отидеш при баща си.

Откъм пътя за Букурещ се зададе още една група съгледвачи.

— Отведете тези двамата — каза Раду и махна с ръка. Не искаше да дава заповед да бъдат убити — той не бе чул да са убили някой от неговите хора, — но не знаеше какво да пра ви с тях. По-късно щеше да мисли за това.

Раду разпозна един нисък, як еничар на име Симеон, когото бе пратил напред веднага щом преминаха Дунава.

— Какво има? — попита Раду, зърнал пребледнелите лица на еничарите и свъсените им вежди. — Някой идва ли насам? Когато тръгнахте, бяхте повече. Съпротива ли срещнахте?

— Не — каза Симеон, слезе от коня и се поклони. — Само капани. Изгубихме трима души. Никой не идва да се бие с нас, защото няма нужда. Докъдето стигнахме, всичко изглежда като земята тук. Кладенците са отровени. Няма животни, зърно или хора. Ако пратим хора към Букурещ, по-добре да завладеем града, иначе ще гладуваме.

Раду благодари на Симеон и после пое бавно обратно към Мехмед с Арон до себе си.

— Какво е станало с родината ни? — попита ужасен Арон. Раду осъзна, че освен Константинопол, където Арон бе стоял извън стените, наследникът на рода Дан не бе виждал битка.

— Лада знае колко струва да направиш обсада и иска Мехмед да плати прескъпо. Да претърпи загуби и в хора, и в пари, и в боен дух.

— Не, нямам предвид това. Тоест да, това е ужасно. Но говорех за начина, по който онзи мъж и онази жена ни говореха. Никой никога не ми е говорил така през живота ми. Той има брада! Тя говори сякаш ни е равна или дори по-добра от нас!

Мара не си бе направила труда да потърси информация от самото Влашко. Всички се бяха съсредоточили върху външните съюзници на Лада. Сега стана очевидно, че е трябвало да помислят по-внимателно кого би могла да е привлякла на своя страна вътре в родината си. Лада винаги бе вярвала, че Влашко е най-прекрасната страна на земята. Очевидно гордостта й от родината се бе разпростряла и върху народа й. Противниците й не бяха предвидили такава всеотдайност в плановете си.

Раду загледа как влачат двамата румънци към лагера. Колко ли още като тях дебнеха някъде? Раду трябваше да потърси подкрепа вътре в страната.

— Ще пратим конници да търсят тайно боляри. Не мога да си представя някой от тях да я подкрепя, не и след смъртта на твоите роднини.

Раду спря коня си на разстояние и през тялото му премина моментна тръпка на радост щом видя как Мехмед се размърдва на седлото си от нетърпение. Как го гледа. Как го чака.

Но все така устремен към сестра му. Раду се усмихна на себе си, щом си представи колко много би го притеснила тази кампания само преди година. А сега просто му липсваше Назира.

Липсваше му Киприян.

Тази липса бе по-болезнена, защото в чувството нямаше цел. Колко и да си повтаряше, че повече няма да мисли за Киприян, сега, след като вече знаеше, че той е жив и здрав, сивите очи и усмивката, проникваща дълбоко в душата, не напускаха мислите му.

— Всичко се е променило — каза Арон.

— Нищо никога не се променя — отвърна Раду и най-сетне смушка коня си и го насочи към приятеля си, за да започнат да се тревожат за сестра му заедно.