Кирстен Уайт
Ярко пламтим (17)

17

Дунав, османска територия

Лада лежеше по корем и гледаше ширналия се пред нея Дунав иззад прикритието от скали. Виждаше, че на другия бряг кипи трескава дейност, но от това разстояние не различаваше подробностите. И все пак бе достатъчно близо. Достатъчно близо, за да знае, че са там. Достатъчно близо, за да знае, че той е там.

Мехмед.

А може би и Раду.

Лада се плъзна назад и се изправи едва когато стигна гората, в която се криеха Щефан, Богдан и останалите, които тя бе подбрала лично за пълководци.

— На открито са. Което значи, че не очакват проблеми, докато не пресекат границата на Влашко. Ако обаче не успеят да преминат Дунава, дори да съберат всички войници на света, няма да могат да нахлуят у нас.

— Рано или късно, ще го прекосят — Дору се почеса отстрани на носа със загрубял, мръсен пръст. Той беше умен, жесток и добър предводител, но всеки път, щом го погледнеше, Лада виждаше кого вече го няма — Николае. Тя се опит ваше да не мрази Дору за това. Невинаги успяваше.

— Не и ако цената е твърде висока. Мехмед цени стабилността повече от всичко друго. Няма да рискува да я наруши само за да ни накаже. Ако ги ударим достатъчно силно тук, той ще се оттегли.

Дору се навъси подозрително.

— Откъде знаеш…

— Не подлагай думите й на съмнение — тонът на Богдан бе равен. Погледът му обаче бе опасен. Дору сведе глава разкаяно.

— Ще изградим линия по този бряг — тук Лада имаше четиристотин войници. Останалите бяха навътре в страната, оформяйки няколко защитни линии. Четиристотин души разположени правилно на брега на реката можеха да удържат трийсет хиляди.

— Кажете на стрелците да се приготвят да стрелят, щом онези се опитат да заплават насам. И стойте скрити на всяка цена. Не искаме да им развалим изненадата. — Лада се усмихна и погледна Дунава. Това бе само първата от многото изненади, които им бе подготвила, но ако успееше, друга нямаше да й потрябва.

Същата нощ Лада се криеше сред тръстиките на брега, когато между тях се вмъкна един мъж и приклекна до нея.

— Как ме намери? — попита тя.

Щефан сви рамене.

— Е? — Тя зачака да чуе какво има да й каже. Той бе преминал реката няколко левги по-надолу по течението, за да проучи вражеския лагер. Лада не го очакваше толкова рано.

— Шейсет хиляди.

Лада се задави и заглуши последвалата кашлица с тъмнозеленото наметало, което бе облякла, за да се слива с околната среда.

— Шейсет хиляди? Колко от тях ще бъдат вкарани в бой?

Мехмед обикновено водеше по един войник в запас за всеки, който влизаше в бой. Което значеше трийсет хиляди. Тя бе очаквала по-малко, но…

— Шейсет хиляди за бой.

— Боже милостиви — тя издиша, оставяйки числото да се плиска върху нея така, както се плискаха вълничките на реката в брега. — Шейсет хиляди? Сигурен ли си?

— Има и двайсет хиляди в запас, но ако съдя по обоза им, не очакват битката да е дълга.

— Шейсет хиляди — Лада сведе глава. После започна да се смее. Раменете й се тресяха от усилията да сдържи пристъпите на смях.

— Лада… добре ли си?

Лада поклати глава. Шейсет хиляди! Никой не би могъл да предвиди, че Мехмед ще дойде с такава войска. Дори тя не бе познала. Знаеше, че не бива, но нещо топло и приятно в душата й се събуди от дълбок сън. От страна на Мехмед това наистина бе невероятна проява на уважение.

Също така крайно ненавременна. Точно сега не бе моментът някой най-сетне да започне да я приема сериозно.

— Е, шейсет хиляди или шестстотин хиляди, ако не успее да ги прекара през реката, ще трябва или да остане на брега още няколко седмици в търсене на друг брод, или да се откаже. А като знаем колко е икономичен по отношение на всичко, освен гардероба си и личната си шатра, залагам на второто.

Щефан кимна.

— Къде искаш да отида?

— Обратно в столицата. Когато разберем какво ще стане тук, ще решим какъв да е следващият ни ход. Искам да стоиш настрана от битките, но близо до Унгария.

Без да продума, Щефан изчезна в мрака, където се чувстваше най-уютно.

— Шейсет хиляди — прошепна на себе си Лада и се изкиска. С действията си Мехмед все едно й беше пратил любовно писмо.

Минаха още две нощи, преди османците да направят опит да преминат реката.

Една широка, плоскодънна лодка бе пусната на вода и прекарана с помощта на пръти през най-тясното място в реката. След нея се влачеше дебело въже. Лада и хората й гледаха как лодката стига техния бряг. Зачакаха, докато еничарите слязоха от нея и заджапаха през калта и тръстиките към мястото точно срещу онова, от което бе тръгнала лодката. Османците бяха изградили временен пристан от тяхната страна и няколко по-големи лодки чакаха, за да превозят войниците и каруците на обоза.

През цялата нощ звънтя желязо в желязо, докато еничарите набиваха в меката земя огромни колове, за които завързаха въжето, за да могат следващите лодки да бъдат издърпвани насам и обратно през реката.

През цялото време Лада и хората й гледаха. Изчакаха, докато еничарите приключиха работата си. Изчакаха първите три лодки — всяка натоварена с по двеста мъже — до един еничари с глупавите им бели платна, лъснали като бели знамена на лунната светлина — да поемат дългия, бавен път към отсамния бряг.

Когато най-сетне стигнаха средата на реката, Лада се изправи, опъвайки измъчените си мускули. После стреля с арбалета си. Всички арбалети около нея също изстреляха стрелите си, които изсвистяха в нощта. Няколко от мъжете в лодките изпопадаха в реката, която прие жертвоприношението на Лада с гладен плясък.

Последната лодка обърна и се насочи към пристана. Оцелелите в първата се разбързаха с въжето, изглежда решили, че е най-разумно да се доберат до по-близкия бряг. Втората лодка се плъзна по течението, докато хората на Лада сееха смърт по борда й.

Лада изсвири остро. Оръдията гръмнаха. Три от залповете пропуснаха целта, но два уцелиха лодката, която бе поела обратно към другия бряг. Тя се преобърна и захвърли товара си в бързото, безмилостно течение. Броните им щяха да ги завлекат на дъното.

Лодката, която се бе насочила към брега на Лада, се забави и спря. Нямаше достатъчно мъже да я дърпат. Тя се отклони от курса си с един-единствен еничар храбро вкопчен във въжето, докато Лада не пусна стрела от арбалета си в тила му. Лодката последва посестримата си по живописното течение на Дунав, завинаги напускайки земите на Лада.

Хората на Мехмед най-сетне бяха дошли на себе си. На брега се появи редица оръдия, готови да отвърнат на огъня на Лада. С няколко прощални залпа обаче тя унищожи набързо издигнатия пристан, след което всички се снишиха към земята, като лишиха Мехмед от мишени.

Лада, обзета от възторг, знаеше точно коя е нейната мишена. И нямаше да я пропусне.

— Де да имахме повече от тези — въздъхна тя и потупа студеното, тежко метално дуло на едно оръдие, — щяхме да сринем целия му лагер.

Гласът на Николае прошепна в ухото й: Спри да го наричаш негов лагер. Не се биеш с Мехмед, биеш се с османците.

Лада опря буза на оръдието. Сърцето й се сви болезнено. Какво ли не би дала да можеше Николае да е наистина тук и да я ядосва с неизменно прекалено проницателните си заключения. Или Петру, вечно нетърпелив и развълнуван от всичко, което предстоеше, каквото и да бе то. Но тя никога повече нямаше да чуе гласовете им. Нямаше да чуе как Николае се подиграва на Петру и как Петру се заканва да го убие.

Искаше си ги обратно.

Искаше всичко, което бе изгубила обратно. Детството си. Брат си. Дори обичта и уважението към баща си. Османците й ги бяха отнели.

Върху рамото й нежно се спусна ръка.

— Добре ли си? — попита Богдан.

— Защо всички ме питат? Аз винаги съм добре! — Лада се изправи и отърси от себе си чувствата и — неволно — ръката на Богдан. Той трепна и посърна.

Лада посегна и го хвана за ръката. Него не бе изгубила. Не беше изгубила Влашко. Сега щеше да си върне част от изгубеното и нямаше да се откаже от нищо друго без бой.

Лицето на Богдан грейна от безмълвна радост. Не помръдна, сякаш притеснен да не я изплаши.

— А сега какво?

— Трябва да преместим оръдията. Да стреляме и после пак да ги преместим. Ще продължим да ги местим, да ги караме да гадаят къде са и да не смеят да опитат да преминат отново. Кажи…

Една стрела от арбалет отскочи от оръдието и се завъртя във въздуха, преди да падне в краката на Лада. Тя свъси вежди. Богдан я събори на земята и я покри с тялото си, докато наоколо им валяха още стрели.

— Еничари! — изкрещя някой.

Лада се претърколи и се измъкна изпод Богдан. С трепетно облекчение видя, че не е ранен, а в съзнанието й изплува окървавения гръб на Николае. Тя извади меча си. Тъй като се бяха скрили в гората, не можеха да оформят линия. Не бяха очаквали пряк двубой, не и сега.

— Откъде дойдоха? — прошепна Богдан, докато се отдалечаваха пълзешком от оръдието, за да се срещнат с резервите, които досега бяха почивали. Вече не почиваха.

— От втората лодка. Онази, която се пусна по течението. Трябва да са стигнали до нашия бряг и да са се върнали насам. Проклятие. Проклятие, проклятие, проклятие.

Това значеше, че на брега имаше най-малко стотина еничари, ако Лада приемеше, че половината са били избити, преди лодката да стигне до брега. Лада обаче не се заблуждаваше за уменията им. Бяха много по-смъртоносни от повечето от нейните току-що обучени войници. Сто еничари в атака лесно щяха да се справят с четиристотин изплашени, разпръснати войници.

— Трябва да се изтеглим към втората линия — каза Богдан.

— Ще изгубим оръдията. Не можем да си го позволим — Лада изсвири остро. — Към оръдията! — викна тя. — Опазете оръдията!

— Тук е! — извика мъжки глас на турски. — Хванете я жива!

Мъжете около нея се поколебаха.

— Дошли са за теб — каза Богдан.

— Оръдията!

— По-добре да вземат оръдията, отколкото теб — той извади меча си и даде заповед. — Пазете княза! Обкръжете ни и предайте нататък по линията да не тръгват след врага. Трябва да доведем княза до втората линия! Оставете оръдията!

Лада стоеше като вкопана в земята и гледаше втренчено реката, която сякаш й се подиграваше. Бяха стигнали толкова близо до победата, толкова близо до спечелването на войната без дори да се е стигнало до битка. Тя бе стигнала толкова близо до унижението на Мехмед, за да му върне за собственото си унижение. Не беше честно. Ако разполагаше дори с половината ресурси, които имаше Мехмед — или четвърт, една десета дори, — щеше да го победи тук. Влашко бе единственото, което имаше. И колкото и да обичаше родината си, тя изведнъж бе обхваната от страх, че не е достатъчно. Никога не бе достатъчно. Коя беше тя да се опълчва срещу историята, която учеше, че родината й никога не е била и не би могла да бъде свободна?

— Можем да изгубим днес и все пак да спечелим — каза Богдан, треперещ от напрежение. — Но ако изгубим теб, губим всичко.

Коя бе тя? Тя бе драконът. Родината й имаше зъби, нокти и пламъци и тя щеше да ги използва до последния. Лада извади собствения си меч.

— Към втората линия! — извика тя. Всяка дума й причини по-силна болка, отколкото коя да е стрела. Докато си проправяха път през пълчищата еничари, изникнали в мрака, за да им препречат пътя, Лада мислеше единствено за онова, което оставяше зад гърба си.

Мехмед. Раду. И разчистен път за тях към вътрешността на Влашко.

Беше се провалила в първата си задача. Но щеше да се погрижи да ги посрещне подобаващо.