Кирстен Уайт
Ярко пламтим (16)

16

Константинопол

Мехмед колебливо докосна гърба на Раду.

— Поне Кумал умря, след като узна, че сестра му е в безопасност.

Раду се бе привел напред, скрил лице в шепи. Беше оставил Назира и Фатима — най-сетне заспали, за щастие, сгушени една в друга, с бледи, изпити от мъката лица — след дълга, изтощителна нощ. Раду не беше спал. Не беше ял. Нямаше желание нито за едното, нито за другото.

— Нямаше как да знаем…

Раду въздъхна, за да накара Мехмед да замълчи. Мехмед премести ръката, положена на гърба на Раду, но не се отдръпна. Седяха рамо до рамо в личните покои на Мехмед.

Гласът на Раду бе изпълнен с тънките цепнатини, пронизали цялата му душа.

— Имаше как да знаем. Трябваше да се сетим. От всички хора на света, ние сме последните, които биха могли да я подценят. Аз знаех, че тя мрази Кумал. Винаги го е мразила. Но нямах търпение да видя Назира и да разбера… — той млъкна, задържайки следващите думи. Да разбера каква е съдбата на Киприян. — И да разбера какво се е случило с нея. Затова не помислих. Кумал плати цената, която трябваше да платя аз.

— Ако ти беше отишъл, щях да те изгубя.

— Тя нямаше да ме убие — Раду млъкна. Всъщност Лада му бе обещала да направи точно това някой ден. — При всички случаи, аз бях целта й. Кумал зае моето място. Моя е вината за смъртта му.

— Вината е на Лада.

— Е, значи е наша. Ние я поставихме в това положение.

Мехмед се изправи. В изражението му имаше някаква студена гордост, която Раду никога не бе виждал насочена срещу себе си, когато бяха сами. Това бе султанското му изражение, не обичайното.

— Тя взима решенията си сама. Не съм я карал да напада България. Направих всичко възможно, за да й помогна.

Раду вдигна вежда, твърде изтощен от скръб и вина, за да отговори на нуждите на Мехмед.

— Така ли? Наистина ли?

В очите на Мехмед проблесна вина. После той се извърна и сключи ръце зад гърба си, след което закрачи напред-назад.

— Не можем да допуснем да й се размине. Тя изби посланиците ми, нападна един от васалите ми и уби паша на дипломатическа мисия.

— Мисия с цел отвличане.

Мехмед спря, стреснат от думите на Раду.

— Раду — укорно каза той.

Раду сви рамене.

— Защо да се преструвам, когато сме само двамата?

Веждите на Мехмед се свъсиха, а устата му се превърна в тънка линия, изкривена в нещо средно между предизвикателност и усмивка.

— О, нима си приключил с преструвките? Дойде време за искреност, така ли?

Раду сведе очи към пода. Лицето му гореше по-ярко от въглищата в мангала.

Мехмед приклекна пред него и го принуди да го погледне в очите.

— Съжалявам, приятелю. Но не мога да оставя нещата така. Лада заплашва всичко, което изградих — всичко, което заедно изградихме. Това е прекалено опасен прецедент. Трябва да я накажа.

— Разбирам. И не съм против — Раду мразеше факта, че от смъртта на един човек го болеше повече, отколкото от смъртта на няколко хиляди души, избити в българските земи. Но това беше лично. Лада се беше погрижила да е лично. Той подозираше, че тя иска те да я нападнат, макар да не проумяваше защо.

— Ще ми помогнеш ли?

— Знаеш, че винаги ще ти помагам.

Мехмед прокара опакото на дланта си по бузата на Раду. Пръстите му останаха там за няколко бездиханни секунди и после Мехмед се усмихна. Тази усмивка бе пазила и измъчвала Раду толкова много години.

Студена тръпка разтърси Раду заради мъката, причинена от копнежа му по тази усмивка, заради всичко, което му бе струвал този копнеж, и всичко, което щеше да продължи да му струва.

— Не можем да си позволим да я подценим — каза той.

— Няма да я подценим. Не и този път.

Мара Бранкович седеше с изправен гръб в коравата си тясна рокля. Раду не можеше да изпита съчувствие заради нежеланието й да приеме много по-удобните — и красиви — широки роби и шалвари на османците. Дори Урбана, седнала до Мара на масата, най-сетне бе започнала да носи роби и чехли. Сега с тях бяха и Арон, и Андрей Дан, които все още живееха в Константинопол като гости на Мехмед. Освен това, тук бяха Ишак паша и Махмуд паша — двамата възрастни паши се бяха отличили при обсадата на Константинопол — и предводителят на еничарите, Али бей. Всички те гледаха Урбана и Мара Бранкович със смесица от любопитство и неодобрение.

— Това е Влашко — каза Али бей. Макар да бе еничар, той беше и бей и носеше грижливо оформена брада, подхождаща на положението му. Беше по-млад от пашите, на около трийсет и пет. Раду понякога забравяше, че самият той още не е навършил деветнайсет. Мехмед бе едва на двайсет и една години. Нима наистина бяха изживели толкова животи за толкова малко години?

Али бей скръсти ръце и продължи.

— Не мисля, че има за какво да се притесняваме.

— Ние не се притесняваме от Влашко — каза Раду. — Сестра ми е причината. Обучавала се е при Илиас бей, а после при Хунияди.

— Илиас? — Али бей изсумтя. — Предателят?

— Тя го уби — Раду отблъсна спомена за онази нощ, когато Илиас бей, техният приятел, се бе опитал да убие Мехмед. Лада беше убила Илиас, а Раду съучастника му, Лазар. Неговият собствен приятел. В онзи момент това му се бе сторило неизбежно, но колко от решенията, които бе смятал за неизбежни, бяха довели до непростими последствия?

Али бей прие леко изплашен вид.

— Много добре. Еничарите ще водят атаката, ще минат Дунава и ще подсигурят пътя за останалата войска. След това ще проучим района и ще разчистим пътищата. Би трябвало лесно да превземем Букурещ, Снагов също. Това ще прати послание, макар че няма да е от голямо стратегическо значение. Съгледвачите ми докладват, че тя редовно прави дарения на манастира на остров Снагов. Трябва да се постараем да завземем всичко, което има значение за нея.

Ишак паша се приведе напред и почука по бележките си.

Раду не вярваше на повечето паши, служили на Мурад, но Ишак паша от самото начало бе проявил пълна подкрепа и отдаденост на плановете на Мехмед. Кумал също му бе вярвал. Раду усети остро пробождане от мъка, щом си пожела Кумал да бе тук сега.

— Моите спахии ще отговарят за хранителните запаси — каза Ишак паша. — Още е рано, но между Дунав и Търговище има доста ниви, така че осигуряването на прехрана за войската не би трябвало да е голям проблем. Бих предпочел да тръгнем в края на лятото или началото на есента, но и сега ще се справим. Ще се подготвим за кратка обсада.

Мехмед кимна. Той седеше на по-висок стол, издигнат над масата, отделен от останалите.

— Раду бей ще води четирихилядна конница. Той познава сестра си и местността.

Раду предполагаше, че трябва да е благодарен за тази демонстрация на доверие. Постара се да я изобрази, макар да не я чувстваше, с дълбок поклон. Този сблъсък му се струваше много личен — сякаш бе само между Мехмед, Лада и него. Струваше му се нередно да планират битка на бойно поле с десетки хиляди войници. Как се беше стигнало дотук?

— Намерете ми подробна карта на Търговище — Урбана прокара пръсти по гладката, лъскава повърхност на белега, който покриваше половината й лице — спомен от участието й в най-великата обсада в историята. — За един ден ще срутя стените.

Арон Дан се обърна към нея.

— Нямаме карта, но можем да нарисуваме и да ти обясним подробностите.

Андрей Дан извади лист пергамент и започна да рисува, а Арон се наведе над рамото му, за да наблюдава и да дава насоки шепнешком.

Мара Бранкович правеше списък с елегантния си почерк.

— Очевидно е, че можем да разчитаме на подкрепа от българите. Там Лада е известна като Господарката Набивачка на кол и местните жадуват отмъщение. Сърбия също ще даде хора. Ще пиша на италианските си връзки със съвет да стоят настрана от конфликта, но се съмнявам, че е наистина необходимо.

— А саксонците? — попита Мехмед.

— О, те я ненавиждат. Виждали ли сте гравюрите им? Истински ужас — Мара прехапа устни, за да скрие развеселената си усмивка. — От тях няма да получи помощ. Но и ние не можем да разчитаме на тях. Единственият човек, когото мразят повече от Набивачката на кол, е Ваша милост.

— А Унгария? — попита Али бей. — Щом се е учила при Хунияди, сигурно са съюзници.

Мара стисна устни и зачука с писеца на перото си по пергамента, оставяйки серия от точици върху листа.

— Може би. Но Матей Корвин по нищо не прилича на баща си. Той е държавник, а не воин. Сигурна съм, че в отношенията им има пукнатини, които бихме могли да разширим, като приложим подходящ натиск — тя замлъкна, потънала в мисли, и очерта кръг върху пергамента. — Неотдавна той получи голяма сума пари от католическата църква за кръстоносен поход.

— Мислех, че сме приключили с проклетите им походи — измърмори Махмуд паша. Той бе най-възрастният в стаята — черната му коса бе почти изцяло посивяла. И той носеше белези от последната обсада, както и от десетки обсади преди нея. — Безценната им столица на християнството е вече наша. За какво ще тръгват на поход този път?

— Значи католиците подкрепят Лада? — попита Али бей. — Трябва ли да се тревожим за италианците?

Мара поклати глава.

— Католиците приемат смяната на религията й с необходимата доза съмнение. Католическата връзка минава през Матей. Ако можем да се сближим с него по някакъв начин, трябва да го направим. Но засега не можем да го изключим като неин съюзник. Ще измисля нещо.

— А Молдова? — попита Мехмед.

Мара погледна списъка си. Раду се зачуди дали в Европа има държава, в която Мара няма връзки.

— Младият им крал, Стефан, е силна фигура. И се предполага, че е много чаровен и привлекателен, поне така са казали на сестра ми, която непрестанно получава предложения за женитба — Мара млъкна и се усмихна мило на Мехмед. — Тя, разбира се, ще откаже неговото, както ще я посъветва доверената й по-голяма сестра.

Раду едва потисна смеха си. Дори и по време на военен съвет Мара успяваше да открие начин да напомни на Мехмед колко е ценна и колко е важно за него тя да бъде щастлива и винаги в кръга на приближените му. Колкото повече опознаваше жените около себе си Раду, толкова по-често се питаше дали всички те не са дълбоко в себе си ужасяващи.

Мара продължи.

— Бих ви посъветвала да не опитвате да нападнете откъм Молдова. Трябва да се постараем напълно да ги изключим от събитията.

Али бей посочи голямата карта в средата на масата.

— Крал Стефан ще подсигури границите. Но ако пратим войска тук, ще го обезвредим, защото ще му се наложи да пази собствената си страна, вместо да иде да помага на Лада.

— Значи не може да разчита на никаква помощ, освен от Унгария и дори тя не е сигурна — в гласа на Мехмед прозвуча задоволство.

— Десет хиляди души ще са повече от достатъчно — рече Махмуд паша.

Мехмед вдигна вежда.

— Тръгваме с шейсет хиляди.

Ишак паша се закашля, задавен от шока. Отвори уста, за да възрази, обзет от възмущение, но се сети за положението си. Сведе очи към масата.

— Каквото сметне за нужно Ваша милост. Ще бъде направено.

Двамата паши не изглеждаха доволни. Те поддържаха собствени армии, които не се финансираха от султана както еничарите. Войната беше скъпо занимание. Али бей, от друга страна, се усмихна, сякаш предвкусваше развлечения. Беше предводител на най-добре обучените бойни единици в света. Без съмнение, гледаше на предстоящата война като на начин да напомни на Мехмед колко са ценни.

Империята бе избрала посоката на действие, но в стаята все още присъстваха трима румънци. Раду искаше отсега да изложи намеренията си във връзка с трона.

— Когато превземем Търговище, Арон ще стане княз.

Арон наклони глава, а Андрей кимна. Раду знаеше, както знаеха и те, че той има точно толкова право на трона, колкото и те. Родовете Дракула и Дан от десетилетия насам отнемаха трона едни от други насилствено и никое от семействата не можеше да претендира, че има по-голямо право върху него от другото. Всъщност правото на Раду бе по-голямо, тъй като той се ползваше с благосклонността на султана. Но той искаше да получи тяхната подкрепа и доверие. Това пък щеше да стане само ако не гледаха на него като на заплаха. Може би точно затова се бяха държали така жестоко с него като деца. Тогава той все още не бе схванал естеството на съперничеството им, но те го бяха осъзнали. Двубоите в гората отразяваха реалността в мащаб, съответстващ на възрастта им.

Раду не бе печелил тези двубои, но и Арон, и Андрей излизаха от тях губещи. Лада бе печелила.

И все пак, братята Дан бяха пораснали и станали интелигенти хора. Той не възразяваше те да управляват страната. Той със сигурност не я искаше.

— Трябва да знаете — каза Мара меко, — че според източниците ми Лада е избила почти всички от рода Дан във Влашко. Оцелелите ви роднини са избягали в съседни страни.

— Знаем — в гласа на Арон нямаше гняв или отмъстителност, а само умора, тъга и малко страх. Раду срещна погледа му и двамата споделиха миг на взаимно разбиране. Те не бяха хора, движени от ярост. Арон носеше родовото си име като мантия от отговорност, а не наметало от привилегия.

Мехмед се изправи.

— Ще ударим силно и бързо. Няма да й дадем възможност да се измъкне. Ще превземем столицата, ще подсигурим границите и ще покажем на цяла Европа, че не търпим натиск или агресия към — и от — васални държави.

— А момичето княз? — попита Али бей.

— Искам я жива — заяви Мехмед, без да навлиза в подробности. — На всяка цена.

Раду разказа на Назира и Фатима за плановете на султана с натежало сърце. Бе изпитал облекчение, че Лада няма да бъде убита — дори сега, — но не очакваше Назира да се чувства по същия начин. Въпреки всичко не мислеше, че би могъл отново да се срещне със сестра си и да разговаря с нея. Щеше да остави това на Мехмед.

Раду описа съвсем накратко планираната кампания, като се спря по-подробно на времето.

— Не искам отново да ви оставям толкова скоро, след като се събрахме, но имам отговорности.

— Ще дойдем с теб — каза Фатима и стана, за да отиде да събира багажа.

Раду й се усмихна с обич.

— Нали разбираш, че отивам на война?

Назира също стана. Изглеждаше замаяна, сякаш не можеше да се съсредоточи върху нищо. Фатима нежно я натисна обратно на възглавницата.

— Значи ще се видим там — каза тя.

— Мехмед ме помоли да остана за малко след като качим Арон на трона.

— Защо Арон? — сопна се Назира. — Аз познавам друг наследник, много по-достоен за трона.

Раду посегна към вързопа с дрехи, който стискаше Назира. Тя се взираше в него, като че ли не беше сигурна как се бе озовал в ръцете й. Подаде го на Раду. Вместо да го сложи в сандъка й, той го остави на леглото.

— Знаеш, че не го искам. Но въпреки това ще трябва да остана в Търговище известно време след като битката свърши. Вие двете най-добре се върнете в Одрин или в селския имот и ме изчакайте там. Освен ако не предпочитате да останете тук.

— Нямам търпение да се махна от този прокълнат град — думите на Назира бяха обвити в мъглата на спомените, които двамата споделяха. А сега в този град й бе донесена вестта за смъртта на брат й.

Фатима взе дрехите, оставени от Раду на леглото, и ги сложи в сандъка.

— Ще се видим в Търговище, когато боят свърши. Хубаво ще е да видим откъде идваш — тя го каза толкова убедително, че Раду почти й повярва, че няма нищо против дългото пътуване. Той повдигна вежда и тя извърна поглед, защото се изчерви заради лъжата си.

— Не е нужно да го правите — каза Раду.

Назира се изправи, за да застане до Фатима, но се олюля до леглото, изгубила равновесие. Раду знаеше колко усилия полага, за да бъде смела. Колко се старае да се държи нормално въпреки смазващата скръб. Хубаво щеше да е да се махне от този град. Раду щеше да се опита да я убеди да се прибере у дома. Но където и да идеше, Назира трябваше да се махне от Константинопол.

Фатима заговори от името и на двете.

— Но ние искаме да дойдем с теб във Влашко.

— Нямаше да го искате, ако вече бяхте ходили там.

— Значи ще дойдем, за да проверим колко не бихме искали да дойдем. Сестра ти… Тя ще остане ли там, в Търговище, когато всичко свърши? — попита Фатима. Назира се вцепени при споменаването на Лада. Раду мразеше факта, че неговото влизане в живота на Назира я бе срещнало и с Лада и бе довело до загуба и кръвопролитие. Той обичаше сестра си, но…

Всъщност обичаше ли я? Сега, след като знаеше, че е реализирала най-лошия си потенциал?

— Не — каза Раду. — Ще я доведат тук. Тя никога отново няма да бъде свободна.

Това щеше да бъде най-жестоката съдба за Лада. Той знаеше, че тя самата би предпочела да загине в битка. Но нямаше да й бъде позволено. Раду усети как нещо остро, нещо злобно вътре в него се стяга при мисълта как безсилието и затворничеството ще пречупят сестра му отново.

Хубаво. Нека.