Кирстен Уайт
Ярко пламтим (14)

14

Одрин

Назира не беше преувеличила. Пускаше Фатима от прегръдките си само ако наистина се налагаше. Раду се облягаше на възглавницата си и се усмихваше вътрешно, докато Назира се опитваше да вечеря без да пуска ръката на Фатима.

— Кога ще се върнете в селската къща? — попита той. Знаеше, че там двете жени са най-щастливи. Бяха дошли в Одрин, за да му помогнат, но след края на обсадата, щом всички най-сетне бяха в безопасност, той вече нямаше нужда от помощ. Но те щяха да му липсват. Животът без Назира през последните няколко ужасни месеца бе истинско изтезание. Сега щеше да е различно, след като той знаеше, че тя е щастлива, но все още се натъжаваше при мисълта за отпътуването й.

— Няма да се връщаме — каза Фатима.

— Какво?

Назира пусна ръката на Фатима, но веднага хвана кичур от косата й, нави го около пръстите си и го погали.

— Снощи го обсъдихме. Двете с Фатима оставаме с теб, където и да си.

— Но Фатима мрази да е далеч от дома си!

Усмивката на Фатима бе мила и свенлива.

— Домът ми е семейството ни.

Усмивката на Назира пък бе твърда и решителна както винаги, когато си наумеше нещо.

— Няма да спорим по въпроса. Никога повече няма да се разделяме.

Раду не можеше да отрече вълната на облекчение, която го заля при тези думи. Не искаше да ги моли да останат с него. Но и не ги беше молил — те сами бяха предложили. И след като толкова дълго бе живял без искреност и без любов, той нямаше да откаже предложението им.

— Благодаря — надяваше се да разберат колко много смисъл влага в тази дума. — Ще помоля Мехмед да ми даде длъжност извън града, някъде без много спомени.

— Ще си създадем нови — Фатима положи ръка на рамото на Назира.

— Освен това — каза Назира и игриво пъхна зърно грозде в устата на жена си, — бихме искали да си имаме бебе.

Раду се задави с хляба.

Кашлянето му бе секнато от силно чукане на вратата. Той се изправи така бързо, че се спъна във възглавницата.

— Ще ида да видя кой е.

Не можа да чуе смеха на Назира, защото излезе бързо и без бавене прекоси коридора. Пред вратата видя пратеник с печата на Мехмед.

— Султанът, Негово величество Мехмед Втори, цезар на Рим и Божия ръка на земята, изисква незабавно да отидете при него в Константинопол — човекът посочи впряга, който чакаше на улицата.

Лада, помисли си Раду. Значи беше станало. Той се зачуди какво би могъл да очаква от него Мехмед. Тя никога нямаше да приеме да бъде пленница, точно както не го бе приемала и преди. Раду не можеше да направи нищо, за да промени това. И все пак щеше да отиде. Щеше да направи онова, за което го помолеше Мехмед, защото не знаеше какво друго би могъл да направи.

Мисълта да види Лада отново го ужасяваше. Той вече не бе същият човек, когото тя бе оставила в Одрин. Нея обаче Раду не можеше да си представи по друг начин, освен като жената, която бе тогава, каквато бе открай време. И не искаше тя да го съди и да открие, че е несъвършен.

Само че ако Назира и Фатима бяха с него, те щяха да му дадат силата да запомни, че нещата могат — и трябва — да бъдат различни. Щеше веднага да помоли Мехмед за ново назначение. Проблемите с Лада вече не бяха негови. Не беше предателство спрямо приятеля му или сестра му да бъде искрен по въпроса. Лада и Мехмед бяха избрали властта. Никой от двамата не бе избрал него.

Раду можеше да си тръгне.

Пратеникът се прокашля. Раду стоеше на вратата и мълчеше, погълнат от спомените си.

— Дай ми няколко минути да си събера багажа — Раду затвори вратата тихо. Обърна се и видя Назира и Фатима в коридора. Почувства усмивката, изплувала на устните му като първия лед, покрил река през зимата. Студен и крехък.

— Викат ме в Константинопол. Решимостта ви ще бъде изпитана по-рано, отколкото мислехме.

Фатима го изненада — заговори първа.

— Вече сме си приготвили багаж за всеки случай.

Тя изчезна нагоре по стълбите.

Назира отправи към Раду напрегната усмивка.

— Няма да се отървеш от този разговор със спешно пътуване до града. А и си помисли колко време ще имаме по пътя да разговаряме за нови членове на семейството си!

Оказваше се, че има и по-страховити неща от Лада.

Раду бе пощаден от разговора по пътя към Константинопол заради присъствието на незначителен бей, привикан по въпрос, свързан с приходите от данъци. Макар Раду да го виждаше за пръв път, той бързо се превърна в най-добрия приятел на човечеца, като го насърчи да им разкаже целия си живот с най-малки подробности.

Назира го гледаше и чакаше, а в очите й проблясваше весело пламъче. Раду не се беше отървал от разговора им за… семейството. Само отлагаше неизбежното. Но и на това беше съгласен — щеше да отлага колкото можеше.

Докато минаваха през крепостните порти и влизаха в Константинопол, Фатима се оглеждаше, отворила широко очи. Бяха пътували цяла нощ — очевидно Мехмед бе настоял — и влязоха в града тъкмо когато зората се разливаше, обагряйки всичко в нежна златиста светлина. Раду се опита да види града такъв, какъвто го виждаше Фатима — без призраците, без кръвта, без товара на спомени, по-тежки от камъните по стените. Назира се пресегна и го хвана за ръката.

— Той го е направил красив.

Но самата тя не вдигна поглед от скута си.

Макар че едва се бе зазорило, шумът от чукане и градеж вече се носеше като музика по въздуха и ги съпроводи, докато стигнаха двореца. Там ги посрещна слуга, упъти бея с данъчните проблеми нанякъде и даде знак на Раду и придружителките му да го последват.

— Всички ние ще помогнем на сестра ти — промълви Назира, докато вървеше рамо до рамо с Раду. — С каквото можем. Ще ти помогнем да минеш през това.

Раду се опита да изрази благодарността си с усмивка, но челюстите му бяха стиснати твърде силно. Лада никога не бе търсила помощта му, докато растяха, и когато най-сетне я бе поискала, той беше отказал. А сега я бе хванал в капан. Черен ужас стегна корема му, когато слугата посочи една врата и се поклони. Раду не знаеше каква е тази стая, но знаеше, че дворецът е пълен с приемни.

Той си пое дълбоко дъх и закрачи напред, следван от Назира и Фатима.

Мехмед се изправи от дивана, на който бе седнал. Раду огледа стаята. Мехмед беше сам. Нима Лада бе толкова разгневена от залавянето си, че вече бе затворена в килия?

Мехмед погледна през рамото на Раду към Назира и Фатима, а те двете се поклониха кокетно. Раду също си спомни, че е редно да се поклони. Когато се изправи, видя, че Мехмед гледа втренчено Назира. Властните му черти криеха всичките му чувства от онези, които не го познаваха. Само че Раду го познаваше.

Мехмед не искаше да каже онова, което му предстоеше да каже.

— Какво е станало? — попита Раду. Ужасът го завладя докрай. — Къде е Лада?

Мехмед поклати глава.

— Няма я.

Гърдите на Раду се стегнаха. Той затвори очи и се опита да се успокои. Не беше мъртва. Не можеше да е мъртва. Мехмед нямаше това предвид. Имаше предвид, че е в друга сграда. Раду щеше да й осигури по-приятно място за живеене от влажните затворнически килии, които бе видял, докато разпитваше един пленник по молба на Константин. Това бе най-малкото, което можеше да направи за нея.

— Къде си я затворил?

— Тя изобщо не е в града.

Раду се намръщи.

— Кумал не се ли е върнал още? Какво е станало?

Мехмед отново поклати глава и промяната в блясъка на очите му от ужасен в тъжен накара сърцето на Раду да забие по-бързо. Искаше да избяга от онова, което предстоеше.

Раду хвърли поглед към Назира, чието изражение бе учтиво и изпълнено с уважение, докато очакваше новини за обичния си брат. Стомахът на Раду се сви, тръпка разтърси тялото му.

— Какво е направила? — прошепна той и заби поглед в цветните мотиви по дебелия килим. Не смееше да погледне никого.

— Много съжалявам — каза Мехмед. — Изглежда, е влязла в крепостта с намерението да те отвлече. Но открила Кумал — той замълча, опитвайки се да намери следващите си думи. — Не е проявила милост.

Раду се задави. От устата му излезе нещо средно между смях и стон.

Не е проявила милост.

Кога ли беше проявявала милост? Раду падна на колене и наведе глава.

— Аз съм виновен. Трябваше да съм там. Трябваше да отида при нея и да пратя Кумал при… Ако бях го направил…

Една лека, трепереща ръка го докосна по рамото. Назира прошепна:

— Какво иска да каже той? Кажи ми какво иска да каже, Раду.

Раду поклати глава.

— Трябваше да се сетя. Тя е моя сестра. Ако не друг, поне аз би трябвало да знам, че не е способна на милост. Трябваше да убие мен.

Произходът му бе струвал толкова скъпо. Раду си бе мислил, че е изплатил дължимото заради кръвта, течаща във вените му. Но никога нямаше да го изплати. Цената за това, че бе член на рода Дракула, бе да му бъде отнемано всичко, което ценеше и на което държеше, отново и отново. Те бяха дракони. Дяволи. Милост нямаше нито за тях, нито в тях.

Назира коленичи до него.

— Кажи ми. Кажи ми точно какво искаше да каже той.

Наказанието на Раду бе да произнесе думите. Да причини такава мъка на Назира.

— Тя го е убила.

В стаята се разнесе нечовешки стон, отначало толкова нисък, че Раду не разбра какво е, докато не прерасна във вик. Назира, винаги толкова силна, се бе прекършила. Фатима се спусна към нея и я пое в обятията си. Назира викаше и плачеше, дращеше ръцете на Фатима, сякаш можеше да си изкопае дупка и да се скрие в нея от скръбта.

Раду не знаеше какво да прави. Нищо не можеше да направи.

— Аз… Назира, толкова съжалявам, аз…

— Моля те — каза Фатима. Тя поклати глава предупредително. — Моля те, мълчи.

Тя му протегна ръка и Раду припълзя до двете жени.

Фатима прегърна и двамата.

Раду си представи Кумал такъв, какъвто го беше видял за последен път. Усмихнат. Как му маха. Неканеният образ на неговия брат, учител, приятел прониза паметта му като острие. Лада бе убила Кумал. Как ли го беше извършила? С нож? С меч? Кумал беше ли се отбранявал? Раду не искаше да си го представя, не искаше да го вижда. И не можеше да спре.

Не осъзнаваше, че гърлените звуци, които чува, излизат от собственото му гърло, докато Фатима не го погали по гърба, меко шепнейки „Шшшт.“ Назира се вкопчи в ръката му, пръстите й се впиха болезнено в плътта му, когато тя го придърпа по-близо и зарови лице в рамото му. Цялата се тресеше, вече безмълвна, дишаше на пресекулки, които разтърсваха тялото й. Тримата се бяха оплели във възел, възел от отчаяние.

Подобно поведение към прислуга не беше редно, но Раду не го интересуваше какво ще си каже Мехмед за Фатима. Не и в момента. Не и заради Мехмед, който не бе направил никакъв опит да го успокои или дори да го докосне. Остави Мехмед да види и да разбере каквото поиска.

Раду плачеше със семейството за всичко онова, което бяха загубили.

За всичко, което им бе струвало неговото присъединяване към това семейство.