Кирстен Уайт
Ярко пламтим (13)

13

Близо до Гюргево

Къде се изгубихте? — Съгледвачът еничар изгледа кръвнишки хората на Лада, до един облечени в еничарски униформи. Тези най-отпред говореха турски. Онези отзад мълчаха. — Чакахме ви вчера.

— Срещнахме малко усложнение — изръмжа Богдан. Всъщност самите те бяха усложнението. Предишния ден бяха причакали в засада отряд еничарски подкрепления, тръгнали към крепостта в Гюргево. Днес те самите се бяха превърнали в този отряд. Лада стоеше незабележима сред хората си. Войниците, които не бяха отраснали в империята, стояха зад нея, за да следят какво прави и да го повтарят. Не знаеха как се държат еничарите, но знаеха как да имитират поведение.

Николае яздеше най-отпред като водач на отряда. Сега спря до Богдан, за да поговори със съгледвача. Имаха още няколко часа път до крепостта, което значеше, че съгледвачът е пратен да ги търси. Лада пристъпи напред, за да може да подслушва. В мразовития въздух жужаха насекоми, току-що събудени след дълбокия студ на зимата, и кацаха по клонките, изпъстрени със зелените наченки на пъпки. Пътят насам бе кален и заобиколен, но трябваше да се погрижат да пристигнат в еничарски униформи, и то след Раду.

— Какъв е планът за крепостта? — попита Николае.

— Не знаеш ли?

Николае кимна равнодушно.

— Отиваме където ни кажат. Казаха ни да дойдем тук. Само това знам.

— Вашите гранични отряди понякога са по-зле и от спахиите.

Николае пристъпи напред. Играеше си с дръжката на ятагана. Дружелюбният му глас придоби заплашителна нотка, подхождаща на обидата. Спахиите бяха елитни войници, имаха право да притежават земя, за разлика от доживотните роби еничарите. Двете групи бяха отдавнашни съперници. Спахиите имаха привилегии, но еничарите имаха престиж и султанът нерядко гледаше по-благосклонно именно на тях.

— Вземи си думите обратно — каза Николае.

Мъжът размаха ръце.

— Извинявай. Понякога става досадно да стоиш на преден пост. Чуваме само вести за битки, но никога не участваме в тях. Тук сме с някакъв паша. Кучката, дето се провъзгласи за княз на Влашко, е на път насам, за да подпише нови условия на договора си с Империята.

Николае лениво си зачовърка зъбите.

— И за какво са ви толкова подкрепления?

Съгледвачът сви рамене и се почеса под кавука, украсен с дълго бяло платно.

— Чу ли колко успя да избие в България?

Николае изсумтя.

— Бяхме в Сърбия. Оттогава не сме спрели да вървим. Още не мога да повярвам, че наистина е избила толкова хора.

— Ами — войникът се приведе напред заговорнически, — не ми казаха подробности, но имам чувството, че не сме тук за подписването на някакъв си договор. Има твърде много хора и кола с решетки, пълна с окови. Мисля, че ни пратиха да я върнем в империята, за да я накажат.

Лада едва сподави усмивката си. Приятно беше, че Раду не бе забравил да не я подценява. Беше й заложил капан със същата цел като нея. Тя почти се засмя на иронията — самата тя идваше, за да отвлече брат си, който пък беше дошъл, за да отвлече нея.

Николае обаче наистина се засмя.

— Не е трудно да се обезвреди една жена. Все още не разбирам защо са ви потрябвали толкова подкрепления. Мразя да пътувам по това време на годината. Развихрят се снежни бури тъкмо когато започне да се затопля. Или вали дъжд. Кал навсякъде. Часове наред си чистя униформата.

— След България мисля, че пашата се е изплашил. Иска допълнителна защита.

— Колко сте вече в крепостта?

— Хиляда.

— Хммм — Николае прозвуча леко впечатлен. Лада се поласка. В залавянето й беше вложена много човешка сила, макар самите хора да мислеха, че ще е лесна работа. Еничарският отряд, който бяха причакали и избили, наброяваше двеста души. Лада също водеше двеста души със себе си, а ги следваха още петстотин.

— Колко души очакваме да доведе тя? — попита Николае.

— Само лична стража. На мен ми звучи добре — еничарят се засмя весело. — Трябва да се радваш, че получи толкова лесна задача.

Николае изпръхтя.

— Добре, че ще е лесно, защото както винаги ние ще свършим цялата работа. Веднъж съм срещал Раду бей, преди години, при обсадата на Круя. Беше обул кафяви потури, за да скрие, че се насираше от страх. Още ли е такъв?

Съгледвачът се засмя.

— Не знам. Няма го.

Лада изсъска от изненада. Богдан се закашля, за да я прикрие.

Николае побърза да зададе друг въпрос.

— Аз пък си мислех, че точно Раду бей е примамката. Той е неин брат, нали така? Кой друг може да дойде, освен него?

Съгледвачът замълча и изгледа Николае с внезапна подозрителност. Сигурно съжаляваше, че така бързо си беше развързал езика.

— Мислех, че не знаеш кой знае колко за цялата работа.

Николае се ухили.

— Пълен съм с изненади.

Лада извади ножа си, изскочи пред съгледвача и го събори на земята. Яхна го и притисна острието на ножа към гърлото му.

— Коя си ти? — изпъшка той.

— Аз съм кучката, която изби няколко хиляди души. Кажи ми — как ти се струват шансовете ти за оцеляване?

Човекът пребледня.

— Къде е Раду?

— Не зная — каза съгледвачът. Плиткото му, ускорено дишане издаваше паниката му. Но той все още не осъзнаваше, че е вече мъртъв. Заговори бързо, сякаш щеше да се спаси с думи. — Раду се отделил от групата, преди да пристигнат. Така и не го видях.

— Кой пристигна вместо него?

— Кумал паша.

Мускулите на Лада се стегнаха инстинктивно при споменаването на това име. За нещастие на съгледвача, импулсивното й движение преряза вратната вена. Лада се изправи, докато кръвта му попиваше в земята.

— Можеше да ни каже още нещо — намръщи се Николае.

— Не беше нарочно — Лада вдигна кавука на умрелия еничар и избърса ножа с бялото платно. Кумал, а не Раду, я чакаше тук.

Цялата й стара омраза пламна с нова сила, гореща, гладна.

За пореден път Кумал паша й бе отнел брата. Той бе причината Раду покорно да приеме плена при османците. Разбира се, Раду бе обичал Мехмед. Но и Лада го бе обичала, и въпреки това бе успяла да си тръгне. Раду обаче бе тровен от детството си от бога, който му бе дал Кумал. Именно тази негова фалшива вяра го бе разделила с Лада — фалшивата вяра, която завинаги го беше направила приятел на враговете им. Кумал дори го бе направил свой брат по сватовство, напълно откъсвайки Раду от истинското му семейство и корени.

Сега Кумал отново й бе отнел Раду. Вместо да се върне в града с Раду до себе си — доброволно или не, — тя за пореден път щеше да остане с празни ръце. Скърцайки със зъби, Лада прибра ножа.

— И сега какво? — попита Николае. — Не знаем къде е Раду.

— Няма да се върна в Търговище с празни ръце — Лада закрачи към крепостта. — Планът остава същият. Промъкваме се. Пленяваме някого.

Само че за разлика от плана, който й готвеха османците, нейният пленник нямаше да е жив.

Почакаха, докато мракът ги скри.

— Ей! — извика Николае, щом приближиха портата. — Тя пристигна ли?

Някакъв мъж се изсмя и отвърна:

— Знаеш ги жените. Все закъсняват.

— Изморени сме и сме гладни. Отвори портата. — Николае я ритна за по-сигурно.

Портата се отвори и Лада и нейните двеста души в еничарски униформи влязоха под строй. Другите останаха навън, за да обградят крепостта незабелязано.

— Къде са всички? — Николае посочи празния двор. Няколкото самотни факли хвърляха повече сенки, отколкото светлина. На стената се виждаха шепа стражи — черни силуети, изрязани върху нощното небе. Но всички те гледаха навън, не навътре, където бе заплахата.

— Спят. Закъсняхте и не останаха легла. За наказание ще спите на пода.

— Проклинам всяка педя земя в тази прокълната страна заради това — Николае преметна ръка през раменете на стража. В следващия момент стражът се свлече на земята.

— Първо казармата — каза Лада тихо. — Убийте ги тихо. После се пръснете и завардете стената. Аз ще открия Кумал.

Тя се прокрадна напред, оставяйки всичко в ръцете на Николае и Богдан, заедно с останалите водачи във войската й. Щом влезе в замъка, тя изби стражите в коридорите безшумна като сянка, докато се прокрадваше към стаите. Взе факла от стената. Първата спалня бе празна. Във втората бе мишената й.

Тя срита леглото.

— Събуди се.

Кумал паша се надигна и седна, отворил широко очи, премигващ на трепкащия пламък от факлата. Тя никога не го беше виждала без чалма. Беше почти напълно плешив със скалп още по-блед от лицето му.

— Лада Драгуля — каза той. Осъзнаването на ситуацията изтри изненадата от лицето му и я замени с тъга.

— Лада Дракула — поправи го тя. — Княз.

Той прояви наглостта да сведе глава в почит, все едно не беше дошъл да я отвлече. Все едно не бе й отнел скъпоценната възможност да си върне брат си и да нарани Мехмед с един ход.

— Къде е Раду?

— Отиде да прибере Назира. Беше в неизвестност откакто падна Константинопол и…

Лада размаха факлата във въздуха, за да го прекъсне.

— Не ме интересува какво е правила сестра ти. Вие двамата винаги сте действали заедно, за да отмъкнете брат ми.

— Той искаше да дойде — меко каза Кумал.

— Това негова идея ли беше? Отвличането ми?

— Да. Не ни хареса измамата, но той каза, че е необходима.

Лада се изсмя. В сърцето й се появи топлинка.

— Е, аз пък идвах да отвлека него, така че, изглежда, между нас има повече общи неща, отколкото сме мислили.

— Върни се с мен. Султанът е привързан към теб. Ще се отнесе с теб справедливо. Не можеш да продължиш по този път.

— Какъв път мислиш, че следвам? — на Лада й идеше да го удари. Спокойствието му бе вбесяващо.

— Имаш каквото искаш, но не си щастлива. Буйстваш и причиняваш страдания на други хора. Това не са действията на човек в мир с миналото и бъдещето си.

Лада изръмжа.

— Ти не знаеш нищо за мен и миналото ми.

— Знам за миналото на брат ти. И знам, че той все още би могъл да намери щастие дори при най-трудни обстоятелства, защото вярата му го крепи. Какво крепи теб?

— Кръвта на враговете ми — каза тя.