Кирстен Уайт
Ярко пламтим (12)

12

Бурса

Раду едва дочака лодката да стигне до брега, за да слезе.

За първи път нетърпението му не бе предизвикано от факта, че в лодка му ставаше лошо, а от това какво — кой — го чакаше на брега. Беше застанал на носа на кораба по изгрев-слънце и оттогава оглеждаше хоризонта. Щом зърна Бурса в далечината, едва се удържа да не скочи в морето и да доплува до брега. Удържа се само защото знаеше, че с плуване ще стигне по-бавно, отколкото с лодка.

Сега се приближаваха до града — град, който той бе посетил веднъж с Назира преди Константинопол — и вятърът брулеше лицето на Раду трескав като нетърпението му. Най-сетне стигнаха пристана.

Раду зърна една позната фигура, ярка и жизнерадостна като пролетта.

Той изскочи от лодката и се приземи тежко на пристана. Назира го посрещна на средата на пътя. Той я взе в прегръдките си, вдигна я от земята и я завъртя в кръг. Не знаеше дали се смее, или плаче. След няколко минути Раду я освободи от прегръдката. Пое лицето й в шепи и го разгледа. Беше помургавяла — доказателство, че бе стояла на слънце повече от обикновеното, — а дрехите й бяха в цветове, които тя сама никога не би избрала, но като цяло изглеждаше добре. Под очите й нямаше сенки, в пухкавия кръг на устните й нямаше следи от потиснат ужас.

— Назира, аз…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Моля те, не се извинявай. Познавам те. Сигурно през изминалите месеци не си изпитвал нищо, освен вина, самоизтезавал си се. Но ти успя. Ти ни осигури спасението. Ние оцеляхме, което значи, че сме живи и готови да изцелим раните си от онова време, да го надживеем.

Раду въздъхна, наведе глава и премести ръката й върху бузата си.

— През цялото време, докато бяхме в Константинопол заедно, само за това се молех. Молех се каквото и друго да стане, с теб да не се случи нищо лошо.

— Аллах е добър — каза Назира с усмивка.

Раду не бе търсил никого другиго, освен Назира. Сега обаче, със сърце, изпълнено до пръсване от радост, че я вижда здрава, права и жива, той намери време да се запита и нещо друго.

— А Валентин и Киприян, те…

— Не са тук. Но и те са живи.

Тръпка разтърси Раду. Усети физически освобождаването от вината и страха и почти припадна. Назира го хвана за ръката, решена да не го пуска, както и той бе решен да не я пуска, и го заведе до една купчина камъни край брега, където можеха да седнат. Бяха стояли тук заедно да гледат флота на Мехмед. Отдавна, когато Раду мислеше, че знае какво го очаква в бъдещето, когато Константинопол бе просто мишена, а не пропита с кръв реалност.

Назира докосна чалмата му и потърси погледа му.

— Хубаво е, че те виждам отново с чалма. Хубаво е да не се налага да се преструваш — тя сведе поглед към собствените си дрехи. — Понякога насън все още нося византийски дрехи. Когато се събудя, не мога да дишам.

Тя поклати глава, сякаш се събуждаше от сън.

— Как е Фатима?

Раду преметна ръка през раменете й и я притисна към себе си. Не мислеше, че някога отново ще я пусне от прегръдките си. Освен за да я предаде на Фатима.

— Добре е — нежно каза той. — Пратих й писмо, че ще те доведа вкъщи, но нямах време да взема и нея тук.

Назира избърса очи.

— Толкова ми липсваше. Но знаех, че ти ще се погрижиш за нея. Така ми беше по-лесно. Изпитвах само тъга, но не и страх.

— Тя никога не изгуби надежда. Мисля, че е изтъкана от нея.

Назира се засмя и кимна, притискайки за миг глава към рамото на Раду.

— Така е. Тя е моята неугасваща светлина. А ти си стъкленицата, която пази нашия пламък — тя го целуна по бузата. — От три дни съм в Бурса. Всеки ден чаках тук, на пристанището, и знаех, че ще дойдеш. Когато човекът на Мара Бранкович дойде да ме вземе, пътищата ни с Киприян и Валентин се разделиха. Не знам къде са сега. Мъчно ми беше, че се разделям с тях. Станахме едно семейство.

Раду знаеше, че трябва да потърсят коне, за да се върнат при Фатима възможно най-бързо, но все още не стоеше стабилно на краката си и му трябваха няколко минути, за да свикне тялото му, че Назира наистина е жива и в безопасност.

— Разкажи ми всичко, което се случи, откакто се разделихме, моля те.

— Първо ти ми кажи, спаси ли ги? Племенниците на Константин?

Раду кимна, зареял поглед към изпъстреното с облаци небе. Беше оставил Назира с Киприян, за да се върне в града и да спаси двете момчета. Това бе много рискован ход за всички тях. Раду рискува живота си за нещо, което можеше да се окаже напразно, но рискува и живота на Назира, като се довери на Киприян да се грижи за нея след като му бе признал предателството им. Точно това обаче никога не бе смятал за рисковано. И тогава, както сега, знаеше, че Киприян никога не би ги наранил.

А те двамата може би не го заслужаваха, което правеше болката от липсата на Киприян още по-силна.

— Да. Повечето от клането и другите ужаси им бяха спестени. Сега са част от двора на Мехмед и се казват Мурад и Месих. Щастливи са.

Назира стисна ръката му. Не попита за подробности, а и той нямаше да й ги сподели. Самата тя бе видяла достатъчно по време на бягството си и не прояви желание да научи повече за целия кошмар.

— Бих казала, че си постъпил правилно, но при тези обстоятелства „правилно“ губи значение. Но си постъпил добре. Как е в града?

— Цъфти. Както и очаквахме, че ще стане под внимателните грижи на Мехмед.

— Как е султанът?

Раду я бутна леко с лакът.

— Няма нужда да се въртиш около темата като лекар, оглеждащ рана. Досега нямах с кого да говоря, някой, който знае всичко за мен. Моля те, нека оставим преструвките.

Назира също го мушна с лакът в отговор.

— Много добре. Как са нещата, откакто се върна при него?

— Помниш ли как веднъж ми каза, че величието му го прави едновременно повече и по-малко от човек? Често се сещам за тези думи. Той води изолиран живот, защото му се налага. Отказва да падне в същите капани като баща си. Разчита на мен и дори ме обича по свой собствен начин. Но това — това, което имаме с теб — ме зарадва много повече през последните няколко минути, отколкото всички месеци, прекарани до Мехмед.

— Съжалявам.

— Защото си права?

Назира се засмя.

— Тежък товар е да си винаги прав. Но някои от нас са принудени да го носят.

— Благодарен съм, че го носиш заради мен, тъй като аз не съм достатъчно силен да го нося сам. — Раду се изправи и й подаде ръка. — А сега ела. Ще намерим коне и ще купим храна за из път. Все още не си ми разказала какво се случи откакто ви оставих край Златния рог.

— Приготви се — каза Назира. — Историята е много интересна. Поне сега, след като знам, че има щастлив край.

Те поеха по ветровитите улици на Бурса, за да напазаруват преди пътя. С парите, осигурени на Раду от султана, този процес се ускори неимоверно много. Назира разказа историята между покупките.

— Доплувахме до една от изоставените малки галери. Киприян успя да обърне платната и да хване вятъра и се измъкнахме незабелязано в хаоса. Решихме да поемем към Кипър. Киприян искаше да хвърлим котва възможно най-бързо, но аз отказах. Страх ме беше, че ако ни хванат османците, ще убият Киприян. Знаех, че и ти би предпочел да стигнем по-далече, вместо да рискуваме живота му.

Раду кимна и погали коня, който бе избрал, докато чакаха да им донесат седлата и дисагите.

Назира продължи.

— На втория ден нещата се влошиха. Нямахме храна и от изтощение всички заспахме. Събуди ни буря и преди да успеем да насочим кораба към най-близкия бряг, той се обърна.

— Киприян пострада сериозно. Потъна. Заради бурята не можех да открия нито него, нито Валентин. И тогава зърнах момчето, вкопчено в мачтата, прегърнало Киприян. Двамата заедно успяхме да се задържим на повърхността докато течението ни изхвърли на един остров. Кракът на Валентин беше счупен лошо и не можех да преценя колко тежко е ранен Киприян.

Макар да знаеше, че и тримата са живи, Раду откри, че е затаил дъх.

— Извлякох Киприян на сушата и се върнах да помогна на Валентин. Изчакахме бурята да свърши под няколко дървета. Когато времето най-сетне утихна, Киприян още не бе дошъл в съзнание, затова рискувах да се отдалеча, за да потърся помощ. Не открих нищо. Нито следа от човек. Бяхме успели да попаднем на най-пустия остров в Европа, струва ми се — тя се засмя леко, но Раду знаеше какво й струва да се престори, че не е било страшно. Докато закачаха дисагите на конете, Назира продължи да разказва.

През месеците след попадането си на острова тя се бе грижила за Киприян, който си бе наранил главата, глезена и рамото, и за Валентин, докато полагала усилия да намира храна и да измайстори лодка от отломките на кораба.

— Не спираш да ме изумяваш — каза Раду, докато затягаше ремъците на багажа си. Не можеше да свали очи от Назира. Тя се изчерви и се усмихна свенливо.

— Надявам се веднага да спра, защото не искам никога да правя нещо толкова изумително отново. Най-сетне се добрахме до континента и попаднахме на едно самотно стопанство. Хората там бяха подозрителни и ни поискаха пари, но ние нямахме. Накараха ни да работим. Когато решиха, че сме работили достатъчно, за да им платим за храната и подслона, ми позволиха да ида до най-близкия град, на цял ден път, където потърсих помощ и информация. Представи си колко се изненадах, когато открих, че някой е оставил вест и ни търси! Първо се уплаших, че ни търсят заради Киприян, че са обявили награда за главата му, затова не ти писах. Съжалявам. Не можех да рискувам да го открият. След всичко, през което бяхме минали, той е част от семейството. А аз се грижа за семейството си.

— Знам — Раду приключи с връзването и помогна на Назира да яхне коня, после сам яхна своя.

— И така, уредих среща с човека, който бе оставил вестта, и зачаках. Когато той ми каза, че Мара Бранкович е тази, която ни търси толкова усилено, предположих, че всичко е наред. Пратеникът й ни изпрати до най-близкото пристанище, откъдето взех кораб до Бурса. Там се разделих с Киприян и Валентин. Опитах се да ги убедя да дойдат, но…

Раду се усмихна напрегнато.

— След всичките ми измами и ролята ми в падането на Константинопол, не мога да си представя, че биха проявили желание да ме видят отново. Ние се възползвахме от Киприян по ужасен начин. Не го виня за нищо.

— Казах на Киприян всичко.

— Какво имаш предвид — всичко?

— Имам предвид всичко. Той заслужаваше цялата истина. Беше ядосан. Но повече бе наранен. Искаше да разбере защо сме направили всичко онова, което направихме. Как можахме да го лъжем толкова дълго. Разказах му за детството ти, за срещата ни, какво направи ти за мен. Разказах му за Лада и за баща ви. Разказах му какво ти е дала империята — сигурност, дом, вяра. Неща, които никога преди това не си имал. Разказах му защо отидохме в града като шпиони и какво всъщност свършихме, докато бяхме там. Разказах му за Фатима и за причините, поради които исках сигурност и за империята ни, и за религията ни. Казах му какво мисля, че ще направи султанът за града. И му казах за твоите отношения с Мехмед — и какво са, и какво не са.

Раду потръпна и затвори очи. Вече беше разкрил на Киприян най-страшната истина, разбира се. Истината за двуличието си. Но сега, щом разбра, че Киприян наистина знае всичко, той почувства всичко по-дълбоко, унижението му стана по-осезаемо. Колко ли го мразеше Киприян! Най-сетне Раду кимна.

— Взела си правилното решение. Той те спаси въпреки всичко.

— Той не ме спаси въпреки всичко. Спаси ме заради всичко. Макар да отидохме в Константинопол под прикритие, приятелството ни с него бе истинско. Няколко пъти спасявахме живота му. И го направихме, защото го обичаме. Мисля, че той разбира това.

Раду въздъхна.

— Това няма значение. Всичко това е в миналото. Надявам се някой ден да ни прости, но това е егоистична надежда. Тя е за мен, не за него. Затова се надявам, че ще намери щастието си.

— Не можем да се надяваме на нищо повече и нищо по-малко.

На Раду едновременно му олекна и натежа от разказаното от Назира. Поне бе дал на Киприян шанс за нов живот. Без Раду Киприян със сигурност щеше да загине заедно с чичо си. Раду се радваше, че той е някъде там, на този свят. Подръпна юздите.

— Хайде. В Одрин има едно момиче, което чака отдавна.

— Няма да я пусна няколко седмици. Ще трябва да ни храниш и двете, защото няма да я пусна за нищо на света.

Раду се засмя.

— За мен ще бъде чест.

— А брат ми?

— И той щеше да дойде, но бяхме тръгнали към Влашко, за да приберем Лада. Със сила, ако се наложи. Кумал предложи той да се заеме с тази задача, за да мога аз да дойда и да прибера теб.

— Разменили сте си сестрите.

Раду се засмя, но по-скоро виновно, отколкото радостно.

— И той каза същото. За мен сделката е определено по-изгодна.

Раду щеше вечно да бъде длъжник на Кумал.

— И какво ще правиш след като се върнем? Ще отидеш ли отново в Константинопол?

Раду насочи конете към покрайнините на Бурса, към пътищата, които щяха да ги отведат при Фатима.

— Не зная. И не ме интересува. Имам теб, а ти имаш Фатима. Изпълних всичките си обещания. Изморен съм. И съм щастлив.

Облаците се бяха разпръснали и небето грееше яркосиньо, обещаваше им лек път. Не беше студено както по пътя към Влашко. Но с Назира до себе си, на Раду винаги му беше топло.

Бъдещето бе празна дъска и Раду нямаше нищо против. Беше си върнал Назира, а не след дълго Кумал също щеше да се прибере у дома, при тях. Киприян бе в безопасност. Мехмед щеше да получи Лада и за пръв път в живота си Раду не почувства нищо при тази мисъл. Ако тя бе в затвора, бе по-малко вероятно някой да я убие. А и самата тя, без съмнение, щеше да убива много по-малко. По отношение на чувствата на Мехмед към Лада Раду бе претръпнал. Този последен ужасяващ етап от престоя му в Константинопол бе приключил. Всички, които обичаше, бяха в безопасност. Раду се прибираше у дома за последен път.