Кирстен Уайт
Ярко пламтим (11)

11

Търговище

Този какво е направил? — попита Лада, точейки кинжалите си, докато сбирщина затворници чакаха пред трона, заобиколени от войниците й. Един бе извлечен отпред.

— Изнасилване — отвърна Богдан.

— Убийте го — Лада не вдигна поглед, докато извличаха мъжа навън и й представяха следващия.

— Кражба — тя усети очите на Богдан върху себе си, как настоява да отвърне на погледа му. Тя го избягваше, откакто Дачиана я бе предупредила. Нямаше време да внимава да не нарани чувствата му и се дразнеше, че изобщо трябва да се съобразява с тях по какъвто и да е начин.

— Защо? — попита тя.

— Семейството ми гладуваше — изръмжа затворникът. — Пак бих го направил.

Лада спря и го огледа. Беше висок и слаб, но можеше да стане силен, ако се хранеше добре.

— Можеш да се присъединиш към армията ми. Ще те пратят на предната линия, ако се стигне до битка, и най-вероятно ще умреш. Ако оцелееш и се отличиш, престъплението ти ще бъде забравено и ще имаш възможността да получиш земя за себе си и семейството си. Ако отново откраднеш или ме разочароваш, ще бъдеш убит. Иначе се връщаш в килията. Съгласен ли си?

Мъжът се поколеба, челото му се набръчка, докато мислеше. Лада одобри. Хората, които се съгласяваха, без да обмислят предложението, лъжеха или себе си, или — по-вероятно — нея. Тях тя винаги връщаше в затвора или ги екзекутираше, в зависимост от престъплението.

Накрая мъжът склони глава и падна на едно коляно.

— Съгласен съм, княже мой.

— Много добре — Лада размаха ръка в знак, че е свободен да си тръгне. Войниците го насочиха към изхода, където той щеше да се присъедини към неспирно разрастващата се армия на Влашко. Лада бе набрала почти десет хиляди души и се надяваше да привлече още от Трансилвания.

— Наистина ли искаш престъпници в армията? — попита Николае. Той седеше наблизо, макар Лада да не го бе канила да присъства.

— От векове имаме аристокрация от престъпници. Защо да не позволим на престъпниците да свършат нещо полезно за нас за разнообразие?

Николае въздъхна.

— Да, но наистина ли ще им дадеш земя?

— Ще дам земя на когото преценя. Щом аз им я давам, значи те ми дължат всичко. Ако падна от власт, те ще загубят всичко, което са спечелили. Виждаш ли по-добър начин за насърчаване на вярност сред народа?

Николае сви рамене и се ухили. Но усмивката му не изглеждаше искрена, бе несигурна и уморена като белега му. Нещата се бяха променили откакто той подложи на съмнение решенията й. Тя усещаше появилата се дистанция помежду им като острие на назъбен нож. Ако прокараш пръст по него бавно, усещането е просто неприятно. Но ако го направиш бързо, ще си пуснеш кръв.

— Какво правиш тук, Николае? Трябва да обучаваш новите попълнения.

— Получи се писмо.

— О, писмо. Това е нещо ново. Да не е предложение за женитба? Или може би деликатен укор със съвет да стоя в собствените си граници и да спра да дразня враговете ни? Или може би някой иска да ме поздрави за онова, което правя, без да предлага да помогне? Наистина обичам тези писма — Лада прибра изострения като бръснач кинжал в ножницата и извади следващия, за да наточи и него.

— От брат ти е.

Лада се изправи.

— Опразнете залата.

Войниците избутаха останалите затворници навън. Останаха само Богдан и Николае.

— Къде е Щефан? — попита Лада и протегна ръка.

— Не зная — Николае й подаде писмото. Раду имаше нов печат, нещо написано на завъртян, стилизиран арабски. Тя натроши червения восък на парченца, преди да отвори писмото.

Обична сестро,

Пиша от името на Негово Величество, Божията ръка на Земята, императорът на Рим, султанът на славната Османска империя Мехмед Завоевателя.

Лада се изуми от тежестта на всички титли, които Мехмед си беше присвоил. Как успяваше да върви с всички тези думи, увиснали от раменете му?

Неотдавнашните събития изискват обновяване на условията на васалния договор между Влашко и Османската империя. За да се избегне сблъсък, от който не би могла да се надяваш да излезеш победител, моля да дойдеш да се срещнеш с мен в Гюргево, където ще можем да обсъдим как да постигнем мир и приятелство. За предпочитане приятелство, което не ще включва толкова много набити на кол трупове.

Лада изпръхтя весело, изненадана от шегата. Ето това беше брат й. Това беше Раду, скрит зад нова титла, зад империя, която не беше негова. Пронизаха я меланхолия и гняв. Той й липсваше. Тя го бе помолила да дойде при нея някога, отдавна, но той идваше едва сега, по настояване на Мехмед, който правилно бе предположил, че Раду е единственият пратеник, който няма да бъде върнат в дървен сандък.

Хитро от негова страна.

Ще чакам пристигането ти. Много време мина, сестро. Имаме много за обсъждане и ми липсваш. Доскоро:

Раду бей

Почеркът му, винаги толкова елегантен и изящен, бе несигурен в думите „и ми липсваше“. Дали бе, защото лъжеше? Или защото признаваше трудна за признаване истина?

Лада подаде писмото на Николае и закрачи напред-назад.

— Интересно — каза той след като го прочете. — Доста по-учтиво е, отколкото очаквах, честно казано. Може би малкият фанатик все още храни топли чувства към теб, дори и сега.

Лада не реагира, тъй като подозираше, че Николае отново се опитва да изкопчи някакви признания от нея.

— Какво ще правиш? — попита той.

— Ще се срещна с брат си.

— И ще приемеш новите условия? С влиянието на брат ти в империята и отношението на султана към теб мисля, че ще можем да си осигурим най-добрите условия, на които Влашко някога ще се радва — гласът на Николае звучеше развълнувано, думите му нямаха търпение да излязат. Същото нещо бе предложил при предишната им среща. Това писмо бе потвърждение, че идеята му е правилна. — Всичките ти усилия ще бъдат възнаградени. И целият ти народ ще спечели.

Лада се усмихна и обърна кинжала така, че да улови слънчевите лъчи.

— Ще се срещна с Раду. И ще го доведа у дома.

Сега гласът на Николае прозвуча значително по-малко развълнувано и много по-предпазливо.

— Нищо не е споменал за връщане в Търговище.

— Не, защото не иска да дойде — по устните й се разля усмивка. — Ще го отвлечем.

— Какво? — попита Богдан. — Защо?

Защото той от самото начало трябваше да е неин.

Защото й липсваше и тя го мразеше заради това.

Защото Богдан искаше повече, отколкото тя би могла да му даде. Защото не се доверяваше на Щефан. Защото въпросите на Николае я ядяха отвътре. Защото Петру, млад и инатлив, но неин, бе мъртъв, убит от болярите, които тя после бе избила в трапезарията на същия този замък. Защото дори след всичко това, тя знаеше с кръвта, която течеше във вените й, че може да се довери на Раду.

И защото… Николае беше прав. Лада наистина се опитваше да ядоса Мехмед, нищо, че досега не го бе осъзнала. Не го нравеше за Влашко. Правеше го за себе си. Заради всичко, което бе значил той някога за нея. Заради многото начини, по които я бе предал. Влашко бе нейно и тя щеше да направи всичко по силите си, за да го опази, но искаше и да накаже Мехмед. Отвличането на Раду — отнемането на първото и последно нещо, което Мехмед бе отнел от нея — можеше да се окаже достатъчно да го накара да отиде при нея, след като няколко десетки хиляди тела не бяха успели.

Само три тела имаха значение. Същите три, които винаги бяха имали значение.

Това на Раду.

Това на Лада.

И това на Мехмед.