Метаданни
Данни
- Серия
- Влизам в мрака (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bright We Burn, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирина Денева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2019)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon (2014)
Издание:
Автор: Кирстен Уайт
Заглавие: Ярко пламтим
Преводач: Ирина Денева — Слав
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София
Излязла от печат: 25.08.2018
Редактор: Лора Ненковска
Художник: Sam Weber
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-2185-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10250
История
- — Добавяне
10
Константинопол
Раду и хората му излязоха на коне през портите на Константинопол, придружени от Мехмед. Мехмед яздеше в средата, заобиколен от телохранители. Чалмата му лъщеше и блещукаше на слънцето заради вплетените в плата златни нишки. Конят му бе висок — с цяла глава по-висок от останалите, бял и лъскав. Пурпурната мантия на Мехмед се влачеше зад коня и ездача. Раду си представи, че е обикновен човек, застанал встрани от пътя, който смаян гледа шествието. Султанът със сигурност бе всичко, което трябваше да бъде. Олицетворение на властта и великолепието.
Спряха току пред стените на града и Мехмед позволи на Раду да се приближи до него.
— Доведи я у дома — тихата настойчивост в думите контрастираше с уверената му осанка.
Раду кимна, но не можа да си придаде уверен вид. Лада вече си беше у дома. А Раду не се чувстваше у дома в Константинопол. Но той щеше да хване Лада и да я доведе тук. И тогава…
Не знаеше къде ще отиде. Знаеше само, че задълженията му към Мехмед и Лада щяха да приключат и знаеше какво ще направи: ще прекара остатъка от дните си в търсене на Назира.
С тяло, обхванато от глуха болка — позната и затъпяла по краищата на раната — Раду пришпори коня си напред. Далеч от Мехмед.
Кумал го настигна на няколко километра от града.
— Благодаря ти, че дойде — каза Раду с много по-искрена усмивка от онази, която бе успял да изобрази за Мехмед.
— Разбира се. Добре ще ми се отрази да се махна от града.
— Не ти ли харесва? — Раду не бе чул и дума от Кумал против града. Но не бе чул от него и дума на съжаление или недоволство заради изчезването на единствената му сестра. Раду се зачуди дали Кумал е способен на жестокост. Надяваше се, че е. Това му вдъхваше надеждата, че хората като Кумал не са толкова различни от всички останали — просто са избрали да бъдат добри.
Кумал го погледна изненадано, после поклати глава.
— Не. Доволен съм от положението си в близо до султана. Той е добър човек и аз го уважавам. За мен е чест да служа на народа ни. Но е трудно да обуздая усещането, че не правим нищо, а само чакаме новини за Назира.
Раду инстинктивно сви рамене. Той знаеше, че Кумал не е споменал името на Назира, за да го накаже, но не можеше да се отърси от чувството за вина заради липсата на всякакви новини.
Кумал забеляза неловкостта му и приближи коня си още повече до неговия.
— Ти взе най-доброто решение, което можеше да вземеш в един невъзможен момент. Знам, че си направил всичко по силите си да я защитиш. Исках да кажа, че ако човек стои на едно място без да върши нищо, ще полудее. Затова е хубаво да се движи, да върши нещо, да опазва империята. Ще продължим да се надяваме и да се молим скоро да научим, че Назира е в безопасност. Но това можем да правим и по пътя.
Раду кимна, усетил част от товара му да изчезва.
— Благодаря ти. Винаги си ми бил приятел.
— Ти си мой брат.
Раду се засмя.
— Ти със сигурност си братът, когото сам си избрах. Собственият ми брат никога не ми е бил приятел.
— Като говорим за братя и сестри, какъв е планът за сестра ти? Ще се опиташ ли първо да преговаряш?
— Пратих й съобщение да ни чака в базата ни в Гюргево. Мисля, че тя ще дойде, за да се срещне с мен дори без да й обещавам каквото и да било. Когато пристигне, ще я отделим от хората й и ще я върнем в Константинопол.
— Колко сила си готов да използваш?
Раду се размърда неловко на седлото и се сви по-дълбоко в кожите си. Когато бе обсъдил плана с Мехмед и Мара, всичко бе звучало добре. Но Раду не бе обмислил подробностите. Лада нямаше да иска да дойде. Това беше очевидно. Щеше ли да му се наложи да избие хората й? Ами ако Богдан бе с нея? Раду никога не бе харесвал Богдан — той подклаждаше най-лошите й качества с кучешката си преданост. Но Раду не искаше да го убива. Нито пък Николае. Винаги бе смятал Николае за по-добър от останалите приближени на Лада. Забавен и умен, дори мил понякога.
После идваше самата Лада. Раду си представи как я връзва и я връща обратно в една от каруците с припаси. Иначе щеше да се бори по целия път. И щом я върнеха, какво щеше да стане? Да я затворят в килия?
Раду въздъхна и потърка очи.
— Колкото сила е необходима.
Той не виждаше начин всичко това да свърши добре, но не можеше да остави Лада да продължи с агресивното си поведение.
— Това ли е правилният път? Да я подмамим с лъжливи обещания за мир и да я отвлечем? — Кумал не звучеше разгневен, но в мекия му глас се долавяше неодобрение. Не беше участвал активно в планирането. Той се подчиняваше на Мехмед и нямаше да изрази несъгласие с него, но насаме с Раду се чувстваше по-удобно.
— Така ще спасим живота на много хора в бъдеще — Раду притегна ръце напред, после ги отпусна безпомощно от двете страни на тялото си. — И нейния живот също. Мара е права. Не може да продължава така. Някой ще я убие. Предпочитам да е в безопасност в Константинопол в затвора, отколкото да легне в безименен гроб до баща ни и брат ни.
Кумал кимна.
— Много добре тогава. Щом мислиш, че това е най-добрият начин, ще направя всичко по силите си да ти помогна. Понякога се налага да действаме под маскировка. Макар да признавам, че това ми приляга толкова, колкото и твърде тясна риза. Нямам нито уменията, нито желанието за това.
— Това е, защото си добър, честен човек — този път Раду не успя да се усмихне. Той самият можеше да си слага всяка маска, която пожелаеше, сякаш влизаше в топла вана. Това открай време бе най-силното му умение — да казва и да прави всичко, което му се налага, за да оцелее.
Сега щеше да каже и да направи всичко, което се налагаше, за да се погрижи сестра му да оцелее. Дори ако тя никога не му простеше.
Два дни след тръгването им на север към крепостта в Гюргево, която отбелязваше края на османските земи, ги настигна пратеник.
— Праща ме Мара Бранкович — каза човекът, покрит с прах, и им подаде писмо.
Раду го пое объркан. Какво имаше да му казва Мара толкова спешно? Той счупи печата и отвори писмото. На един от листовете имаше бележка от Мара. Елегантните редове, изписани от ръката й, го прерязаха на две. Той затаи дъх, не способен да погледне другия лист.
— Какво пише? — попита Кумал.
— Мара. Получила е новини за Назира — Раду потрепери, обхванат от ужас пред перспективата да научи какво се е случило с Назира. Неведението също беше ужасно, но да държи съдбата й в ръцете си бе още по-страшно. Ако бе мъртва, той нямаше да може да го понесе.
Кумал внимателно измъкна писмото от ръцете му. Раду остана втренчен в земята. Да наблюдава лицето на Кумал бе същото, като да прочете писмото сам. Той искаше да спре времето, да го спре завинаги, за да не се налага да научи, че най-близката му приятелка е мъртва и за това е виновен той.
Кумал рязко изпусна въздишка на облекчение и отправи благодарност на Аллах. Надеждата прониза Раду и той се престраши да вдигне поглед. В очите на Кумал блестяха сълзи, а на устните му грейна усмивка.
— Жива е.
От гърдите на Раду се откърти въздишка и го освободи от месеците изтезание и страх.
— Жива?
— Да — Кумал прочете писмото отново. — Корабът се разбил на някакъв остров в Мраморно море. Назира не била ранена. Киприян и прислужникът пострадали тежко. Наложило се тя да остане с тях, за да се грижи за раните им и нямало как да прати вест, докато не успяла да стигне до по-населено място.
Назира бе жива. Киприян и Валентин бяха ранени.
— А те…? Киприян и Валентин оправили ли са се?
— Не пише. Писмото не е лично от Назира, а от връзката на Мара. Авторът казва, че може да придружи Назира чак до пристанището в Бурса, но че там ще трябва някой да я посрещне.
Раду вече обръщаше коня. Той си пое дълбоко въздух, затвори очи и вдигна очи към небесата. Вдиша благодарност и издиша страх. Вдиша надежда, издиша тревога. Назира бе жива и бе добре. Той не бе убил най-близката си, най-истинска приятелка. Щеше да върне съпругата на Фатима у дома.
И Киприян.
Ако Киприян и Валентин бяха мъртви, това щеше да е споменато в писмото. Сигурно бяха добре, което бе единственото, което Раду можеше да иска. Всичко друго би било твърде егоистично след всичко, което бе направил.
— Трябва да отидеш при нея — каза Раду с усмивка.
Топлите очи на Кумал бяха пълни със сълзи. Той поклати глава и усмивката отново озари лицето му. Същата мила, нежна усмивка, която се бе оказала спасителен пояс за Раду, когато бе малко, изплашено момче в чужда страна.
— Ти си й съпруг. Иди да я прибереш.
— Но Лада…
— Аз ще се погрижа за всичко. Обещавам, че ще проявя към нея цялото уважение и внимание, на които съм способен. Нека аз да се погрижа за твоята сестра, докато ти се грижиш за моята.
Раду се засмя, протегна ръка и стисна тази на Кумал.
— Благодаря ти, братко мой. Ще я доведа у дома — Раду обърна коня към пътя, който щеше да го отведе до Бурса и Назира. После спря. — Моля те, бъди внимателен със сестра ми.
— Обещавам, че няма да я нараня.
— Не, имах предвид да се пазиш.
Лицето на Кумал помръкна, от него лъхна студ.
— Чел съм докладите. Няма да я подценя.
След едно последно кимване Раду и Кумал се разделиха, за да приберат сестрите, които трябваше да върнат в империята. Едната като спасена жертва, другата — като затворница.