Кирстен Уайт
Ярко пламтим (1)

1

1454, Влашко

Лада Дракула бе минала през кръв и кости, за да превземе замъка.

Това не значеше, че иска да стои в него. Въпреки всичко бе истинско облекчение да успее да избяга от столицата. Тя разбираше, че е необходимо да има седалище на властта си, но мразеше факта, че това седалище е в Търговище. Не можеше да спи в онези каменни стаи, празни, но и пълни с призраците на всички предишни князе.

Все още имаше доста път до Николае, затова Лада реши да спре и да си устрои лагер за през нощта. Усамотението ставаше все по-ценно за нея, но беше и поредният ресурс в недостиг. Въпреки възможността сега да се усамоти, тя се почувства привлечена от светлините на селце, сгушено край замръзналия път. През едно от последните лета преди тя и Раду да бъдат изтъргувани с османците, двамата бяха пътували по същия този път с баща си. Това бе един от най-щастливите сезони в живота й. Макар сега да бе зима, носталгията и меланхолията забавиха крачките й, докато не реши да остане.

Преди да влезе в селото, Лада прекара няколко смразяващи минути, докато смени обичайните за нея черни туники и панталони с по-приемливи за околните дрехи. Обичайните й одежди бяха толкова добре познати, че в тях рискуваше някой да я разпознае. Затова сега облече пола и блуза, но остави под тях ризницата си. Винаги оставяше ризницата. За нетренираното око нищо не подсказваше, че тя е князът.

Намери си подслон в една каменна къщурка. Тъй като тук нямаше толкова обработваема земя, че да заинтересува болярите, местните селяни имаха право да притежават малки ниви. Не достатъчно големи, за да живеят в охолство, но толкова, че да оцелеят. Една по-възрастна от Лада жена я настани край огъня с паница яхния и комат хляб веднага щом няколко монети смениха собственика си. Жената имаше дъщеря, малко момиченце, облечено в многократно кърпени, твърде широки за него дрехи.

Имаше и котка, която, въпреки пълното безразличие на Лада, настоя да се търка в крака й и да мърка. Момиченцето седна почти до краката й.

— Казва се Княз — каза то и посегна да почеше котката зад ушите.

Лада вдигна вежда.

— Странно име за женска котка.

Момиченцето се усмихна и разкри множество дупки от млечни зъби.

— Да, но сега и момичетата могат да стават князе.

— А, да — Лада се опита да скрие усмивката си. — Кажи ми, какво мислиш за новия ни княз?

— Никога не съм я виждала. Но искам! Мисля, че тя е най-красивото момиче на света.

Лада изпръхтя в същия момент, в който го направи и майката на момичето. Жената седна на стола срещу Лада.

— Чух, че не била нищо особено на външен вид. Това е направо благословия. Може да я отърве от женитба.

— О? — Лада разбърка яхнията. — Не мислиш ли, че трябва да се омъжи?

Жената се приведе напред с многозначителен блясък в очите.

— Ти дойде сама. Жена? Да пътува сама? Преди една година това нямаше да е възможно. След последната жътва успяхме да закараме реколтата до Търговище, без да трябва да плащаме на крадци из целия път. Спечелихме два пъти повече пари от когато и да било. И на сестра ми вече не й се налага да учи синовете си да се преструват на глупави, за да не ги вземат в прокълнатите еничарски войски на султана.

Лада кимна, сякаш се колебаеше дали да се съгласи.

— Но князът изби толкова много боляри. Чувам, че е покварена.

Жената изсумтя и размаха ръка.

— Че болярите кога са правили нещо за нас? Тя си е имала причини. Чух… — тя се приведе напред толкова бързо и с такова вълнение, че половината й яхния се изля, без да забележи. — Чух, че раздава земя на всекиго. Представяш ли си? Без да иска родословие или болярско име. Раздава я на тези, които я заслужават. Затова се надявам никога да не се задоми. Надявам се да живее до сто години, да бълва огън и да пие кръвта на враговете ни.

Момиченцето грабна котката и я сложи в скута си.

— Чувала ли си историята за златния бокал? — попита тя с блеснали очи.

Лада се усмихна.

— Разкажи ми я.

И така Лада научи няколко нови истории за себе си от народа си. Историите бяха преувеличени и фантастични, но се основаваха на неща, които тя наистина бе направила. Неща, с които бе направила своята страна по-добра за своя народ.

Тази нощ Лада спа добре.

— Знаеш ли — започна Лада, а погледът й пробяга по пергамента в ръката й, — че, за да уредя враждата между две жени, спорещи за бебе, съм срязала бебето на две и съм дала на всяка по една половина?

— Много прагматично от твоя страна — Николае бе излязъл на пътя, за да я посрещне. Сега яздеха рамо до рамо бавно и спокойно, между стегнатите от леда дървета. Тази зима бе по-мека от предишната, макар че по някаква странна причина на Лада й липсваше дружеската атмосфера от нощите й на беглец, които прекарваше под открито небе с хората си. Сега всички се бяха пръснали из страната. Вършеха важни неща за Влашко, но Лада се възползваше от всяка възможност да се съберат отново. С нетърпение бе очаквала срещата си с Николае.

Той я поведе към имението, което преди бе принадлежало на съветника й Тома Басараб. Преди Лада да се възкачи на трона, Тома бе жив и здрав, а пътищата наоколо бяха невъзможни за преминаване без въоръжена охрана. Сега Тома бе мъртъв, а пътищата бяха безопасни. Двете неща — смъртта на болярите и безопасността за всички останали — се бяха превърнали в характерни черти на управлението на Лада.

Мразовитият въздух опари ноздрите й по начин, който тя намери за освежаващ и приятен. Слънцето грееше ясно, но не можеше да направи нищо на леденото одеяло, под което спеше Влашко. Това вероятно също допринасяше за безопасността на пътищата. На никого не му се излизаше в такова време.

Лада предпочиташе да е тук, вместо в замъка, със свирепост почти толкова остра и студена колкото ледените висулки, под които яздеше.

Тя размаха парчето пергамент с историята за необичайния й подход към разрешаването на семейни спорове.

— Най-обидното — каза тя — е, че историята дори не е оригинална. Трансилванците са я взели направо от Библията.

Можеха поне да измислят нещо ново за мен, вместо да крадат от Соломон.

Може би трябваше да отпечата историите, които жената и дъщеря й бяха разказали предишната вечер. Да пръсне тези слухове вместо клеветническите.

Николае посочи снопа доклади, които й беше дал.

— Видя ли новата гравюра? Много талантлив гравьор. На следващата страница е.

Лада прелистваше докладите, докато яздеше, и хвърляше всяка прочетена страница на пътя. Дотук всичко беше само клевети. Нищо важно. Нищо вярно. Дебелите й ръкавици не бяха направени, за да прелистват тънки листове, но тя най-сетне откри илюстрацията.

— Ям човешка плът в гора от набити на кол трупове.

— Да! Явно менюто в Търговище се е променило, откакто ме прати тук.

Лада намести червената си сатенена шапка със звезда от скъпоценни камъни в средата — символ на падащата звезда, която бе съвпаднала с възкачването й на трона.

— Сбъркал ми е косата.

Николае протегна ръка и подръпна един дълъг, къдрав кичур.

— Трудно е да се обхване подобен разкош с прости инструменти.

— Липсваше ми, Николае — тонът й бе кисел, но чувството искрено. Тя имаше нужда от него тук, но присъствието му в замъка й липсваше.

Той посочи звездата в средата на шапката й и грейна в усмивка.

— Разбира се, че ще ти липсвам. Смея да кажа, че съм сред най-ярките — не, най-ярката — звезда в живота ти. Как ли си се лутала в мрака през шестте месеца, откакто заминах?

— Мирно и тихо, щом повдигаш въпроса. Тишината е така приятна.

— Е, разговорите никога не са били силна страна на Богдан — усмивката на Николае се изкриви и набръчка дългия му белег. — Но ти не го държиш при себе си, за да си говорите.

Лада изскърца със зъби.

— Мога да те убия. Много бързо. Или много, много бавно.

— Стига саксонците да направят гравюра с мига на смъртта ми, ще я приема с отворени обятия — поглади брадичката си той. — Моля те, кажи им да се постараят да ми докарат лицето. Лице като това не бива да бъде рисувано погрешно.

И все пак Николае не бъркаше за Богдан. Богдан, приятелят й от детинство и най-верен войник и поддръжник, не беше от най-приказливите. Но напоследък дори малкото думи, които произнасяше, й идваха в повече. Една от причините да се отправи на това пътуване сама, бе да се отдалечи от него. Щяха да се срещнат в Арджеш, но Лада му беше възложила задача, заради която той замина по-рано от нея.

Богдан бе като съня. Необходим, понякога приятен. Тя се нуждаеше от него, а когато не беше на разположение, й липсваше. Но й харесваше, че може да го приема за даденост през повечето време. Мнението му по този въпрос нямаше значение за нея.

Мехмед никога не би търпял подобно отношение. Тя се намръщи и отблъсна мисълта за него от съзнанието си. Мехмед не заслужаваше място в мислите й. И там той бе узурпатор, както навсякъде другаде.

Двамата минаха през замръзнало езерце, по което скрежът бе нарисувал история, недостъпна за нея. После дърветата се разредиха, откривайки гледка към равни ниви, покрити със сняг.

— Щефан защо не поостана след като донесе писмата? Знаеше, че скоро ще пристигна.

— Искаше да се върне при Дачиана и децата. А и сигурно се е разтревожил, че ако те види, преди да си тръгне, отново ще го пратиш някъде и няма да може да се отбие в Търговище.

Лада изсумтя. Вярно беше. Искаше той да е в България или може би в Сърбия. И двете бяха активни васални държави на Османската империя, от които можеше да се организира атака срещу Влашко. Тя не очакваше атаки. Но искаше да е подготвена, а за това й трябваше Щефан. Той бе прекарал последните два месеца в разузнаване из Трансилвания и Унгария, за да усети какъв е политическият климат, дали има реална заплаха за управлението на Лада. Тя искаше да поговори с него лично. Не биваше Дачиана да е по-важна от това. Нищо не биваше да е по-важно.

Дачиана се грижеше за ежедневната организация на нещата в замъка, занимаваше се с всички дреболии, за които Лада изобщо не я беше грижа. Лада й бе благодарна за труда. Беше ИСТИНСКИ късмет, че я бяха открили по пътя към трона предишната година. Но в замъка нямаше нищо, изискващо вниманието на Щефан. Дачиана бе в безопасност и бе заета. Той трябваше да помисли, преди да тръгне да губи времето на всички им.

Погледът на Лада нетърпеливо пробяга по прилежно подредените доклади. Щефан бе записал собствените си наблюдения и ги беше комбинирал с гравюрите. В Унгария царуваше Матей. Не се наричаше Хунияди като баща си, а се бе нарекъл Матей Корвин. Лада не бе изненадана. Отношенията на Матей с баща му — войника, не бяха безоблачни. Разбира се, че синът нямаше да почете паметта на човека, който му бе проправил пътя към трона. А накрая и Лада му бе помогнала. Беше предала завета на Хунияди и бе извършила убийство за Матей.

А след това, въпреки всичко, се бе наложило сама да си свърши работата, защото помощта на мъжете никога не се оказваше такава, каквато бяха обещали. Винаги идваше с прикачени за нея куки, невидими остриета, които да я придърпат обратно, когато се доближеше до целта си.

Е, поне на Матей не му беше лесно да царува. Според доклада на Щефан той отдаваше цялото си време и всички пари да ласкае аристократи и да се опитва да си върне короната от Полша. Полският крал я бе прибрал, за да я пази преди години, след като тогавашният унгарски крал загина в битка. Короната бе важен символ и Матей отчаяно се стремеше към нея, за да узакони съмнителната си претенция към трона.

Лада прегледа набързо информацията. Матей трябва да беше глупак, за да мисли, че парче метал ще му даде онова, което иска, но тя не се вълнуваше от машинациите му, стига те да бяха насочени към други държави. Освен това тези машинации отклоняваха вниманието му от Лада. Доколкото бе разбрал Щефан, за момента Матей не замисляше нищо срещу нея, въпреки отказа й да преклони глава пред неговия трон.

Гравюрите пък разкриваха упорития отказ на Трансилвания да приеме управлението й, но с изключение на художествения талант, в страната нямаше организирана съпротива. Изглежда, не се готвеха опити да я дестабилизират с военна мощ. Щефан споменаваше за недостатъците около загубата на Трансилвания като съюзник — страната нерядко бе служила за буфер между Влашко и Унгария, — но нямаше какво да се направи. В края на краищата Лада бе прекарала голяма част от предишната година в палене на трансилвански градове. Но пък ако не искаха да ги гори, трябваше да се съюзят с нея по-скоро.

Както и да го погледнеше, на по-добри новини от тези не можеше да се надява. Но тя имаше въпроси към Щефан. А сега имаше и тревоги. Не й харесваше, че не е верен само на нея. Дачиана й принадлежеше. Щефан също. Не й харесваше да принадлежат един на друг и това да е по-важно от нея.

Тя прибра докладите в дисагите си.

— Е, как се справяш?

— Нощем спя добре и апетитът ми е стабилен. В някои дни изпитвам пристъпи на меланхолия, но се боря с тях с дълги разходки и дълбоки бъчви вино — той се ухили пред раздразненото изражение на Лада. — О, значи не питаше лично за мен? Роден съм да бъда владетел. Тази власт ми подхожда чудесно. Реколтата ми е богата, нивите са готови за пролетта, а хората ми са щастливи. Приходите ще бъдат добри тази година. Добра новина за държавната хазна, която е…

— Все още празна. А войниците?

Заедно с нивите, те бяха заделили част от имението на Тома Басараб за тренировъчен център за войниците на Лада. На князете досега не беше позволено да поддържат собствена армия. Очакваше се изцяло да разчитат на болярите и техните армии. Това бе сбъркана, зле организирана система. Система, в която княз след княз намираше смъртта си преждевременно.

Лада обаче не бе като никой княз, управлявал досега.

Николае придърпа шапката си надолу. От студа носът му бе станал яркочервен, а белегът — морав.

— Всичко върви добре. Права беше да ни изпратиш тук. По-лесно е да се контролират мъжете и да се налага дисциплина, когато липсват изкушенията на града. Прилагам на практика всичко, което научих при еничарите. Ще имаме най-великата армия, която Влашко е виждало.

Лада не бе изненадана, но й стана приятно. Знаеше, че нейните методи за управление са по-добри от начина, по който се бяха вършили нещата досега. Властта вече не бе разпределена между себичните боляри, които все си пъхаха носовете в чуждите работи. Властта бе съсредоточена в нея и произлизаше пряко от нея. Тя възнаграждаваше всеки, който го заслужеше, и наказваше предателството и престъпленията. И двете вършеше публично и без бавене. И знаеше — след престоя си в онази къщурка предишната нощ, — че за управлението й се е разчуло. Народът й имаше мотивация да се промени.

Двамата подминаха два замръзнали трупа, увиснали от едно дърво. На единия пишеше Дезертьор. На другия — Крадец. Николае изкриви лице в гримаса и извърна поглед. Лада вдигна ръка и нагласи единия надпис.

Напоследък се беше съсредоточила върху обезопасяването на пътищата и подготовката на пролетната сеитба. Междувременно разреждаше редиците на болярите. Но работата на Николае бе точно толкова важна за бъдещето на Влашко, колкото нейната, и тя щеше да вложи в нея колкото се налагаше. Това бе просто друг вид семе за засяване.

Николае се протегна и задържа дългите си ръце над главата, докато се прозяваше.

— Как са нещата в столицата? Някакви проблеми с болярите? Чух слух, че Лучиан Басараб бил ядосан.

Небрежният тон на Николае бе толкова изкуствен, колкото трансилванските гравюри. Лада знаеше, че той нито е забравил, нито е простил решението, което бе взела на кървавия пир.

Макар тогава да бе избила най-много боляри от рода Дан, който бе най-пряко отговорен за смъртта на баща й и по-големия й брат, Тома Басараб също бе загинал. Това не се хареса на семейството му, включително на богатия му, влиятелен брат Лучиан. Тя не съжаляваше. Колкото по-малко боляри останеха живи и готови да я предадат, толкова по-добре. Бездруго бяха надживели твърде много князе. Недосегаемостта им ги бе направила лениви и отпуснати, уверени в собствената си значимост. И какво ако сега болярите живееха в постоянен страх за живота си? Тя не мислеше, че това е проблем. Трябваше да разберат, че са на равна нога с всички поданици на Лада — или щяха да служат на Влашко, или да умрат.

Но Николае все настояваше за повече деликатност. За повече милост. Това бе една от причините да го изпрати тук, макар да бе от най-добрите й воини. Не й трябваха съветите му за умереност и помирение. Това не бяха умения, които Лада имаше желание да придобива. Ако от болярите имаше някаква полза, щяха да живеят. Но те бяха полезни толкова рядко.

Милостта бе разкош, който Лада все още не можеше да си позволи — на управлението й липсваше стабилност. Може би някой ден. Дотогава, тя бе сигурна, че онова, което върши, е и необходимо, и дава резултати.

Тя пое глътка от пронизващия, студен въздух, смесен с аромат на пушек, който ги мамеше към топлината и храната. Поеха през нивите, през Влашко, което тя бе освободила от провалите на миналото.

— Погрижих се за притесненията на Лучиан Басараб. Проблемът е решен. Аз съм много добър княз.

Николае се засмя.

— Когато не си заета да режеш бебета на две.

— О, това става много бързо. Все пак са толкова малки.

Няколко дни по-късно, уверила се, че Николае държи армията й под строг контрол, Лада пое към онези брегове, по които бе пътувала вече два пъти. Веднъж като момиче, докато опознаваше родината си с баща си. И втори път с хората си, когато дойде, за да си върне същата тази родина.

Този път пътуваше сама. Поспря край един завой на реката, където в скрита пещера имаше таен проход към руините на планинската крепост.

Но те вече не бяха руини. Тук вече не можеше да намери усамотение. Лада се заслуша в длетата, във виковете на мъжете, в дрънченето на металните вериги. Тук най-сетне се изпълняваше едно обещание. Лада се бе върнала, за да построи своята крепост.

Тя пое бавно по стръмната пътека нагоре към върха. Тази сутрин, след като си тръгна от селото, тя се бе преоблякла в пълна униформа, включително червената шапка, която говореше за положението й на княз. Войниците, покрай които минаваше, се покланяха. Работещите по строежа мъже и жени се присвиваха страхливо и се отместваха от пътя й.

Близо до върха, където се издигаха стените на крепостта и, сиви и величествени, Богдан излезе да я посрещне. Тя го остави да й помогне да слезе от коня. Ръцете му се задържаха около талията й.

— Как върви? — тя изпиваше стените с очи. Сребърният медальон, който Раду й беше дал и в който бяха скрити цветето и клончето, съпътствали я през дългите години далеч от дома, натежа около шията й сякаш и то се радваше да се прибере у дома.

— Почти е готова.

Покрай тях мина препъващ се човек, вързан с верига, който буташе количка, пълна с камъни. Дрехите му бяха мръсни и опърпани, някогашният им разкош едва се забелязваше. Лучиан Басараб й харесваше много повече така. Зад него жена му и двете им деца също бутаха колички. Децата гледаха с безжизнени очи напред, движеха се механично. Лучиан Басараб вдигна поглед, но сякаш не я видя. Стовари се на земята край пътеката.

Един от войниците забърза към него с тояга в ръка. Лада не знаеше дали Лучиан Басараб е мъртъв. Нямаше значение. Имаше други, които щяха да заемат мястото му. Точно както и останалата част от Влашко, крепостта се строеше със забележителна скорост благодарение на насилствено предоставените усилия на онези, които й се опълчваха.

Най-сетне бе открила нещо, в което болярите ги биваше.

— Покажи ми крепостта ми — каза Лада и закрачи покрай враговете си към триумфа.