Кирстен Уайт
Влизам в мрака (6)

4

1446 г.‍, Търговище, Влашко

Раду усети вкуса на кръв в устата си. Той се смеси със солта от сълзите, струящи по лицето му.

Андрей и Арон Дан започнаха отново да го ритат — всеки удар на островърхите ботуши го прерязваше в корема. Раду се изтърколи настрани и се сви на кълбо в опит да стане възможно най-малък. Сухите листа и камъните по земята издраскаха бузите му. Никой не можеше да го чуе тук, в гората.

Той бе свикнал никой да не го чува. Никой не го чуваше в замъка, който дори след шест години чувстваше като дом единствено когато си беше в стаята с дойката. Учителите му бяха твърде заети с опитите си да пречупят Лада и често не обръщаха внимание на блестящата работа на Раду. Лада пък винаги или учеше, или скитосваше с Богдан и никога нямаше време за него. По-големият им полубрат, Мирча, принуждаваше Раду да си търси скривалища, за да избегне грубите му думи и още по-грубите юмруци. А баща му, князът, по цели седмици не забелязваше съществуването му.

Напрежението растеше като пара в котел, докато Раду вече не знаеше кое е по-ужасно — баща му никога повече да не го забележи или точно обратното, най-сетне да го забележи.

Да остане незабележим бе по-безопасно.

За нещастие, днес не беше успял да го постигне. Арон Дан се изсмя — звук по-остър и от върховете на ботушите му.

— Квичиш като прасе. Направи го пак.

— Моля ви. — Раду си покри главата с ръце, докато Арон го пляскаше по бузите. — Спрете. Спрете.

— Дошли сме тук, за да станем по-силни — каза Андрей. — А ти си най-слабият от всички ни.

Поне веднъж в месеца всички момчета на възраст между седем и дванайсет години от болярските семейства — болярин бе дума, която излизаше от устата на Лада с крива, подигравателна усмивка — биваха оставяни сами дълбоко в гората. Това бе традиция, на която повечето възрастни се смееха снизходително. Игра, така я наричаха. Но всички гледаха с присвити очи, за да видят кой ще излезе първи от гората с вид сякаш е бил на разходка, вместо уплашен и изтощен като всяко нормално момче.

Болярите Дан, които си разменяха престола с Басарабската династия вече петнайсет години, бяха особено заинтересовани да видят как ще се справят Арон и Андрей, и двамата година по-големи от Раду. Дановци не бяха горещи почитатели на узурпаторите Дракула.

Раду беше син на княза, наследник на рода Дракула, най-малкото момче и най-голямата мишена. Той никога не излизаше победител от тези игри. А днес за първи път се запита дали изобщо ще успее да излезе от гората. Ужасът впи нокти в гърлото му. Дъхът му излизаше на резки, плитки порции.

Андрей сграбчи Раду и пръстите му се впиха в плътта на момчето, докато го дърпаше да се изправи. Устата му се доближи до ухото на Раду, дъхът му пареше.

— Майка ми казва как баща ти съжалява, че си се родил. И ти ли съжаляваш?

Арон го удари в корема и на Раду му секна дъхът.

— Кажи го — нареди Андрей с жизнерадостен глас. — Кажи, че съжаляваш, че си се родил.

Раду стисна очи.

— Съжалявам, че съм се родил.

Арон го удари.

— Казах го! — извика Раду, кашляйки, борейки се за глътка въздух.

— Знам — каза Андрей. — Удари го пак.

— Баща ми ще…

— Какво ще направи баща ти? Ще пише на султана, за да поиска позволение да ни се скара ли? Или ще поиска от семейството ни пари, за да си купи пръчка, с която да ни нашиба? Баща ти е едно нищо. Точно като теб.

Раду се беше приготвил за поредния удар, когато викът на Арон го накара да отвори очи. Арон се въртеше в кръг и отчаяно се опитваше да свали Лада от себе си. Тя не биваше да е тук, но присъствието й някак не учуди никого. Беше скочила на гърба на Арон и беше обгърнала тялото му с ръце, обездвижвайки неговите. Раду не виждаше лицето й добре през рошавата купчина коса, докато Арон не се наведе встрани и той зърна, че Лада е впила зъбите си в рамото му.

Андрей блъсна Раду и хукна да помага на братовчед си. Лада пусна Арон, отскочи от гърба му и приклекна. Очите й се присвиха. Андрей бе на единайсет години, на колкото беше и Лада, но по-едър от нея. Арон с препъване приближи едно дърво и се подпря на него, разплакан, стиснал рамото си.

Лада се усмихна на Андрей. Зъбите й бяха окървавени.

— Ти, демонско момиче, аз…

Лада се изправи и го удари с ръка в носа. Андрей изкрещя и падна на колене, подсмърчащ. Лада тръгна след него и го ритна отстрани на тялото, така че той падна по гръб. Взря се в лицето й, давейки се в кръвта, течаща от носа му. Тя сложи крак на гърлото му и натисна колкото той да се облещи от ужас.

— Махай се от гората ми — изръмжа тя.

После вдигна крак и впери очи, заслонени с ръка, в Андрей и Арон, които се прегърнаха, забравили цялата си самоувереност. Двамата побягнаха.

Раду избърса лице в ръкава си и остави по плата следа от кръв и кал. Погледна Лада, която стоеше насред слънчев лъч, проникнал през пролука в гъстата плетеница от клони. За пръв път в живота си бе благодарен за избухливия й характер и за необичайния й, инстинктивен усет за най-добрия начин да нараниш някого с минимални усилия. Той беше толкова изморен и уплашен, а тя го беше спасила.

— Благодаря. — Той се запрепъва към нея с разперени ръце. Когато нещо го болеше, дойката го притискаше към себе си, обгръщаше го и го отделяше от света. Същото искаше, от същото се нуждаеше и сега.

Лада го удари в стомаха. Той се преви одве от болка и падна на колене. Тя коленичи до него и го хвана за ушите.

— Не ми благодари. Единственото, което направих, бе, че ги научих да се боят от мен. Как ти помага това? Следващият път ти удари първи, удари по-силно, направи така, че за тях името ти да означава страх и болка. Аз няма да съм там, за да те спася.

Раду потръпна, опитвайки се да спре напиращите сълзи. Той знаеше, че Лада мрази да го вижда да плаче, но сега го беше наранила. Освен това му беше дала непосилна задача. Другите момчета бяха по-едри, по-зли и по-бързи. Онова, което бе направило Лада по-добра от тях, изцяло бе подминало Раду.

По целия дълъг, мъчителен път навън от гората, докато се влачеше след сестра си, Раду се питаше как би могъл да стане като нея. Болярите седяха и чакаха под навесите и си разменяха клюки, докато слугите им вееха, за да ги разхладят. И Мирча беше там, потънал в разговор с Влад Дан, а изражението му, щом зърна лицето на Раду, показа, че напълно одобрява пораженията, което то бе понесло. А може би му се щеше да добави и още малко.

Сега Раду пристъпваше по-твърдо след Лада. Бездруго всички погледи бяха насочени към нея. Болярите се изумиха, когато видяха дъщерята на княза да излиза от гората с високо вдигната глава. Никой не се изненада от калния, окървавен Раду, макар по Арон и Андрей да имаше повече кръв. В бързането си да избягат, двамата братовчеди Дан се бяха изгубили в гората и се бе наложило да ги спасяват.

След тази случка уроците в гората бяха прекратени, а болярските фамилии си зашушукаха за дъщерята на княза. Тя винаги бе надминавала връстниците си момчета в ездаческите умения и настояваше да й се преподава всичко, което учеше и брат й, но този път се беше изявила пред очите на всички. Вместо да се скара на Лада, баща й се разсмя и я похвали, наричайки я дива и яростна като глиган. Ако вместо нея от гората победоносно бе излязъл Раду, дали щеше да забележи?

Раду чуваше всичко, скрит зад гоблените по стените, свит в някой тъмен ъгъл. Беше видял, че Арон и Андрей го наблюдават, но две седмици след случката все още не бяха успели да го заклещят някъде сам. Когато бе сред възрастните, Раду можеше да се усмихва, да ги очарова и да бъде в безопасност.

Лада се беше оказала права. Тя не го беше спасила. Погледите, които съзираше в очите на враговете си, когато го видеха, не оставяха и сянка от съмнение.

Затова той чакаше, криеше се и наблюдаваше. И после, в една мразовита есенна вечер, изигра хода си.

— Здравей — каза той с жизнерадостен, топъл глас, който сякаш разпръсна мрака.

Малкият слуга се стресна и подскочи сякаш някой го бе ударил.

— Какво ще желаете?

Ризата му беше износена до скъсване. Раду виждаше острите линии на ключиците и тънките, кльощави ръце през плата. Вероятно бяха на една възраст, но животът се бе отнесъл много по-щедро към Раду. Поне що се отнасяше до храната.

Раду се усмихна.

— Искаш ли нещо за ядене?

Очите на момчето се разшириха невярващо. После то кимна.

Раду знаеше колко е важно да си незабележим, защото самият той често оставаше невидим за околните. Сега поведе към кухнята Емил, слуга толкова незначителен, че болярите, за които работеше, не го забелязваха.

В замъка вилнееше крадец. След всеки пир, който събираше болярските фамилии там, се намираше някой, на който да му изчезне огърлица, скъпоценен камък или друга ценност. Това говореше зле за княза, затова Влад обяви, че щом бъде заловен, крадецът ще бъде наказан с публично бичуване и доживотен затвор. Болярите мърмореха гневни, грозни заплахи под носа си, а Влад се влачеше из коридорите на замъка с присвити очи и превити рамене под товара на срама от неспособността си да държи в ред собственото си домакинство.

Няколко дни по-късно Раду стоеше пред тълпата, събрана около Арон и Андрей, с лица, мокри от сълзи и сополи, докато ги връзваха към стълба в центъра на площада.

— Защо им е било да крадат всички тези неща? — Лада ги наблюдаваше с извити надолу устни, изпълнена с любопитство.

Раду сви рамене.

— Всички откраднато бе открито под леглата им от един слуга.

Слуга, който вече не беше болезнено слаб и който смяташе Раду за единствения си и най-близък приятел в целия свят. Раду се усмихна. Нямаше разумна причина да чака толкова дълго и да отлага възмездието за враговете си, удължавайки срама на баща си. Само че трепетното очакване бе толкова сладко. А сега бе дошло време за наградата.

Лада се обърна и го изгледа, свъсила вежди.

— Ти ли го направи?

— Има и други начини да надвиеш някого, освен с юмруци. — Раду я боцна с пръст в ребрата.

Тя го изненада, като се разсмя. Той поизпъна рамене, а по лицето му плъзна широка, горда усмивка от факта, че бе успял да изненада и развесели Лада. Тя никога не се смееше, освен когато се присмиваше на него. А сега той беше направил нещо правилно!

После започна бичуването.

Усмивката на Раду потрепна и умря. Той извърна поглед. Сега беше в безопасност. И Лада се гордееше с него, което не се бе случвало никога досега. Той концентрира мислите си върху това, за да потисне гаденето, което преобръщане стомаха му, докато Арон и Андрей крещяха от болка. Искаше дойката му да е тук, искаше тя да го прегърне и да го успокои, и това го накара да се засрами още по-дълбоко.

Лада гледаше бича преценяващо.

— И все пак — каза тя. — С юмруци е по-бързо.