Кирстен Уайт
Влизам в мрака (56)

54

Буреносните облаци, които им бяха станали постоянни спътници по дългия път, най-сетне се разпръснаха. След дългия мрак и постоянно менящите се цветове на облаците, равното синьо на небето й се стори някак фалшиво. Обещание, струващо по-малко от договорите, които Лада носеше със себе си.

Зареяха поглед отвъд ширналата се пред тях, заскрежена равнина, към планините, надвисващи над пейзажа.

— Влашко — гласът на Николае бе изпълнен с благоговение, цялата му обичайна шеговитост си беше отишла.

— У дома — промълви Богдан.

Щефан, Петру, Матей и останалите от хората й — нейните хора, се приближиха към тях и се взряха в миналото си. То току-що се бе превърнало в тяхно бъдеще. Лада го беше постигнала.

Николае овладя благоговението си и й се ухили.

— Е, готово ли си, драконче, дъще на дракона?

В сърцето й гореше огън и наранената й душа се разпростря извън нея, хвърли сянка като чифт криле над страната й. Тя бе нейна. Не заради баща й. Не заради Мехмед. А защото самата земя я бе избрала.

— Не драконче — каза тя. — Дракула. Вече не съм дъщерята на дракона — тя вирна брадичка, впила поглед в хоризонта. — Аз съм драконът.